Ингар Йонсрюд
Виенското братство (101)

Глава 101

Листа, ноември 1943 година

Един немски войник блъсна вратата, друг го удари с дръжката на автомата. Колбайн падна по гръб в антрето. Ударът в носа беше ужасно силен и усещането беше, сякаш черепът му се сплесква около мозъка. Устата му се напълни с кръв, а изпаренията от локвите бензин, в които се гърчеше, допълнително объркваха сетивата му.

— Ах, ти, проклет идиот — изрева един познат глас, а след това някой го удари силно по ръката.

Беше Елиас, който го налагаше с бастуна на Клепшлан. Професорът застана над него.

— Вкарайте го вътре — изкрещя той на немски. — Вкарайте предателите вътре!

Двамата войници го замъкнаха назад към лабораторията. Чак като го запратиха към стената, отново успя да запази равновесие. Един от германците го държеше, докато другият, който го беше ударил с автомата, сега го налагаше с юмруци в корема. Вкараха вътре Клепшлан с ръце на тила. Трети войник беше допрял дулото на пистолета си до врата му.

— Мамка му. Мамка му! Мамка му!

Елиас побесня при вида на лабораторията си. Пробягващите сенки, светлината, отразяваща се от бензина, и разхвърляните листове хартия караха щетите да изглеждат много по-значителни, отколкото бяха всъщност.

— Проклети идиоти — изкрещя отново той и се зазяпа първо в Клепшлан, сетне в Колбайн. След това стовари с все сили бастуна в стоманената маса. Прекърши се и той го хвърли. Взе един молив и го насочи към гърдите на Клепшлан.

— Ницке ме предупреди да те държа под око, Клепшлан. Заради твоята неприязън… отвращение… към плановете ни с Карен.

Хел Клепшлан стисна толкова силно юмруци, че кокалчетата изпъкнаха. Заговори през зъби, а лицето му бе тъмночервено.

— Карен е още дете! — изръмжа той. — Ти си я преследвал. Когато е била най-уязвима. Самичка с майка си, докато аз съм се биел за отечеството на източния фронт.

Войникът зад Клепшлан вдигна пистолета, готов да нанесе удар с дръжката по главата на подчинения на Хирдата. Елиас обаче вдигна молива.

— Чакай.

Приведе се над масата. Гласът му беше тих. Подигравателен като крясък на чайка.

— Знаеш, че я чукам, нали, Хел? — Облиза устни с език. — Знаеш, че я чукам, нали? Чукам я отново и отново, докато не захленчи. Умолявайки ме да спра… — Наведе се още по-напред. Очите му бяха широко отворени. — Знаеш ли какво правя тогава, Хел? Давам й честната си мъжка дума, че ако не ме остави да я изчукам още веднъж и след това още веднъж, Хел ще разбере. Тогава Хел ще разбере, че дъщеря му е една курва. — Измуча като теле. Навлажни палец и приглади настрани кичура на челото си. — И след това пак се чукаме.

Дръжката на пистолета уцели Хел точно по дясното ухо. Ударът беше толкова силен, че горната му част се откъсна от черепа. Клюмна като ухо на лабрадор. Кръвта оцвети лицето и масата. Ала ударът не спря Клепшлан. Той се хвърли през масата и хвана Елиас за гърлото. Вдигна го на около половин метър и го запрати върху масата, за да го довърши.

Войникът, който пазеше Колбайн, приготви автомата на рамо. Куршумът уцели мъжа от Хирдата в лакътя, само на няколко сантиметра от лицето на Елиас. Изстрелът разцепи ръката му на две, а сетне войникът стреля и по другата, натроши костите на Хел и направи така, че и двете му ръце се превърнаха просто във висящи пипала. Това обаче не променяше факта, че пръстите му вече бяха обвити около гърлото на изследователя. Един от немците се наложи да му чупи пръстите на фона на измъченото дишане на Елиас. Самият Клепшлан почти беше изпаднал в несвяст от болка.

Чак когато завързаха мъжа от Хирдата за масата, Колбайн видя, че моливът на Елиас бе забит в гърдите на Клепшлан. Никой не си направи труда да го махне. Един от немците изсипа студена вода върху лицето му. Клепшлан премигна и изгрухтя. Дишането му бе ускорено и тежко. Елиас се наведе над него.

— Сега квит ли сме, Клепшлан? — изломоти той. — Ще те оставя жив заради Карен. Това ще е моят подарък. Тъсте. — Елиас се завъртя и се закашля силно, сетне се обърна отново. — Въпреки това ще се оженим. И ще имаме деца.

Не последва бурна реакция от ранения мъж. Вместо това той само се изхрани. Прошепна нещо неразбираемо. Елиас се наведе с ухо към окървавената глава. Изведнъж гласът на Клепшлан се проясни.

