Ингар Йонсрюд
Виенското братство (16)

Глава 16

Лондон, февруари 1943 година

Джон Монкланд Актън беше гений според Колбайн. Беше включен в братството на професор Бринк, за да подпомогне вече напредналото изследване на расите със своите изчисления и прогнози. Джон никога не се бе превърнал в любимец на Колбайн. Момчето от шотландската висша класа беше твърде самоуверено. Самоуверено и самовлюбено. Сега на Колбайн му стана ясно, че се е страхувал от него. Опасявал се е, че математикът с широките рамене и остър език ще я пожелае. Ще му отнеме Елса. Опасността обаче беше дошла от другаде.

— В кореспонденцията, която разшифроваме, понякога има лични съобщения — каза Джон. — „Гретел пак е болна. Татко го няма.“ — изимитира той. — Това може да е прикрита военна комуникация с кодови имена на агенти и акции. Но често са просто това, което изглеждат. Съобщения от вкъщи. Наскоро разшифровах едно подобно.

Джон го изрецитира на перфектен немски:

— Скъпи Е. Толкова се гордея. Работи се все по-усилено. Резултати се пращат непрекъснато. Братството е живо. С най-топли чувства към теб и малкия Е. Г. Е.

Колбайн забеляза, че Джон се опитва да разчете реакцията му.

— Било е изпратено на 12 октомври 1942 година от военния пункт в Южна Норвегия до станция в Хайделберг.

Колбайн чакаше безмълвно Джон да продължи. Напипа гребена и прокара пръсти през тънките зъбци от слонова кост. Прозвучаха като арфа.

— Първо само ми мина през ума. Но после мисълта се внедри в съзнанието ми. Братството. Съкращенията. Е. и Е. Елиас и Елса. И малкият Е. Г.?

Джон го гледаше твърдо.

— Елса… — покашля се. — Елса забременя отново. Скоро, след като ти напусна Виена. На Елса и професора им се роди дете. Син.

Син. Най-сетне мракът заби отровните си зъби в него. Отровата на комодския варан. Мускулите на раменете, ръцете и пръстите му се стегнаха, сухожилията на врата му се опънаха и той усети как лицето му замръзна в гримаса.

Няколко от зъбците на гребена под пръстите му се отчупиха и паднаха върху масата.

— Знаех, че е бременна — каза уморено той. — Елса ми писа. Момче, значи? Здраво момче?

Джон се изкашля.

— Така мисля. Роди се, когато братството се разпадаше. Видях го само веднъж.

— А тя… спомена ли някога първото си дете? Нашето дете?

Джон беше забил поглед в покривката.

— Боже господи, мразя този човек — прошепна Колбайн. Покашля се. Надигна глава. Това означаваше, че…

— Бринк и Елса са подновили работата на Виенското братство?

Джон кимна.

— Попаднах на още три подобни съобщения. — Посочи плика, в който беше снимката.

Листовете хартия бяха тънки и шумоляха, докато Колбайн ги разтваряше. На всички имаше печат „ТОР SECRET“.

— Това е първото. Изпратено на 2 юни 1941 година. Преди година и половина — каза Джон и посочи с пръст тънките звездички на един от листовете. „Дълбока благодарност. Нямам търпение да се видим. Многобройни идеи и предложения. Е.“

Същата есен, 5 септември: „Първата пратка дойде с влака. Гърция звучи обещаващо. Очаквани резултати от тестовете. Е.“

Джон премести пръста си на последния лист.

— Това пристигна между Коледа и Нова година: „Локуста. Е24Г554. Е.“

— Локуста — промълви тихо Колбайн.

— Локуста — потвърди Джон. — Затова и нямаме време. Затова се свързах с теб.