Ингар Йонсрюд
Виенското братство (13)

Глава 13

Виена, април 1937 година

Никога не я беше удрял. Сега удари тази, която обичаше от девет години. Удари й шамар в името на всичко мъжко у себе си.

Плясъкът бе заглушен от шума на търговските каруци на улицата. От тропота на копитата по паветата на „Малерщрасе“. Звънът на камбаните на църквата „Света Ана“ утихна. В малкия апартамент миришеше на сапун.

— Елса, какво си направила?

Произношението му почти не са различаваше от това на местните жители. Младият норвежец чу собствения си глас, докато крехката жена с вече стопилия се корем се изправяше. Бузата на Елса Шрадер пламтеше. Гласът й прозвуча отдалеч. Сякаш имаше стена между тях.

— Професорът каза, че ще реагираш така. Но това си беше мое решение. Това беше моето дете.

— Това е нашето дете.

— Не беше дете.

Рязко събори куфара му от леглото. Вещите му се разпиляха по пода. Дрехите. Книгите, за които бе намерил място в багажа. Обувките, бръснарските принадлежности и гребенът му. Той коленичи. Събра си нещата. Погледна я с омраза. Омразата, с която разочарованият винаги гледа онзи, който го е наранил. Жената, обещала му да бъде до него завинаги, вече я нямаше.

— Аз родих изчадие, Колбайн. Така ще й е по-добре.

Елса се взираше непреклонно в пода, когато той грабна куфара и си тръгна.

Раждането не беше лесно. Акушерката и лекарят се чудеха защо малкото се бави толкова. Часове наред той беше седял в миришещата на етер чакалня. Санитарите влизаха и излизаха. Успокояваха го. Винаги с дълбоко уважение. Двамата с Елса бяха високопоставени учени. И работеха за него. За известния професор Елиас Бринк.

Все още чувстваше меката топлина на бебешката кожа върху пръстите си. Усещаше мириса на новороденото телце и трескавите писъци за майчината гръд продължаваха да ехтят в ушите му. Елса обаче остана твърда. Още от момента, в който за пръв път надзърна в бебешката количка и видя уродливата глава и слабите крайници. Твърде големият полов орган.

— Защо просто не се роди мъртва? Защо е жива? — плачеше Елса.

Вагоните тракаха по релсите. Пролетният въздух, който нахлуваше през полуотворения прозорец, носеше миризма на тор и разорана земя. Той видя селяни с груби черти между лозовите насаждения и прашни мъже до пътя, захапали цигари. На гарите седяха жени, които се смееха екзалтирано, превъзбудени от предстоящото пътуване. Сякаш на този свят не съществуваше зло.

Задаваше се буря в Европа. В селска Норвегия нямаше място за човек като него. Затова се отправи към Лондон.