Ингар Йонсрюд
Виенското братство (11)

Глава 11

Безстрашие. Решителност. Студените очи зад маската ги гледаха. След това се появиха снежинки и екранът потъмня.

Бяха в най-вътрешното помещение в килера на Сулру. Примигваща червена лампичка сигнализираше, че алармата е била задействана. Подът беше постлан със звукоизолиращ филц. Чуваше се как бръмчат вентилаторите на компютрите под масата. Миришеше на загрята пластмаса и на изгорял прах. На техника. На масата имаше четири големи монитора и на всеки от тях картината беше разделена на четири. Показваха изображенията от камерите, които общността беше скрила в имението. На Андреас му отне около час, за да открие записа от плевнята.

— Добра работа. Ще предупредя Сюне — каза Фредрик и го потупа по рамото.

— Благодаря ти, партньоре — отвърна Андреас.

Партньори. Точно такива бяха. Фредрик Байер и Андреас Фигуерас.

В опит да успокои жадните за резултати политици, главен комисар Неме беше основал спецчасти, които описваше като: „Полицейски въоръжени групи. Малки стратегически отряди. Трябва да се занимават със случаите бързо и небюрократично. Да ги разследват и разрешават. Наричаме ги «Екипът на способните»“.

Името беше привлякло вниманието както на политици, така и на журналисти, и с този шум около него половината работа вече беше свършена. Според вестниците тези екипи се състояха от „опитни, отговорни и израснали следователи“ с полицейски сърца, които туптят в името на гражданите. В полицията знаеха, че има три вида полицаи, закотвени в ъгъла на службата в Грьонланд. Некадърните, онези без късмет и изпадналите в немилост.

Андреас несъмнено принадлежеше към последната категория. Беше усърден и работлив следовател, един от най-добрите в стаята за разпити, анализатор, който обичаше заплетените случаи. Но и винаги се смяташе за прав като някой свещеник и използваше социалните си контакти само на празници и погребения. Кариерата му беше в застой. Мъртва. Захвърлена като проститутка след Нова година.

Фредрик пък се считаше за един от нескопосаните. Паническите пристъпи бяха неговата слабост, а слабостта беше табу в отдел, ръководен от тестостерона. Въпреки това беше служил добре на полицията. И то в продължение на много години. „Нуждаем се и от добри следователи“ — беше му казала Сюне и беше платила за обяда. Какво, дявол да го вземе, да отговориш на подобно нещо? С това дойде и бедата. За да направят положението по-поносимо, го бяха оставили сам да си избере партньор. И той избра Андреас. Двама стари многознайковци, които вървяха рамо до рамо, откакто Фредрик се помнеше. Бяха минали през убийства, отвличания, малтретирания и трагедии. Всички тези ужаси бавно изсмукват живота от теб. Затова пък срещаш приятели по пътя.

Бързо си пролича, че на този отряд на главния комисар не бяха отредени толкова значими задачи. Вместо това Фредрик чувстваше, че е сложен на някаква транспортна лента, през която непрестанно минаваха насилници на жени, изнасилвачи и злоупотребяващи с деца. Случаи с известен извършител и пребита жертва. Лесни и заредени със символика случаи на насилие. Бързи случаи. Лесни случаи. Фредрик мразеше всеки Божи ден. Андреас също. Бяха следователи. А не изпълнители.

Това обаче беше само едната страна на истината. Някога точно такива случаи го бяха накарали да стане полицай. Искаше да помага именно на жертвите на такива зверства. На пребити деца и изплашени до смърт жени. Но сега не можеше да понесе мисълта за още един ден, за още една стая за разпити, за още едно дете, изоставено от тези, които нямат право да го изоставят. Твърде много се искаше от него. Твърде много въпроси, на които трябваше да отговори. Твърде много чувства. Защото самият той беше от онези предатели.

И сега на повърхността изплува това масово убийство. По дяволите, щеше да се вкопчи в този случай.

Чу гласа на Сюне от лабораторията.

— … Това тук е алармената централа. Или както там ще я наричаме. Предполагам, че тук е седял. Тюфте.

Сюне говореше със Себастиан Кос, който вървеше редом с нея. Кос хвърли леденостуден поглед на двамата партньори, на който те моментално отвърнаха.

— Тюфте? — погледна я Фредрик.

— Според шофьорската му книжка това е името на ранения. Ивар Тюфте. Четиридесет и две годишен.

Тя се обърна към екраните.

— Имаме ли картина?

Показаха й видеозаписа. Камерата, която беше заснела убиеца, беше монтирана над вратата в плевнята. Записът продължаваше не повече от седем секунди. Тъмната фигура с автомата се появи на екрана, спря и се приближи съвсем до лещата. Беше слаб и мускулест. Раменете му се повдигаха в такт с дишането. Спокойно. Очите зад маската не отместваха поглед. Проблесна кутийка спрей. След това на екрана останаха само сиви снежинки.

