Даниел Кала
Резистентност (47)

46

Филаделфия, Пенсилвания

Хортън бавно остави слушалката върху телефонния апарат. Разтуптяното й сърце щеше да изхвръкне от гръдния й кош. През всичкото време, докато разговаряше с Килбърн, се бе взирала невиждащо през прозореца на кабинета си и забеляза, че не е сама едва когато се обърна, за да вземе салфетка от кутията на бюрото си. Два чифта очи я гледаха през полуотворената врата.

Гърлото й пресъхна. Откога бяха там? Какво бяха чули от разговора й?

Но по лицето на влизащата в стаята Андреа Баингтън се беше разляла лъчезарна усмивка. А Мартино̀, който дори не бе я удостоил с поглед, докато напускаше апартамента му, се държеше като че ли помежду им никога нищо не се бе случвало.

— О, Елън, ти плачеш! Случило ли се е нещо? — присви вежди Баингтън.

Хортън подсмръкна няколко пъти, печелейки време. Мисълта й напрегнато препускаше, пресмятайки каква част от истината да разкрие на хората, загубили доверието й.

— Добре съм — изрече притеснено тя. — Това е превъзбуда от добрите новини.

— Значи вече знаеш за успеха ни в Сиатъл? — Очите на Баингтън се разшириха и по лицето й се изписа наслаждение.

— Току-що говорих с Греъм Килбърн — кимна Хортън.

— Не е ли чудесно? Помисли само живота на колко хора си спасила — сияеше Баингтън. — Лекарството, което създаде, е истинско чудо.

— Въобще не съм изненадан — гордо се намеси Мартино̀. Говореше на Баингтън, но очите му се взираха в Хортън. — Още когато Елън дойде при нас в „СептоМед“, знаех, че ще постигне огромен успех.

Напрегнатата бдителност на Хортън се поуспокои. Може би не бяха чули нищо съществено от разговора?

След малка пауза Баингтън продължи, все така усмихната:

— Елън, когато медиите научат за „Оралоксин“, ти ще се превърнеш в огромна сензация. В най-скоро време животът ти драматично ще се промени. — Усмивката й отстъпи място на загрижено изражение. — Предполагам, че си даваш сметка за това?

Хортън кимна, преборила се с побилите я тръпки. Досега не се беше притеснявала особено от вниманието към личността й, което можеше да предизвика „Оралоксин“. Не ламтеше за публична слава, но й беше приятно да си представи високата оценка на колегите и професионалното утвърждаване, които успехът щеше да й донесе. Въобще не се бе замисляла, че ефективността на създаденото от нея лекарство за лечение на МРГАС може да й донесе световна слава и известност. Не искаше да участва в такъв цирк.

— Андреа е права, Елън — кимна Мартино̀. — На медиите няма да им отнеме повече от ден-два, за да научат за „Оралоксин“ и за теб, n’est-ce pas^[1]? И когато научат — той направи жест, потвърждаващ неизбежността на събитието — ще трябва да очакваш пълното им внимание.

— Ще ти звънят по всяко време — продължи думите му Баингтън. — Ще те причакват пред офиса и пред дома ти, с надеждата да получат ако не цяло интервю, поне няколко късчета информация.

— Мога да си го представя — резервирано отговори Хортън. Внезапно й просветна накъде отива разговорът.

— Повярвай, Елън. — Баингтън се доближи и я потупа по ръката. — Те са експерти да изопачат думите ти и да ги цитират извън контекста. За щастие, разполагаме с много добри специалисти в нашия отдел за връзки с обществеността, чиято задача е да те пазят на една ръка разстояние от медиите.

Хортън послушно кимна с глава. Искаше й се да махне ръката на Баингтън от рамото си, но се удържа.

— Говорителите на фирмата вече подготвиха кратко комюнике за журналистите. Би трябвало да го получиш всеки момент по електронната поща. — Тя погледна бегло Мартино̀, обърна се с лице към Хортън и продължи: — Според нас ще е по-добре да не коментираш нищо с журналистите, преди ние с колегите от пресцентъра да сме подготвили почвата.

— Звучи разумно — съгласи се Хортън, добавяйки наум и изгодно за вас. Първо премълчаният страничен ефект при костния мозък. Сега странното подобие на МРГАС с микробите, създадени в лабораториите на „СептоМед“ — килерът на „Оралоксин“ бързо се пълнеше със скелети и тя разбираше отчаяното желание на Мартино̀ и Баингтън да захлопнат вратата му преди те да изпълзят на бял свят.

— Елън, ще бъде в интерес на всички ни, най-вече в твой интерес, да не говориш с никого за „Оралоксин“. — Изражението на Мартино̀ бе любезно както винаги, но в очите му бе изкристализирало заплашителното ледено излъчване, което бе зърнала предната нощ. Той направи крачка и се доближи до нея. Обля я упоителният аромат на одеколона му. Усети дъха му по бузите си. Еротичното им въздействие бе напълно изчезнало и сега усещаше само смразяващата заплаха, скрита в подтекста на думите му. — Не си ли съгласна, Елън?