Даниел Кала
Резистентност (20)

19

Сиатъл, Вашингтон

— Всяка нововъзникнала патогенна криза се нуждае от лесно запомнящ се акроним, гласи Единайсетата заповед — бе казал д-р Уормак на д-р Лопес, докато се връщаха от „Харбър сентър“. Само за едно денонощие фолклорът на ЦКЗ се бе обогатил с ново име и ново съкращение. Хората нарекоха новопоявилия се микроб „мултирезистентен група А стрептокок“ или съкратено МРГАС, което се произнасяше мергас.

Лопес не беше мигнала цяла нощ. Електронните писма и телефонните обаждания от Атланта валяха безспир, докато в ЦКЗ се мъчеха да скалъпят набързо някаква стратегия за ограничаване на разпространението на заразата. Вестта за МРГАС все още не бе изплувала в медиите, но професионалните среди на специалистите по инфекциозни заболявания бяха като разбунен кошер. Появата на супермикроб, резистентен към всички антибиотици, бе апокалиптичен кошмар, който те отдавна бяха предрекли и с ужас очакваха. Настъпи денят, за който някой отдавна бе измислил име — начало на постантибиотичната ера.

Лопес функционираше на чист адреналин. След като преодоля шока и уплахата, стомахът й възбудено запърха. Подобно на хирург, изправен пред най-рискованата, но може би най-добре отплащащата се операция в живота си, тя се чувстваше едновременно паникьосана и стимулирана от перспективите за кариерата си, които участието й в овладяването на кризата с МРГАС откриваха.

Взе набързо душ, глътна чаша разтворимо кафе, надраска бележка за гледачката на кучето, потупа гальовно Роза и се упъти към входната врата. В мига, в който хвана дръжката, смартфонът й звънна за пети път от сутринта. Откачи го от колана си и отговори.

— Д-р Лопес? — запита мъжки глас с лек френски акцент.

— Аха. Кой е това? — отвърна тя, усещайки, че телефонният й етикет куца.

— Ужасно нетактично от моя страна, моля да ме извините — каза сърдечно гласът отсреща. — Безпокои ви Жан Нантал от Женева. Аз съм…

— О, да, вие сте д-р Нантал от Световната здравна организация — прекъсна го тя, изпълнена с благоговение от факта, че разговаря с изпълнителния директор по инфекциозни болести на СЗО. — Изучавала съм легендарните ви трудове за глобалната ваксинация срещу едра шарка, когато подготвях дипломната си работа.

— О, навярно в колежа са ви преподавали древна история! — Той се засмя непринудено.

— Напротив! Това, което вие и колегите ви сте направили…

— Беше много, много отдавна, но все пак, благодаря ви — отвърна благосклонно той. — Надявам се, че не се обаждам прекалено рано. Безнадеждно скаран съм с часовите зони. Би трябвало при вас, в Сиатъл, да е седем и половина сутринта, но няма да се изненадам, ако е полунощ или пладне.

— О, не, това е точното време — засмя се и тя, осъзнавайки колко основателна е славата на Нантал като първокласен чаровник. — Хванахте ме тъкмо в момента, когато тръгвах към болницата, за да прегледам пациент в ранен стадий на МРГАС.

— Разбирам. Д-р Лопес…

— Лина.

— С удоволствие. И, ако обичате, аз съм Жан. — Той продължи: — Надявах се, че можете да ми дадете нови сведения за ситуацията при вас. Говорих с д-р Килбърн от Ванкувър, но за случаите в Сиатъл зная само онова, което ми съобщи Нелсън Амар, а доколкото знам, източник на неговата информация сте вие.

— Вероятно е така. — Лопес описа накратко състоянието на огнището на заразата в Сиатъл и добави: — Жан, имаме нов случай в изолатора. Жена, чийто баща бе развил некротичен фасцит, се е докоснала неволно със заразена ръкавица. Отивам да я прегледам, след което мисля да прескоча до Ванкувър и да се срещна с д-р Килбърн.

— Много добре — съгласи се Нантал.

— Жан, какво ще е участието на СЗО? — поинтересува се тя.

— Засега участваме само като консултанти. Нелсън е убеден, че ЦКЗ може да направлява изследванията. — Той направи пауза. — Лина, той ме увери, че сте много способна.

— Нима? — възкликна тя, без да се опита да прикрие изненадата си.

— О, Нелсън е илюстрация на поговорката, че куче, което лае, не хапе — засмя се отново Нантал.

