Даниел Кала
Резистентност (36)

35

Сиатъл, Вашингтон

Макар че бе спала по-малко от три часа, Лина Лопес се събуди в пет часа сутринта, изпълнена с енергия като след дванайсетчасов дълбок сън. След като предната вечер остави Килбърн в хотела му, тя се впусна в безкрайни телефонни разговори и размяна на електронна поща с колеги в Атланта, нетърпелива да им съобщи новината за успеха на „Оралоксин“, първия пробив в кризата около МРГАС.

На излизане от душкабината щеше за малко да се препъне в кучето си, застанало на вратата на банята с бясно мятаща се опашка.

— Да, Роза, миличка, мама сега ще те изведе на една малка хубава разходка. — Преди да си вземе куче, Лопес реагираше с недоумение на другите хора, които разговаряха с питомците си и най-много на онези, които се самоопределяха като „мама“ и „татко“ в подобни еднопосочни разговори. Постепенно се бе превърнала в една от тези побъркани бездетни собственички на кучета, помисли си тя.

— Може би съм по-готова за едно дете, отколкото предполагах — каза на Роза. Наведе се и взе кучето в прегръдките си, като с удоволствие вдъхна свежия аромат на шампоана за животни, останал от последното й посещение при кучешкия фризьор. — Готова или не, след като на хоризонта не се забелязва подходящ съпруг, ти, моето момиче, си ми единственото дете — заключи решително тя и тръгна към изхода.

Напоследък забелязваше, че все по-често обръща внимание на бебетата и малките деца, които виждаше по паркове, супермаркети, офиси, та дори и в собствената й сграда, но не искаше да си признае, че това повишено внимание е резултат от цъкащия й биологичен часовник. Беше склонна да търси причината у очарователната осемнайсетмесечна дъщеричка на съседите си, Алиша, която се разхождаше по цял ден на още несигурните си крачета из фоайето на блока, облечена в сърцераздирателно сладки бебешки гащеризончета и роклички. Когато видеше Лина, малката веднага се насочваше към нея, усмихната до уши. Поглеждаше я с огромните си кафяви очи и разтваряше ръчички за прегръдка и тя се навеждаше, прихващаше я под мишниците и я подхвърляше нагоре-надолу, наслаждавайки се на ликуващите й писъци.

В детството си Лина обожаваше да лети по същия начин в силните ръце на Папа. Споменът за него я натъжи. Знаеше колко би се радвал той на внуците си, колко би ги обичал и колко щяха да го обичат те. Папа се разбираше чудесно с деца от всички възрасти.

Отърси се от меланхоличните спомени, закачи каишката на Роза и излезе от апартамента. Обеща си наум да не води разговори с кучето, поне не и пред други хора, и натисна бутона на асансьора. Излезе навън, където, въпреки едва разпукалата се зора, улиците вече бяха изпълнени с хора, упътили се за работа или правещи сутрешния си крос, разхождащи като нея домашните си любимци, всички забързани нанякъде в кристалночистото сиатълско утро.

Заобиколиха квартала и стигнаха до малката градинка зад ъгъла на блока. Лопес нагласи слушалката на смартфона в ухото си и потърси новинарска станция, за да чуе емисията в шест часа. Основна тема на новините беше кризата с МРГАС. Накъдето и да завъртеше копчето за настройка, неизменно попадаше на собствения си глас и извадки от вчерашното интервю. Беше й малко неудобно да слуша собствените си думи. Когато се чу да повишава тон в отговор на въпроса кой трябва да бъде обвиняван за разпространението на заразата, усети как в гласа й отчетливо се прокрадват нотки на латино акцент. Със задоволство констатира, че не би променила нито дума от казаното предния ден.

Продължително настойчиво иззвъняване прекъсна новините. Натисна бутона, с който превърна радиото отново в телефонен апарат.

— Лина, тук е Нелсън. В неудобен момент ли те хващам? — запита Амар, въпреки че резкият му тон недвусмислено показваше, че никак не се вълнува дали моментът е удобен за нея, или не е.

— О, не, няма проблеми.

— Какво знаеш за този медикамент?

— За „Оралоксин“ ли?

— Да.

