Ингар Йонсрюд
Виенското братство (107)

Епилог

Серифос, Гърция, ноември 1943 година

Предателство.

След като слънцето се скри зад върховете, оставаше по-малко от час до настъпването на мрака. От отвора на пещерата се виждаше рибарската лодка, която бавно се плъзгаше по тюркоазената вода към редицата бели като тебешир къщи във вътрешността на залива. Луната вече блещукаше над Хора. Средновековният град сякаш бе обгърнал планинската страна на залива Ливади в опит да се защити от нашествия на пирати, разбойници и армии.

Не бяха имали шанс срещу немската военна машина. Местоположението не ги беше защитило и от епидемиите, които бяха избухнали в сърцето на гръцкия остров през последните години.

Кой го беше предал? Дали началниците му знаеха?

От планинската част, в която се намираше, на около километър и половина от варовиково белите къщи, не можеше да се види нищо друго, освен кафяво-зелените петна между сградите, когато войниците започнаха да маршируват по улиците. Чуваше се ехото от злобния лай на овчарките.

Уговорката беше ясна като бял ден. Вечерта след акцията, щом падна мрак, той посети местния си контакт за последен път. Предаде оръжията, парите, провизиите и оборудването. Когато се върна в пещерата на зазоряване, разбра, че нещо не е наред. Охранителният пост на сто метра нагоре по каменния хълм беше пуст. Дали германците все пак не ги бяха открили? В пещерата американското оборудване беше премахнато. Бяха останали само раницата му, спалният чувал и няколко консерви. Кюфтенца със сос. Любимите му. И бележка. На раницата му имаше бележка. Sorry.

Sorry? Мамка му.

Няколко мига. Те бяха всичко, което бе получил от Елса. Бе лежала така, че войниците от поста да могат да я виждат през отвора на пещерата, ала достатъчно навътре, че сенките да изтрият детайлите. Като се приближи, чу дишането й. Накъсано и влажно, през носа. Устата й беше запушена. Командосите й бяха сложили някакъв комбинезон над дрехите. Широк и твърде голям, скриващ очертанията на тялото й. Беше лежала на една страна с ръце, вързани зад гърба за глезените. Ужасна гледка.

Беше срещнал погледа й. Тя го позна. Не изглеждаше нито ядосана, нито изплашена. Само учудена. И красива. Дори тогава. Тясното й светло лице, тънкият нос, месестите устни и тъмната коса. Той клекна до главата й. Погали с пръст бузата й. Тя потрепери.

Това бе последният му миг с нея. Без думи. След това явно я бяха взели със себе си. Нямаше да бъде изправена пред военния съд в Лондон. Елса Шрадер нямаше да бъде подведена под отговорност. Тя просто си беше сменила работодателя.

Джон Монкланд Актън вдигна платнената си раница, сви спалния чувал и зачака в самота настъпването на мрака.