— Но, за сметка на това, лае доста убедително — засмя се в отговор и Лопес. — Нелсън спомена ли опасенията ни, че едновременното избухване на заразата на две различни места може и да не е случайност? — Тя пропусна да поясни, че опасенията бяха предимно нейни.

— Да, спомена — отвърна Нантал след кратка пауза.

— Какво мислите за това, Жан?

— В днешно време винаги има място за такива опасения. Лина, ще възразите ли, ако споделя част от професионалния си опит с вас?

— Да възразя? — протестира тя. — Ще бъда поласкана.

— Май ще трябва някой ден да прочета вашата дипломна работа. Мнението ви за моята значимост е така изкусително преувеличено. — Тя си представи как на финото му издължено лице се изписва игривата усмивка, позната й от телевизионните интервюта. — По ония времена, когато все още се занимавах с работа по специалността си, многократно съм допускал, и аз като всички други, една и съща грешка — правех прибързани предположения за произхода на новооткритите болестотворни микроби. Независимо дали сегашното съвпадение е случайно, или не, трябва да разглеждаме тази възможност, без, разбира се, да изключваме и други алтернативи. Разбирате какво искам да кажа, нали?

— Напълно. Ще се постарая да остана отворена за всички възможности. Но — тя продължи със смях — аз съм католичка с латиноамерикански произход. Генетично съм предразположена винаги да предполагам най-лошото.

— Което ви прави идеалния епидемиолог. Лина, ако решите, че мога с нещо да помогна на разследването ви, търсете ме по всяко време.

— Може би ще се възползвам от предложението, Жан.

— Bien sûr^[1] — отвърна той. — И ако ви се намира някое излишно копие на дипломната работа…

Веднага, след като приключи разговора, Лопес се отправи надолу към кабриолета си в подземния паркинг. Бе студено утро, ръмеше. Не можеше и дума да става да свали гюрука. Изкара колата от гаража и се отправи към болницата „Харбър сентър“.

Главата я болеше от постоянното премисляне на изпълващите я догадки относно причините за появата на МРГАС. Включи радиото, за да се разсее и усили звука, като чу Шугър Рей^[2] да пеят „Всяка сутрин“ — любимата песен на Кийт. Спомените за бившия годеник, все така ярки и отчетливи, нахлуха в съзнанието й и се смесиха с притесненията. Как успях да оплескам нещата?, почуди се отново в пристъп на носталгия.

Лопес срещна интерниста Кийт през първата година на следването си в медицинския колеж, годината, когато баща й почина. Подкрепата му в най-мрачния период от живота й бе много мила — звънеше й редовно по телефона, приготвяше обяд или й предлагаше рамо, на което да си поплаче. Привлечена от съпричастността му, тя постепенно се влюби. Кийт иронично заявяваше, че всичко се дължи на баща й или, по-скоро, на паметта за него.

Ясно си спомняше последната им нощ преди четири години. Осъмнаха в разговори, плач и дори се любиха на дивана. Не стигнаха до виковете и обвиненията от предишните разгорещени спорове, може би защото, както тя си помисли, и двамата бяха взели решение да прекратят връзката.

— Лина, не мога да се съревновавам с привидение — бе казал Кийт, седнал на дивана, на който току-що се бяха любили, съвсем близо до нея, но без да я докосва.

— Никога не съм искала от теб да се съревноваваш — отвърна му тя, свела поглед.

— Но аз така чувствам нещата. Живея в сянката на баща ти и дори не мога да се меря с него.

— Но това е смешно — промърмори Лопес.

— Може би — отвърна нежно Кийт. — Но не мога да се отърся от това усещане. Може и да си въобразявам, но винаги съм си мислил, че ти по-скоро би се върнала в семейството на родителите си, отколкото да създадеш ново с мен.

— Не е вярно — възрази тя. Но още тогава си даваше сметка, че той е много близо до истината. Почти не помнеше майка си, починала от левкемия, когато тя бе само на четири години. Оттогава баща й бе целият свят за нея. Би жертвала всичко, ако можеше да си го върне обратно.

Не говориха много след това. На разсъмване Лопес отиде в спалнята си и донесе оттам бижутерската кутийка с годежния пръстен, който не беше слагала на ръката си от няколко седмици. Той взе кутийката от ръката й, прегърна я кратко и си тръгна, без да пророни дума.

Обикновено успяваше да си внуши, че провалът на годежа й няма нищо общо с незапълнената празнота, която чувстваше след смъртта на баща си. Кийт и тя искаха различни неща от живота. Десет години по-възрастен от нея, той имаше желание да се установи, да има дом, семейство, деца, докато тя все още кипеше от младежкото желание да завладее света. Но в моменти като сегашния я налягаха съмнения.