— Това е антибиотик от нов клас, чието действие е насочено конкретно към клетъчната ципа. Разработен е за противодействие на МРСА, но Греъм Килбърн го е изпробвал без разрешение върху пациент с МРГАС. — Трудно й беше да скрие възхищението в гласа си. — Пациентката е била в твърде напреднал стадий, за да може да й бъде повлияно, но опитите с лабораторни култури са дали блестящи резултати. Всички пробвани до момента култури на МРГАС са се оказали чувствителни към „Оралоксин“.

— Хмм — промърмори Амар. — Изпробван ли е и при други пациенти?

— Днес започваме.

— Безопасен ли е?

— Доколкото ми е известно — отговори тя, давайки си сметка, че въобще не се е сетила да попита. — От шест месеца се провеждат изпитания с хора, очаква се всеки момент АХЛ да даде разрешение, така че, предполагам, всичко му е наред.

— Тогава всяко забавяне ще бъде непростимо — съгласи се Амар. — Кой е връзката ви със „СептоМед“?

— Разработчик на „Оралоксин“ в „СептоМед“ е бивша състудентка на Греъм от медицинския колеж. Той ще говори с нея тази сутрин. Фирмата провежда в региона на Сиатъл тестове за ефективността срещу МРСА, така че не би трябвало да имаме затруднения с достъпа до лекарството.

— Чудесно. Ще проверя дали подобни тестове са се провеждали и в Залива — каза Амар, с което я подсети, че шефът й е в Сан Франциско.

— А какво е положението при вас?

— Не е добре, Лина. Имаме нови двадесет и осем случая от вчера, шестнайсет от тях в Оукланд, където имаме вече седем смъртни случая. МРГАС направо покоси оукландската болница и вероятно ще се наложи да я закрият.

— Да затворят цялата болница? — Лопес не можеше да повярва на ушите си. — Не мога да си представя всичките последствия.

— Тъжната ирония е, че няма никакви последствия. Другите болници отбелязват рекордно ниска посещаемост. Хората бягат от тях.

— Ние го очаквахме, Нелсън — въздъхна тя. — Всички са се паникьосали.

— Или самите болници се страхуват от заразата — предположи Амар.

— Но това е невъзможно! Разпространението на МРГАС в самите болници може да бъде ограничено със средства и мерки от общ характер. Аз се притеснявам най-много за неизбежното разпространение в околната среда.

— А такова вече имаме — потвърди той. — Получих сведения за положителни проби от Портланд, Орегон.

— Портланд ли? — възкликна Лопес. — Та това нещо разяжда вече цялото Северозападно крайбрежие.

— Добре познатата ни вече схема. Първият случай в Портланд отново е серопозитивен наркоман, починал от масивен сепсис.

Подозренията й се усилиха: още един инфектиран наркоман, отдалечен на стотици мили от другите огнища.

— Нелсън, намерихме Анджи Фишър, причинителката на огнището във Ванкувър.

— И успяхте ли да я свържете с това в Сиатъл?

— Поставили сме я под карантина в „Харбър сентър“ — отговори Лопес. — Взехме проби от гнойта на раната й. Разчитаме микробиолозите да ни кажат доколко нейният щам на МРГАС е генетично свързан със случаите в Сиатъл.

— Да се върнем към най-важното — смени темата Амар. — Като имаме предвид инкубационния период от два до четири дни, можем ли да предположим, че момичето е било достатъчно дълго време в Сиатъл, за да съвпада всичко във времето?

— Да, но…

— Но какво, Лина?

— Подозирам, че Анджи се е срещнала със същия наркотърговец, който е дал подозрителната дрога на Тоня Джаксън, първия сиатълски пациент.

— Подозираш? — рязко запита той. — Анджи казала ли ти е, че се е срещнала с този търговец на наркотици?

— Когато говорих с нея, беше дрогирана и не ни помогна особено.

— Какво точно ти каза?

— Отрече да го е срещала — призна Лопес. — Но го направи по много подозрителен начин. Трябваше да видиш реакцията й, когато споменах за него. Зная, че…

— Не, Лина — остро я прекъсна Амар. — Престани да се опитваш да вкараш квадратни камъни в кръгли дупки. Имаме перфектно обяснение за начина на пренасяне на микроба. Този тип скачащо разпространение е класически случай на зараза, предаваща се между наркомани, които си инжектират дрогата. Знаеш го.

