Ингар Йонсрюд
Виенското братство (29)

Глава 29

Луната се отразяваше в металния нож. За миг той застина в удивление. След това го завъртя, докато не видя собственото си отражение. Погледът му беше сив. Празен.

Много бавно бръсначът се плъзна по снежнобелия му череп. След това мъжът напълни шепа с вода от малката паница и остави ръката си да води ножа. Покрай слепоочията, към неравния сбърчен шев на белега. Тънък като лист хартия слой кожа покриваше хрущяла, където трябваше да има ухо. Обратно към врата. Завъртя глава, докато мускулите на врата му не се опънаха на границата с болезненото. Ножът, после ръката. Водата закапа в отвора на ухото. Не оставяше бръснарския нож, не спираше да пълни шепа с вода, докато голото му тяло не беше напълно обезкосмено. След това клекна. Отвори гърненцето. С два пръста намаза кожата си с млечнобялата субстанция. Бавно тя щеше да попие в горните слоеве на кожата и да го заличи от лицето на земята.

Когато приключи, се изправи. Големият му мускулест гръб се изпъна като на орел, който разтваря криле и се понася във въздуха. Вдигна юмруци над главата си.

Ако някой се натъкнеше на мъжа насред чакъла в гората, щеше да види гола разкрачена мускулеста грамада. Кожата му, блестяща като разтопен стеарин. Поклащащият му се полов орган, тила му с липсващи уши и с перфектна яйцевидна форма, наподобяваща перла. А ако той се обърнеше, този някой щеше да отстъпи рязко. Ужасено и невярващо. Убеден, че животът му е свършил.