Отърси се от спомените чак когато пристигна в болницата и паркира на същия паркинг за спешни повиквания, където бе оставила колата предния път. Запъти се към павилиона на отделението за инфекциозни болести, където една сестра, съгласувала визитата й с дежурния лекар, я заведе в стаята на Мерилин Уелс Карлайл. Лопес изпълни всички предписани мерки за безопасен контакт с пациентката — от пластмасовата шапка и маската на лицето до чорапите, нахлузени върху обувките — и влезе в стерилната стая без прозорци.

Карлайл, облечена в домашен пеньоар, седеше на леглото с вестник в скута си. Ако не беше хирургическата маска на лицето й, можеше да мине за домакиня, наслаждаваща се на мързеливото начало на деня си. Имаше не много дълга сива коса, обло, но не пълно лице и добродушни кафяви очи.

— Госпожо Карлайл, аз съм д-р Лопес.

— О, ще имам шесто становище — отвърна Карлайл, но тонът й бе по-скоро любезен.

— Мнението ми на клиничен специалист едва ли струва много — сви рамене Лопес. — Аз съм епидемиолог от Центъра за контрол на заболяванията.

— Охо! — Карлайл изглеждаше впечатлена. — С какво мога да ви помогна, д-р Лопес?

Изтълкувала думите й като покана, Лопес приближи стол до леглото и седна до нея.

— Как се чувствате?

— Пресъхнала ми е устата. Казаха ми, че било типично за зараза със стрептококи. Иначе нямам оплаквания.

— Радвам се да го чуя — кимна Лопес.

— Но дори и състоянието ми да не се влоши, ще се наложи да остана под карантина поне още седмица. — Направи пауза, за да си прочисти гърлото и продължи: — Ще пропусна погребението на татко.

— Много съжалявам — каза Лопес, почувствала внезапен прилив на симпатия. — Бих искала да ви разпитам за инфекцията на баща ви.

— Добре. — Карлайл сведе поглед към вестника на коленете си.

— Колко време е прекарал в болницата, преди да пламне възпалението?

— Три или четири седмици. Раните му от залежаването бяха почнали да се затварят, когато изневиделица… — тя потърси точната дума — изригна това нещо.

— Това е типично за плътоядната болест — вметна Лопес.

— Да, казаха ми. — Карлайл отмести вестника на леглото до себе си. — Дочух, че татко е пипнал инфекцията от някакво момиче, някоя си Тоня Джаксън, която е лежала в съседната стая. Някой от персонала не бил измил добре ръцете си, преминавайки от един пациент към друг.

— Г-жо Карлайл, персоналът не е могъл да знае тогава, че… — опита се с половин уста да ги защити Лопес.

— О, аз не ги упреквам — прекъсна я Карлайл. — Те се държаха чудесно с татко. И вие сте права — откъде са могли да знаят? Дори и да знаеха… — Тя се изчерви и погледна встрани. — Ами, вижте мен — бях съвсем наясно и въпреки това се изложих на заразата по най-глупав начин.

— Случва се — опита се да я успокои Лопес. — Споменахте Тоня Джаксън. Имахте ли случай да я видите?

— О, да — закима енергично Карлайл. — Горката Тоня. Беше толкова изнемощяла, горкичката. Дали имаше деветдесет паунда. И толкова е страдала през краткия си живот. — Поклати глава и въздъхна. — Навярно сте научили историята й. Насилена сексуално от баща си, живяла е на улицата от тринайсетгодишна. И така до края на дните си.

— Разказвате, като че ли сте я познавали отпреди — учуди се Лопес, но Карлайл отвърна с усмивка:

— По професия съм ревизор, но, както казваше татко, имам дарба на социален работник. Според него, от малка съм била привлечена от нещастници и страдалци. — Тя сви рамене. — И понеже Тоня нямаше никакви посещения, когато татко заспеше, често прескачах при нея… поне преди да стане толкова зле. — Направи кратка пауза и продължи с въздишка. — Тоня обичаше да говори. И беше толкова откровена с мен, не усетих нито веднъж да ме лъже или да си измисля. И въобще не се чувстваше нечия жертва.

Лопес поклати глава. Беше се наслушала на подобни истории за улични деца от бедняшките квартали на Атланта, докато работеше в клиниката за ваксини.

— Г-жо Карлайл, Тоня каза ли ви защо е постъпила в болницата?