— Предполагам.

— Тогава да считам, че сме се разбрали по този въпрос. Разчитам на теб да осигуриш възможно най-бързо доставка на „Оралоксин“ — продължи той с делови тон. — А аз ще остана в района на Залива, докато нещата тук се поуспокоят.

Приключи разговора и погледна часовника си. Трябваше доста да побърза, ако не искаше да закъснее за срещата си за закуска с Килбърн. Затича се към къщи, прехвърляйки наум съдържанието на гардероба си. Със смущение констатира, че премисля как да се облече, като че ли отиваше на интимна среща, а не на делова закуска. От друга страна, въпреки чара, излъчван от ясните му сиво-сини очи, тя усещаше полъха на ангажимент, витаещ около Килбърн.

Прибра се у дома, следвана от щастливата след сутрешната разходка Роза. Смени водата в купичката и й сложи храна за закуска. Облече черна пола и бледозелена блуза, прибра назад косите си и забързано слезе на паркинга. Поколеба се дали вятърът няма да развали прическата й, ако вдигне гюрука на колата. „Държиш се като ученичка!“, присмя се тя на отражението си в огледалото за обратно виждане, пресегна се към бутона и свали докрай подвижния покрив.

Завари го седнал на маса в ресторанта на хотела, зачетен в отворения пред него сутрешен вестник. Когато го доближи, той остави на масата чашата си с кафе и вдигна към нея вестника, за да й покаже нейна снимка от пресконференцията предния ден.

— Не знаех, че си имам работа с такава медийна знаменитост — приветства я Килбърн с топла шеговита усмивка. — Вероятно ще ни се наложи постоянно да се крием от папараците.

— Не мисля, че краткият ми гастрол в ролята на Касандра^[1] ще привлече за дълго вниманието им — отвърна му в същия тон тя и свали вестника на масата.

— Хареса ми начинът, по който го каза, Лина. Време е светът да се събуди и може би сега е моментът хората да се вслушат в посланието ти, че не може до безкрай да се тъпчем с антибиотици като с ментови бонбони и да не се интересуваме от последствията.

— Не бих разчитала на това, Греъм.

— Може би си права. Гладна ли си? — Той се пресегна и й подаде менюто.

— Умирам от глад. Спокойно мога да омета една двойна закуска.

— Което, разбира се, означава, че ще си поръчаш една малка купичка декарбонизирани мюсли с обезмаслено мляко — подсмихна се той.

— Това е невероятно сексистко изказване! — Тя се опита да се направи на обидена, но не можа да удържи смеха си. — Нищо подобно. Татко ми ни правеше солидна закуска всяка сутрин — наденици, хуевос ранчерос^[2] и други неща от този сорт. Обичаше да повтаря, че обилната закуска е ключ към здравословния живот. — Тя сведе поглед към менюто пред себе си. — Навярно тези солидни закуски са допринесли за сърдечния удар, който го вкара в гроба само на шейсет и шест години.

— Много млад те е напуснал — кимна съчувствено Килбърн.

Тя си наложи да отпрати спомените и с малко пресилена усмивка отмести менюто настрани:

— Няма какво да чета. Усещам как ме зове един омлет от три яйца с шунка и сирене.

— Мога да ти предскажа дълъг здравословен живот — засмя се събеседникът й. Поръча закуската й и смени темата: — Говорих с Елън Хортън тази сутрин. Тя не мисли, че ще има някакъв проблем „СептоМед“ да ни достави „Оралоксин“. — Той смръщи вежди. — Има все пак нещо, което не ми е ясно.

— И какво е то?

— Елън въобще не знаеше, че нейният началник ми е отказал достъп до медикамента. Стори ми се изненадана, когато й го съобщих.

— Аз пък не съм изненадана — въздъхна Лопес. — Не забравяй, че приятелката ти е учен. Тя не възприема нещата по начина, по който ги виждат адвокатите и сметкаджиите, управляващи фирми като нейната. За тях състрадателният жест крие риск от загуба на много пари и потенциални съдебни проблеми.

