Ингар Йонсрюд
Виенското братство (31)

Глава 31

Спомените нахлуваха, щом отпускаше глава на облегалката на стола, затваряше очи и си поемаше дъх. Не ги пъдеше, не го плашеха. Спомняше си изнасилвача от миналата зима. Деветнайсетгодишният, който беше наръгал баща си с нож. Един превързан собственик на магазин и мокрият треперещ тринайсетгодишен, по чиито бузи още лепнеше кръвта на брат му. Извършители. Свидетели. И жертви. Всички те, които се озоваваха на този стол при него, бяха жертви по свой собствен начин.

Андреас не си спомняше датите. Не помнеше и колко време са седели. Често не можеше да си спомни гласовете им, понякога забравяше дали са плакали, дали са се усмихвали, или са говорили. Помнеше картините. Останалата работа вършеше магнетофонът. Защото дори този, който не казва нищо, всъщност говори. С нервния поглед към адвоката. Щракането с химикалка и барабаненето с ръце по краката на стола. Дишането.

Извън залите за разпити Андреас Фигуерас знаеше, че не е харесван. Заради нетактичните коментари, които правеше, конфликтите, които никога не избягваше, безкрайния гняв. Нищо не можеше да направи. Над него властваше непрестанното му безпокойство и можеше да остави на мира само онези като Фредрик, които го приемаха.

Тук вътре обаче беше един от най-добрите. Защото тук не важаха всички онези сложни правила. В залата за разпит пулсът се понижаваше. Вечният шум намаляваше. Тук бе само той, една маса, врата и едно огледало. И някой, който щеше да разкаже своята история.

И проклетите адвокати.

— Посъветвал съм господин Камбрани да отговаря на всички ваши въпроси. Както ми каза, той много съжалява, че поведението му спрямо вашите колеги, може да бъде тълкувано като агресивно. Той обясни, че в момента, в който двамата цивилно облечени полицейски служители са разкрили своята идентичност, той незабавно е прекратил самоотбранителните си действия. След това е бил обезвреден. И ако бих могъл да добавя, по много жесток начин.

Андреас остави адвоката да говори. Следователят не го познаваше, а Андреас вече беше забравил името му. Седеше в ъгъла, не до ламинираната маса като другите двама, а така, че да може да гледа клиента в очите. Андреас погледна Камбрани. Тъмната му кожа изглеждаше мека, почти като кадифе, зад гъстата добре оформена брада. Яката караше врата му да изглежда подпухнал.

— Искам да помоля полицая за извинение — започна тихо Камбрани. — Бях уплашен за живота си. Мислех, че са дошли да ме отвлекат. Получихме толкова заплахи. А и след като Емира изчезна…

Думите му увиснаха във въздуха. Загледа се в скута си и се заигра с разшит конец от туниката, сиво-зелена салвар камиз с копчета от врата до средата на гърдите. Андреас завъртя очи, гледайки в голямото огледало. Зад тъмното стъкло седяха Сюне, Себастиан Кос и Фредрик.

— Къде е Мохамед Халид Омар? Емира?

Камбрани го гледаше намусено. Прокара пръсти през брадата си. Поклати глава. Накрая трябваше някак да наруши мълчанието.

— Не съм го виждал от няколко седмици. Нямам представа къде е.

— Кога за последно се видяхте?

Камбрани въздъхна.

— Ами… Не си спомням точно. Мисля, че е било преди около три-четири седмици. Бяхме организирали вечерна среща, на която Омар говори. Не съм сигурен дали съм го виждал след това.

Андреас замълча. Дебела вена пулсираше бясно и неравномерно на челото на човека от другата страна на масата.

— Кога за първи път забелязахте, че го няма?

Арестантът притисна дланите си една в друга.

— По време на петъчната молитва. Преди четири седмици. Тогава се събрахме всички. Но той не дойде.

— Защо?

Камбрани разпери ръце.

— Не знам.

— За какво си говорихте? В евентуалния ден, в който се видяхте за последно?

— Не си спомням. Нормални неща. Нищо, което да ми е направило впечатление.

— Не е казвал, че ще заминава? Никакви планове за пътувания в чужбина?

Въпросите бяха последвани от повторно клатене на глава.

— Разговаряли ли сте за Сулру?

— Не.

— Разговаряли ли сте за „Светлината Божия“?

Камбрани не отговори. Андреас повиши глас.

— Говорили ли сте си за вашите стари врагове от християнската общност „Светлината Божия“? Общността, чиито членове бяха избити преди четири дни? Говорили ли сте си за тях?

— Не!

Едрият мъж удари толкова силно с длани по масата, че кафето се разля. След това се хвана за ръкавите, за да се успокои.

— Казвам не. Не. Нямам нищо общо с тези ужасни престъпления. Нищо не знам за тях. Не разбирам въпросите ви.

Погледна безпомощно към адвоката си.

— Клиентът ми по никакъв начин не е участвал в дискусии, кроене на планове или извършването на убийствата в Сулру. Противоречията между тях са останали в далечното минало. Така че, ако не разполагате със съществени доказателства, че клиентът ми е свързан с престъплението в Сулру, то тогава…

Адвокатът не си направи труда да завърши изречението си. Вместо това поклати тлъстата си брадичка нагоре-надолу.

