Ингар Йонсрюд
Виенското братство (14)

Глава 14

Лондон, февруари 1943 година

Зимната мъгла беше лепкава, времето мрачно. Колбайн Име Монсен вървеше с бързи крачки по паветата. Все още го деляха много мрачни улици от сутеренното му жилище на улица „Риджмънт Гардънс“ и той вече беше сигурен. Някой го следеше.

Обзе го отчаяние. Защото не се случваше за пръв път. И преди беше разкъсван от същия страх, който оставяше дълбоки белези в него. Веднъж беше побягнал от паника, без да може да спре, докато не остана без дъх. Един път се скри в мрака на затъмнените прозорци на милионния град. Друг път просто спря на улицата посред нощ. Въобразяваше си, че по този начин ще може да се изправи срещу собствената си фантазия. Никой обаче не беше по петите му. А и защо някой да го прави? Никой не знаеше.

Тази вечер обаче отново трепереше от страх. Чувството този път беше различно. Беше сигурен, почти напълно сигурен, че този път не греши. Някой го следеше.

Пъхна ръка дълбоко в джоба на износеното си яке и обви пръсти около предмета от кост. Толкова силно го стисна, че гравираният надпис се отпечата на ръката му. Инициалите му. Де да беше нож, а не глупавият подарък от дядо му по случай завършването. Гребенът. Забърза крачка.

Вечерната лекция се беше провела в аудитория „Галапагос“ на Факултета по естествени науки към университета „Бъркбек“. Колбайн никога не беше разговарял със стария професор, който седеше на подиума, въпреки че бяха колеги.

А и защо един от най-тачените биолози на университета би си губил времето с някой като него? Жалък магистър от скучния до болка отдел по влечуги. Понякога се чудеше що за влечуго е той самият. Може би гущер. Във Виена беше крачил гордо по улиците като австралийски плащеносен гущер. Наперено, енергично и самоуверено. Тук обаче беше сам. Трябваше да се слее с обстановката. Както го правят хамелеоните. Никой не биваше да научава за миналото му. Никой не трябваше да разбира. Щяха да го смажат. Този път окончателно.

Лекторът би се почувствал поласкан, ако знаеше кой седи на последния ред в аудитория „Галапагос“. Все пак самият застаряващ британец също доскоро бе биолог по расите. Тази титла обаче вече не се ползваше. Пророкът за професора беше Чарлс Дарвин, който бе казал, че дарвинизмът не важи само за едноклетъчни организми, растения и животни. Но и за хора. Защото Дарвин беше посочил, че расите се променят. Влизат в борба помежду си. Развиват се. Това, разбира се, важеше и за човешките раси. Затова и в природата на човека бе заложено дадена раса, най-добре пригодената, социално и интелектуално най-развитата, в случая арийската раса, да властва над останалите. Всичко друго би било в противоречие със самата еволюция.

Още по време на лекцията Колбайн беше обзет от страх. Погледите им се бяха срещнали и старият професор се поколеба. Сякаш го позна от някоя снимка, статия или може би от някой от многобройните симпозиуми, на които хора като тях можеха да се срещнат. След това обаче просто отмести поглед. Остана само неприятното чувство на безпокойство. Че са го видели.

Втурна се надолу по каменните стъпала на сутеренното жилище. Затършува из джоба си, търсейки ключовете. В момента, в който вкара ключа в ключалката, той застина. Едра човешка фигура седеше в горния край на стълбите и хвърляше дълга тъмна сянка.