Ингар Йонсрюд
Виенското братство (27)

Глава 27

Не беше сигурен. Краката го боляха, коленете пулсираха, а грапавата стена сякаш се срастваше с гърба му. Светлината от прозореца на кулата почти беше угаснала, останали бяха бледи проблясъци от залязващото слънце. Опитите да почете от книжката, която си носеше в страничния джоб на якето, роман на Чарлс Уилфорд, само засилваха главоболието му. Толкова му се пикаеше, че беше изкушен да свърши работата в гащите. Ами тя? Нямаше ли човешки нужди? Кафа си седеше на същото място, както преди четири часа, когато се отпусна на стената.

Обаче и тя имаше главоболие.

Ето го. Съвсем тихо драскане по дъските, блокирали прозореца на едната стена. Нямаше съмнение. Изглежда, нещо голямо и тежко бе отместено от рамката на прозореца. Тишина. Фредрик започна да брои. Петнайсет секунди. Трийсет. Беше сигурен, че вижда движеща се фигура през процепите между гредите. Миниатюрни камъчета започнаха да падат от стената. Силен натиск. Най-долната греда се раздвижи. След това с премерено движение беше разхлабена и извадена. Със сила бяха изтръгнати и останалите греди. Отворът беше с дължина най-малко половин метър. Видяха мъжа.

На фона на вечерната светлина отвън Фредрик различи широките рамене и дебелия му врат. Със здрава хватка нахлуващият мъж се набра на рамката на прозореца. Първо горната част на тялото, след това краката. За миг застана на рамката, а след това безпроблемно се спусна върху стърготините. Фредрик беше крайно напрегнат. Докато седяха мирно, се сливаха с обстановката. Ако обаче натрапникът светнеше с фенерче, дори със запалка, щеше да ги види.

Нямаше светлина. Вместо това огромната фигура тръгна към етажерката, беше на по-малко от два метра от Фредрик. Явно добре познаваше помещението. Следователят усещаше миризмата му. Мъжка пот. Готвено месо. Без никакви усилия вдигна голямото одеяло от етажерката. Фредрик взе решение. Щом мъжът му обърнеше гръб с вдигнати ръце над главата, за да носи одеялото, Фредрик щеше да се раздвижи. Трябваше само да подкоси краката му, за да използва тежестта на тялото му. Нямаше никакво значение колко грамаден беше този кучи син. Щеше да притисне ръцете му на гърба, да му извие пръстите и да ги дърпа, докато раменете му не изпукат.

Фигурата обаче не се отправи към прозореца. Вместо това спря, остави одеялото и клекна. Разпъна го с бързи движения. В него имаше по-малко килимче. Разпъна и него, изтръска го, събу си обувките и коленичи.

С гръб към Фредрик и лице, обърнато към прозореца на кулата. Изричайки тихо няколко думи, се наведе напред. Челото му докосна пода. Вдигна горната част на тялото си. Повтори движението.

Да го нападне ли, докато се моли? Някак не беше правилно. След това в съзнанието му изплува картината на пастор Алфсен. Застрелян, докато седеше на колене със скръстени ръце. Толкова по въпроса. Фредрик стисна юмруци, хвана се за бетонната стена и възможно най-безшумно започна да се надига. Стегна мускулите на краката си. Сменяше захвата си с всяко малко движение. Беше болезнено. Усети силно боцкане в краката, коляното му сякаш изпращаше болезнени тръпки, които виждаше като бели снежинки пред очите си. Накрая обаче успя да се изправи. Леко оттласване от стената и вече беше на крака. Нямаше какво да чака. Трябваше да обезвреди коленичилия мъж.

Самотата е състояние. Очите ти може да казват, че си сам. Въпреки това знаеш, че не си. Особено в тъмнината.

Още преди Фредрик да направи и крачка, фигурата се обърна рязко. Гледаше го директно в очите като котка. Нещо проблесна в ръката му. Извит кинжал с големината на нож за рязане на хляб. Разцепи въздуха към него. Фредрик успя само безпомощно да отскочи назад. Още опитваше да запази равновесие, а мъжът вече бе на крака. С ножа в ръка той се ухили през дебелата си оформена брада, оголи зъби и се загледа в него с очи, изпълнени с омраза.

Ножът отново изсвистя. Фредрик направи още една голяма крачка назад. Дългите светли панталони и тясната дреха, подобна на туника, леко намаляваха подвижността му. Нямаше значение. Още една крачка назад и Фредрик щеше да опре гръб в стената. Липсваше място за други маневри.

— Спри! Полиция! Предай се!

Гласът на Кафа проехтя между стените. Фигурата обърна глава към нея. Мъжът бе объркан. Поколеба се за миг. След това извъртя тялото си така, че да може да ги вижда и двамата. Кафа стоеше в центъра на стаята зад него. На светлината, идваща от прозореца на кулата.

— Последно предупреждение. Предай се.

Несигурна усмивка разтвори устните му. За миг изглеждаше, сякаш щеше да каже нещо, но така и не получи тази възможност. Защото Фредрик не се поколеба. Изрита кучия син с всички сили в слабините. Чу звука на разпарящите се панталони, когато върхът на обувката му стигна до тестисите му. Мерна бялото на очите му, докато тялото инстинктивно се присви напред. Със скръстени пръсти Фредрик замахна към огромния врат на великана.

Мохамад Камбрани падна на пода с глух и тъп звук. Фредрик се изпика в гащите. Мамка му, колко хубаво беше.