Андреас мълчеше. Наведе се напред и извади няколко салфетки от кутията в средата на масата. Сложи ги върху разлятото кафе и ги остави, за да попият течността, а след това пусна хартията в собствената си чаша. След това извади няколко нови салфетки и подсуши масата с тях, сетне и те се озоваха в хартиената чаша. Накрая смачка върха на чашата и я хвърли в кошчето.

— Тогава защо сте се криели в промишлен хангар в Еншьо?

— Ние…

С периферното си зрение Андреас видя как адвокатът кимна. Камбрани повиши глас.

— „Джамаат-е-Ислами“ е организация с много врагове. Занимаваме се със законна религиозна дейност, но много хора ни мразят въпреки това. Местата ни за сбирки често биват разбивани. Опустошавани. Хазяите ни изхвърлят заради вярата ни. Затова Емира ме помоли да намеря сигурно място. Място, на което да можем да се скрием. Ако ситуацията се обостри.

— Да се обостри?

Камбрани повдигна рамене.

— Огледайте се. Религиозни и културни конфликти възникват навсякъде. Тук също. Затова си намерихме хангара в Еншьо. Признавам, че не всички формалности бяха изпълнени, като договор за наем и такива неща, но работехме по въпроса.

Андреас завъртя очи и подсвирна леко.

— Само дето не отговорихте на въпроса ми. Защо се скрихте?

Ислямистът отново замълча, играейки си с разшития конец. Дали ако дръпнеше достатъчно силно, цялата туника щеше да се разплете? Къде да търсеше разшитите конци на Камбрани.

— Не мисля, че Емира ни е напуснал доброволно.

— Така ли?

Мохамад Камбрани замачка плата на широките си памучни панталони. След това пусна крака напред и се видяха сините чорапи за тенис и пластмасовите сандали „Адидас“. Всички затворници предпочитаха тази комбинация.

— Емира не би ни оставил така. Без да каже и дума. — Камбрани отпусна грубите си ръце. — Боя се, че е бил отвлечен и убит. От онези, които мразят исляма. Изплаших се и се покрих. Затова и… така реагирах, когато ме намериха полицаите.

— Значи Емира не е оставал в хангара?

— Не.

— А защо не сте го обявили за изчезнал?

Андреас Фигуерас не играеше шах, но беше участвал в семинар, на който някой си самоуверен фукльо беше направил сравнение между разпита и прастарата игра. Трябва да разположиш фигурите си умно, преди да нападнеш, бе казал той. Не бива никога да позволяваш на противника да те удари силно. В залата за разпити полицаите никога не играят с белите. А белите винаги имат първия ход и с това печелят предимство. Само слабите полицаи си позволяват да имат предимство. Думите звучаха в главата му, докато гледаше надменното изражение на Камбрани.

— Как да не съм?

— Не сте… — каза колебливо Андреас. Хвърли поглед към огледалото.

— Напротив — констатира адвокатът.

Нарочно дразнеше с носовия си глас, при това много успешно.

— Преди точно деветнайсет дни. Вярно е, че обаждането е било анонимно, но е дошло от личния телефон на Камбрани. Същият този телефон, който сега сте конфискували. Проверете го и проверете собствените си записи.

Шах.

Андреас изсумтя.

— Този случай е с най-висок приоритет за полицията на Осло. Ако съществуваше такъв сигнал в базата данни, отнасящ се до един от главните заподозрени за убийствата в Сулру, мисля, че щяхме да знаем за него — каза той.

— И все пак… — започна адвокатът, но Андреас му махна да замълчи. Неговата игра бе покер. Там можеш да спечелиш с лоши карти. Трябваше само да блъфираш достатъчно добре.

— Не ви ли е озарявала мисълта, че Емира ви е водил за носа? Че е искал да изглежда, сякаш е изчезнал? Че омразата му към „Светлината Божия“ и всички останали християни е по-силна, отколкото вие сте си мислили.

Камбрани го гледаше безизразно.

— Не — отвърна ислямистът. — Не ме е озарявала такава мисъл.

— Тогава как ще обясните това?

Андреас извади от кожен подвързан тефтер картата, която бе издала хангара като тяхно скривалище.

— Открихме това в имение, съседно на Сулру. Собственикът бил разпорен преди два дни.

Камбрани поклати глава.

— Нека Бог да се смили над душата му. Никога не съм виждал това преди. Какво ще прави Емира с такава карта? Та той знае къде е хангарът.

Камбрани усети блъфа. Да го вземат мътните.

Андреас извади снимка. Сложи я на масата. Беше на пастора. Коленичил, със сключени ръце. Би могло да бъде и мирна молитва. Ако не беше зловещото осветление. И огнестрелната рана над ухото на пастора.

Камбрани се наведе напред. Разгледа снимката.

— Той… мъртъв ли е?

— Мъртъв е.

— Да почива в мир — каза той и остави снимката. — Кой е това?

— Казвал се е Бьорн Алфсен. Бил е пастор на общността „Светлината Божия“.

Камбрани премлясна уморено.

— Виждате ли кърпата, с която са вързани ръцете му? Изписани са цитати от Корана. Странно, нали? — каза Андреас и почука с пръст по снимката.

Камбрани се поколеба.

— Не знам. Не съм следовател. Но… — Погледна право към полицая. — Това не е мюсюлманският начин. Тези, които стоят зад това, не са мюсюлмани. Не са приятели на исляма.

Шах или покер, нямаше никакво значение. Тази партия бе приключила.