— Карен е на сигурно място. Никога няма да бъде твоя.

Елиас застина. След това се изправи. Направи крачка назад и каза с безразличие:

— Гледай ти.

Клекна и отвори някакъв шкаф под масата. Изправи се, а в ръката си държеше голяма колкото пръст сребърна колба. Подаде я на войника до себе си. След това отвори едно чекмедже и от него извади стъклен капкомер. Течността приличаше на вода. Елиас застана до главата на Клепшлан. С палец издърпа кожата под дясното му око. Оголи изцяло долната част на очната ябълка. После изпразни капкомера.

Отначало нямаше някакъв видим ефект, освен една вадичка, която потече към откъснатото ухо. Като сълза. После обаче Хел Клепшлан започна да мига. Бързо и неконтролируемо. Дишането му стана силно, учестено и накъсано. Мускулите му започнаха да се издуват и въжетата се опънаха силно като струни. С всички сили той се мъчеше да надигне тялото си, като се изтласкваше от петите и раменете си. Извиваше се неконтролируемо на масата, след това тялото му се отпускаше, за да започне да се заизвива отново. Гърчеше се в областта на ребрата. Дишането му стана като грухтене. Коремът му се изду, червата му бучаха. Стаята се изпълни от отвратителната воня на експлозивна диария. След това дългото му тяло отново се опъна, потрошените от изстрелите ръце заблъскаха ритмично по масата, а гърлото му издаде няколко пискливи отчаяни стенания. Тялото замря. От гръкляна му се чу един хриптящ бълбукащ звук. Главата се отпусна на една страна, а от устата му се стече равномерна струя от гъста тъмна кръв.

Всичко продължи по-малко от две минути. Мъртвите му очи гледаха към Колбайн и охраняващите го войници. Дясното око беше кафяво-червено заради спуканите капиляри. Лявото око се бе подуло като на писия.

Смъртната стихия бе приключила. Дори на челото на Елиас се бе появила една замислена бръчка. Войникът, който държеше Колбайн, беше отпуснал хватката. Мъжът с автомата продължаваше да зяпа мъртвото тяло, а германецът със сребърната колба седеше сковано с ръка на устата. Чистото му младо лице бе сиво като пепел.

Следващият на масата щеше да бъде Колбайн. Осъзнаваше това. Щяха да го измъчват като Клепшлан. Щяха да изкопчат от него накъде е тръгнал и за кого работи. Елиас нямаше да прояви милост.

Колбайн почти се бе примирил. През последните години мисълта за загубата на дъщеря му беше станала по-далечна. Тя беше толкова малка, когато Елса се отърва от нея. Макар и това да бе болката на живота му, той беше уверен, че детенцето му се намира в някой държавен санаториум, че е живо, и се грижат за него. Това се бе превърнало в константа в съзнанието му. Нещо непроменимо. Но сега разбираше, че тя е мъртва. Малкото му момиченце беше заровено в тъмната земя и дори нямаше надгробен камък с името й. Изведнъж всичко това го връхлетя отново. Болката беше непоносима. Можеше просто да умре. Но не и от неговата ръка. Елиас му беше отнел всичко. Накрая и живота ли щеше да му отнеме? Не. Нямаше.

Хвърли се напред. Шмугна се между краката на все още вцепенения войник със сребърната колба.

— Спрете го! — изкрещя Елиас на немски, а Колбайн пълзеше напред. Войникът, който се бе озовал между него и немеца с автомата, се опита да го настъпи по петите, но се подхлъзна на полятата с бензин хартия и си изкара въздуха, когато падна на пода. Точно там. До сейфа бяха гранатите. Колбайн грабна едната, активира я и я хвърли назад. Другата взе в ръка и запълзя на четири крака под стоманената маса към Елиас, като се прикриваше зад сейфа.

— Граната! — изкрещя един от германците.

— Мамка му! — крещеше друг. Войниците се втурнаха към вратата на лабораторията. Колбайн дръпна взривателя и на другата граната и я метна към изхода. Немецът, който все още лежеше на земята, изрева. Гранатата явно бе паднала някъде между краката му.

— Nein, nein, nein!