По дяволите. Фредрик знаеше, че има нещо в този поглед. Нещо обезпокоително. Нещо, което предвещава нещастие. Човек трябва да се пази от хора с такива очи.

— Всички камери са локализирани. Пет бяха разположени в къщата, три в плевнята и осем отвън. Единайсет от тях са покрити със спрей — каза Андреас.

Сюне се загледа в пространството между тях.

— За какво са й на малка религиозна общност шестнайсет наблюдателни камери? — попита тя. — Колко модерна е всъщност техниката? И откъде са я взели?

— Камерите са малки и сравнително скъпи — отвърна Андреас. — Често срещани са в тази индустрия. Производственият номер ще ни отведе до продавача.

Себастиан Кос все още се взираше в сивия екран. Фредрик се запита дали и той е разчел същото. Предупреждението за настъпваща буря в погледа на мъжа.

— Никъде няма знак? Никакво предупреждение, че местността е под видеонаблюдение? Никаква табела, че влизането е забранено? — попита внезапно Кос и откъсна поглед от екрана.

Въпросът му беше основателен. Хора, които искаха да бъдат оставени на мира, винаги слагаха подобни табели. Обикновено това беше достатъчно да се държат настрана любопитните очи. Тук обаче камерите бяха вградени в стени и скрити в дървета. Бяха закътани. Видеонаблюдението на Сулру служеше, за да предупреждава за опасност. Опасност, толкова сериозна, че никаква табела не би имала значение. Фредрик се замисли за мъжете, които лежаха мъртви на поляната пред него. Явно въпреки шестнайсетте камери се бяха провалили.

Фредрик се върна в лабораторията. Техниците я претърсваха. Тежкото им дишане подсказваше, че работата е трудна. Фредрик помаха на ръководителя на екипа.

— Ще изпратим всичко за анализ, но съм почти сигурен, че няма да открием нищо. Всичко, което разгледахме досега, е било почистено и стерилизирано. Трудно е да се намери и прашинка.

Техникът си махна маската и попи потта от челото си с хартия. След това я разгъна и си избърса врата. Фредрик го гледаше обезсърчено.

— Това, което мога да кажа, е, че това е производствена лаборатория. Не експериментаторска. — Седна и даде знак на Ерик да му помогне да си свали предпазния костюм, като задърпа ботуша си.

— Какво имаш предвид?

— Тук няма почти никакви книги. Няма бележки. Навсякъде е подредено едно и също стандартно оборудване. Тук не се е извършвала изследователска дейност.

Ботушът се изхлузи от крака му и се разнесе тежка сладникава миризма на пот.

— Това ме кара да си мисля следното: или лабораторията не е била използвана, или общността се е занимавала тук с нещо изключително опасно за здравето. Това би обяснило екстремната чистота.

Фредрик се почеса по главата.

— Ако лабораторията не е била използвана… — започна той. — Защо е била претършувана?

Техникът кимна.

— Именно. Затова и моята теория е, че лабораторията е била операционна и че е имало нещо в тези хладилници. Някакви медикаменти или отрови. Допинг може би? Производството на подобни наркотични вещества е много опасно, ако човек не знае какво точно прави.

Разпери ръце.

— Каквото и да е. Или лаборантите са изнесли материалите преди нападението, или те са били откраднати по време на самото нападение.

Фредрик го погледна.

— Лаборантите… — каза бавно той. — Един от членовете на общността е бил лаборант. Анете Ветре.

 

 

На стълбите на плевнята го посрещна сивата дневна светлина. Наченките на главоболие предупреждаваха Фредрик, че силите му са на изчерпване.

Сюне и Андреас го чакаха край големия термос в главната палатка. Андреас му подаде чаша кафе. Фредрик я приближи към устните си и задуха. Парата замъгли очилата му. През изпаренията огледа новопристигналата жена полицай, млада и луничава, която обясняваше как прекарала сутрешните часове в обикаляне от врата на врата из цялата местност. Взе си пластмасова чаша и се усмихна свенливо, когато забеляза, че той я гледа.

— Какво казаха съседите? Има ли изобщо такива?

— Има няколко жилищни сгради надолу край главния път. Семейства с деца. Има и малко имение на север от къщата. Като се мине през гората. Там живее възрастна двойка.

Посочи натам с пръст.

— Двойката казва, че общността обитава имението от години. Никога обаче не са привличали внимание. Според старците тук живеят между двайсет и трийсет души. Млади хора, така казват. И няколко деца.

— Мамка му — каза изтощено Сюне.

— Деца и родители. Къде са, по дяволите?