Ингар Йонсрюд
Виенското братство (38)

Глава 38

Сякаш беше всмукан във водовъртеж. Потъваше по-надолу и по-надолу.

В един момент се разделиха. Потъващият плавателен съд, пътеводителят към другия бряг, и той самият. Носеше се безтегловен между живота и смъртта. Изрита. Нагоре. Изрита отново. И отново. Докато накрая с посиняло лице и смачкани дробове достигна повърхността и си пое дъх, изпълни гърдите, кръвта, сърцето и всички клетки на тялото си с живот.

Съвзе се. Ръцете му бяха завързани. Нещо топло, вероятно кръв, се стичаше от тила му към врата. Чу звука на чупещи се очила, стъпкани на парчета. Преглътна. Болките в гърлото бяха на път да го потопят отново в дълбините.

Мъжът в черно стоеше с гръб към него. Между краката му имаше чанта, а в ръката си държеше прозрачен спрей. Миришеше на спирт и амоняк. С внимателни движения мъжът почистваше гвоздея на стената. След това извади от колана си фенерче с големината на химикалка и светна. От стената към пода. От пода към него. Ултравиолетова светлина. Заличаваше следи.

Нещо друго привлече вниманието на Фредрик. Сирени. Виковете на началниците. Силни тряскания на врати. Мъжът се наведе над него. Със стиснати зъби. Очите му вече не бяха широко отворени, съзерцавайки го, а присвити. Дали чудовището пак щеше да стисне гърлото му с ръце? Да го довърши?

Огромната фигура хвана металната верижка, на която беше закрепена полицейската значка, и я дръпна.