След това гръмна. Дългата стоманена маса се откъсна от болтовете, с които бе закована. Чу тежкия плясък на тялото на Клепшлан върху пода. Зазвънтяха падащи парченца стъкло. Хартиени документи, инструменти, книги и мебели се разхвърчаха. Колбайн се сви насред тази смъртоносна буря. Стоманеният сейф обаче пое удара и предметите, които падаха по Колбайн, бяха онези, рикоширали от тавана. Сейфът пое от разрушителната мощ на експлозията. Германецът на пода бе престанал да хленчи. Отново гръм. Тътенът и силата на взрива този път сякаш бяха още по-силни и единственото, което Колбайн успя да различи, беше един висок тон. След това го връхлетя гореща вълна. Бавно се надигна на колене. Ад. Стените до входната врата се бяха сринали. Експлозията беше възпламенила бензина. Цялата стена бе алена. Пламъците пробягваха по пода. Дървото пращеше, стелеше се дебел тъмен пушек. Нямаше и следа от войниците. Трябваше да намери друг изход. Точно пред него лежеше мъртвият мъж от Хирдата. Експлозията беше разкъсала въжетата, с които го бяха завързали за масата. Трупът беше паднал по корем. Гвоздеи бяха пробили обезобразеното му тяло и стърчаха като голи клони от него. В безсмислен опит да не му нанесе допълнителни щети Колбайн внимателно пропълзя над него. Вонята на лайна бе толкова остра, че му избиха сълзи. Прочисти гърлото и устата си от втечнените храчки. Изпълзя на ръце и колене до края на масата. Оттук имаше около два метра до стената и прозореца, от който смяташе да скочи. Там беше обгърнатият от пламъци архив на Елиас. Изпаренията от горящия лак смърдяха. Стената вече бе пламнала. Колбайн се изправи, направи крачка назад, избърса очи и се засили. Сега или никога.

— Върви по дяволите!

Викът го застигна едновременно с острата болка в глезена. Вместо със силен тласък да се хвърли през прозореца, главата и ръцете му срещнаха горящата стена. Една пълзяща човешка фигура се бе вкопчила с едната си ръка в крака му, а с другата се протягаше към хълбока му. Колбайн панически изрита, за да се отскубне. Същевременно се опитваше с ръце да се изтласка от пламналата стена. Усети, че уцелва нещо меко с петата си. Хватката около глезените му се отпусна. Успя да се изправи.

Пред него седеше Елиас. Приведен и разкрачен. Беше омазан в кръв, прах и сажди. В лявата си ръка държеше скалпел.

— Ще изгориш тук! — изрева той.

Колбайн му отговори предизвикателно.

— Помниш ли закуските? Всяка вечер, след като ме затваряше в клетката, преписвах бележките ти. Всяка сутрин Хел ги изнасяше оттук, прилежно сгънати на подноса със закуска. Всички ще разберат какъв си — извика Колбайн.

Елиас се преви. След това се хвърли напред и посегна към него със скалпела. Колбайн избегна удара и острието разсече въздуха само няколко сантиметра пред гърдите му.

— Ти си убиец. Убиец на деца. Дали животът ти ще свърши сега или на бесилото, е все едно. Ти ще умреш, Елиас. А името ти ще бъде почернено завинаги.

Изведнъж зад Елиас с пращящ звук се пръснаха няколко колби с течност.

Колбайн инстинктивно се наведе и обходи с поглед пода. Трябваше му някакво оръжие, някакъв предмет, за да държи настрана залитащия полудял мъж. Ето там. Изведнъж го видя. Счупения бастун на Хел Клепшлан. Явно от експлозията беше запокитен нанякъде в стаята. На пречупеното място беше остър като нож. Дръжката от абаносово дърво беше приятно хладна в ръката му.

Елиас се надигна и замахна слепешком наново. Колбайн направи още една крачка назад. Бастунът беше тежък, грапав и твърд. Горещината от стената зад него започваше да става непоносима. Миришеше на изгоряло. Внезапно пламъците го обградиха. Напълно го обвиха.

Раницата! След като беше лежал по гръб в локвата бензин отвън в антрето, сега не само стената гореше. Той самият беше пламнал. Не усещаше болка. Само силна топлина. Колбайн насочи ръка към хълбока си от вътрешната страна на презрамката. С другата хвана раницата и я размаха пред себе си, описвайки дъга. Горящ бензин и тлеещ плат се разлетяха напред. Елиас изкрещя от болка. Колбайн скочи напред с раницата като горящ щит. Уцели Елиас в талията. Елиас падна назад, а Колбайн му се нахвърли отгоре. Колбайн натика платнената раница в лицето му и мъжът зарева от болка. След това го удари с бастуна. Треските западаха по пода. Елиас хвана раницата и я захвърли.

Лежаха лице в лице. Цялата лява половина на лицето на Елиас беше обгорена. Под ухото му почернялата кожа се къдреше като парче пергамент. Очите му обаче си бяха същите. Силни, врящи и мразещи. Въпросителни.

— Елса — прошепна Колбайн. — Елса се казваше дъщеря ми. Като майка си.

Погледите им се срещнаха за последен път. Колбайн вдигна бастуна. Пронизваше и уцелваше. Пронизваше и уцелваше. Отново и отново.

Мрак и тишина. Спокойствие.