Ингар Йонсрюд
Виенското братство (103)

Глава 103

Металните дръжки на ковчега напомняха на застинали усмивки. Един обикновен венец бе положен на капака, а от него стърчеше бяла орхидея. Нямаше повече цветя.

Свещеникът беше кльощав и имаше тъжно изражение. Тънкият му глас беше усилен от пращяща уредба. Със затворени очи и скръстени ръце напрягаше силно гласа си и даваше всичко от себе си да надвика органа. Накрая тоновете замряха и той разтвори ръце като пастир. Обходи с поглед трийсетте присъстващи.

— Напуснах. — Кафа се приведе над пейката в църквата. Ароматът й беше дълбок. Богат на феромони. Сложи ръката си до неговата. Инвалидната му количка беше на пътеката. Не искаше да привлича внимание. Седяха на последния ред. Андреас беше седнал пред тях. — Сюне ме помоли да кандидатствам. При вас. — Остави ръката си така. Той сложи своята върху нейната.

— Колбайн Име Монсен. Бог го дари с дълъг живот. Две световни войни. От които последната е оставила дълбоки следи. У него, както у много други. Следи, завинаги белязали Колбайн и неговите близки.

Произнасяше думите с типичните за свещениците остри р-та. Божият служител направи дълга пауза, като през това време гледаше към Герхард Монсен, който седеше най-отпред със сина си, Себастиан Кос, и близначките си.

— Трябва да почитаме нашите герои. Тези, които са направили жертви и са взели правилния, а не лесния избор, когато мракът се е спуснал над страната ни. — Свещеникът погледна нагоре към органа над тях. — Озовал се лице в лице със злото, Колбайн е направил правилния избор. Бил се е за родината си и за своя Бог.

Свещеникът погледна богобоязливо към тавана. Зениците му почти докрай се бяха слели с бялото на очите. Фредрик затвори очи. Пращенето на уредбата отново изкара наяве спомена от свистенето при експлозията.

Много бавно газовата бутилка беше пълнила стаята на Стафан Хейхе с кислород. Изтичането вероятно бе станало няколко часа по-рано. Или дни. В даден момент обаче въздухът е бил толкова наситен с възпламенителния газ, че дори една искра е била достатъчна.

Не беше ясно какво точно е причинило самата експлозия. Електрически удар, може би. Искра от някой от апаратите, които го поддържаха жив. Стаята беше толкова обгоряла след взрива, че техниците не можеха да дадат отговор на този въпрос. Единственото сигурно беше, че стаята бе избухнала секунди преди Фредрик да стигне до нея. Стъкло, метал и трески щяха да го унищожат.

Полицаите, които охраняваха стаята, също можеха да се смятат за късметлии. Намирали се в другия край на коридора. Една сестра ги помолила да й помогнат да вдигне нещо тежко. А сестрата, отговорна за Хейхе, била в тоалетната. Толкова много щастливи обстоятелства наведнъж. Фредрик предположи, че мъжът край олтара би нарекъл това чудо.

Фредрик се беше отървал от експлозията само с шум в ушите и заповед от лекаря да седи в пълен покой. Сега беше тук, в инвалидна количка. Въпреки това го болеше. По дяволите, болеше. Гърдите. Сърцето. Стомахът и главата. Никога нямаше да забрави. Как седи в болничното си легло пред телевизора. Пресконференцията от полицейския участък.

Мамка му, болеше.