— Да, заради онова ужасно възпаление на лакътя й. Като серопозитивна кокаинозависима вероятно е била предразположена към такива възпаления. Една от сестрите ми каза, че инфекцията е започнала оттам. Вероятно е пипала раната и после е докосвала устата си…

Зачуди се дали Карлайл осъзнава колко подобна е историята на нейното собствено заразяване. Надигна се от леглото и понечи да се сбогува:

— Това много ми помогна…

— Тоня беше убедена, че някой я е заразил умишлено — изрече Карлайл и присви очи.

— Какво? — възкликна Лопес и се отпусна обратно на стола.

— Тоня ми каза, че е срещнала някакъв нов търговец, който й дал безплатен наркотик. Казал й, че било мостра и че ще продължи да я снабдява, но повече не се появил. Това й се сторило много необичайно и тя бе убедена, че въпросната мостра й е причинила ужасяващата инфекция. Беше убедена, че онзи е „набутал“, както се изрази, някаква химическа зараза в наркотика. Сигурно наркотърговците правят такива неща, за да печелят повече пари.

В стомаха на Лопес запърхаха пеперуди.

— Каза ли ви още нещо за него?

— Нищо. Освен че имал най-тъмните очи, които била виждала в живота си.

— Тъмни, в смисъл черни?

— Не — поклати глава Карлайл. — Мисля, че имаше предвид мътни и непрозрачни. Описа го като страховита личност.

Сърцето в гърдите на Лопес заблъска силно, докато се опитваше да осъзнае възможните последствия от това обвинение. Беше толкова вглъбена в мислите си, че не чу въпроса, който й зададе Карлайл.

— … какво мислите, д-р Лопес? — запита Карлайл с надежда.

— Извинете, бихте ли повторили въпроса си? — отвърна й стреснато.

— Ако се размина само с възпаление на гърлото, това ще е много добра новина за всички. Ще означава, че този микроб невинаги причинява ужасяващи инфекции.

Лопес кимна разсеяно:

— Има два типа инфекции с ГАС, т.е. със стрептококи от група А — започна да обяснява тя, докато мислите й се въртяха настойчиво около обвиненията на Тоня Джаксън. — Първата, по-често срещана и неагресивна форма, се проявява като възпаления на гърлото, скарлатина, леки кожни инфекции и други такива. Другата е много по-рядка и агресивна форма. Причинява инфекции от рода на плътоядната болест, синдром на токсичен шок и ГАС-пневмония.

Карлайл се намръщи скептично.

— Само няколко разновидности на ГАС причиняват такива агресивни инфекции — успокои я Лопес. — Но дори и на тях им е нужен някакъв пробив в имунната система на приемника, за да причинят заболяването. Разбирате ли ме?

Съсредоточено присвила вежди, Карлайл кимна бавно:

— Искате да кажете, че дори и да е прихванал лошия вариант на микроба, човек трябва да има и някакъв друг проблем на имунната система, за да прихване тежка болест?

— Нещо от този род. — Лопес се усмихна неопределено. — Малцина са податливи на заразата, макар че не можем да предскажем с точност кои. Затова имаме само отделни огнища на плътоядната болест, а не епидемии.

— Значи това е добрата вест? — погледна я Карлайл.

— Да, но има един проблем.

— Какъв?

— Контролът на огнищата на зараза е по-труден. Да вземем за пример дребната шарка. Всеки заразен проявява класическите симптоми. Всички имат обриви. Въпреки че е доста прилепчива, можем да поставим заразените под карантина и да предпазим останалите.

— А при инфекциите с ГАС?

— Хората могат да бъдат преносители на заразата, без да проявят каквито и да било симптоми — поклати глава Лопес.

— Преносители? — направи смутена гримаса Карлайл.

— Преносител е човек, който е инфектиран с микроба и е в състояние да го предаде на други, без обаче самият той да показва симптоми на заболяването. Например, вие.

— Аз? — подскочи стреснато Карлайл.

— Представете си, че не знаехме, че сте били в контакт с баща си и че се бяхте прибрали у дома само с лекото раздразнение в гърлото. Можехте несъзнателно да предадете заразата на някой друг, който да развие тежка форма на пневмония или плътоядна болест, защото той или тя са податливи на агресивния ГАС.

— Боже Господи! — Очите на Карлайл се разшириха, когато тя осъзна казаното й. — И междувременно съм можела да предам заразата на още десетина други, които също да станат преносители на микроба.

Логиката на думите й преряза Лопес като някоя от детските стомашни кризи на братовчедка й.

Какво ще се случи, ако това огнище не може да бъде овладяно?