— Сигурно е така — кимна с глава той.

— Греъм, тази сутрин ми се обади моят шеф. Има сериозни проблеми в Сан Франциско. — Тя му предаде последните данни за бързото разпространение на болестта, за затворената болница и за констатираните случаи в Портланд.

Килбърн замислено отпи дълга глътка кафе.

— Лина, ако „Оралоксин“ не се окаже толкова ефикасен в реални условия, колкото в лабораторията, може да се изправим пред милионни загуби…

Тя буйно разтърси глава в несъгласие. Прииска й се бързо да смени темата на разговора и го запита:

— Кога ще се прибираш у дома?

— Брей, обикновено хората изчакват поне да им сервират храната, преди да се опитат да се отърват от мен!

— Въобще не се опитвам да се отърва от теб. Поне засега — усмихна се тя след кратка пауза.

— Ако не възразяваш, имам намерение да остана няколко дни в Сиатъл и да видя как ще се развият нещата тук. И без това след последното ми изпълнение във Ванкувър съм нещо като персона нон грата в тамошната болница.

— Но ти, с твоето „изпълнение“, си могъл да спасиш човешки живот и то не само един.

— Това е доста преувеличено, Лина. — Той сведе поглед към чашата си с кафе. — Ако наистина „Оралоксин“ е нужното лекарство, все някой от другите центрове, където го тестват, щеше да се досети да направи опит.

— Може би щеше да направи, а може би нямаше. Кои са другите изследователски центрове?

— „Оралоксин“ се тества в Чикаго и в европейски болници, независимо една от друга. — Килбърн замислено потри брадичката си. — По Западното крайбрежие изследвания се правят във Ванкувър и Виктория в Канада, в Сиатъл, Портланд, Сан Франциско и Сан Хосе в САЩ.

— Малко странно съвпадение, а?

— Кое?

— Ами това, че всичките четири огнища на инфекцията с МРГАС са възникнали точно в градовете, където се провеждат опити с „Оралоксин“.

— Ако погледнем нещата от този ъгъл… — Той се намръщи.

Пристигна келнерът с омлетите им и в същия момент нейният телефон зазвъня.

— Извини ме, Греъм, може би е нещо важно. — Тя се пресегна за смартфона си. — Ало?

— Д-р Лопес, аз съм сержант Сет Коен от портландската полиция, отдел „Убийства“ — прозвуча в ухото й мек плътен глас. — Моля да ме извините, че ви безпокоя толкова рано.

— Отдел „Убийства“ на портландската полиция? — запита недоумяващо тя и веднага се сети за казаното й от Амар за случаите на МРГАС в Портланд. — За какво съм ви притрябвала, сержант?

— Надявам се, че не ви губя напразно времето — продължи Коен. — Научих, че работите по проблема с огнището на МРГАС — макар и с леко запъване, той произнесе правилно името — в Сиатъл.

— Така е, но какво общо има това с криминалните дела на Портланд?

— Може би нищо — съгласи се гласът насреща. — Нека първо ви обясня нещата. Разследваме случай на двойно убийство, двама местни търговци на наркотици. Един от малкото свидетели на убийството е млада жена, наркоманка, която е била близо до мястото, където са застреляни двете жертви.

Лопес слушаше, без да го прекъсва. Пулсът й се ускори и сърцето й заблъска по-силно в гърдите.

— Въпросната свидетелка е срещнала човек, за когото предполагаме, че е замесен в убийствата. Но скоро след като я разпитахме, момичето почина от инфекция на кръвта, започнала от абсцес на ръката над лакътя й. Чудех се, дали не е възможно тя да е прихванала същата инфекция, като тази с МРГАС, която имате в Сиатъл и Ванкувър?

— Възможно е — отвърна Лопес.

— Надявам се с ваша помощ да успея да наместя събитията във времето — продължи Коен със спокоен глас. — Какъв е инкубационният период — нали не бъркам термина — за това заболяване?

— Два до четири дни.

— А знаете ли дали огнището в Сиатъл е възникнало след онова във Ванкувър?

— Да, така е. Поне четири дни по-късно.

— Благодаря, това беше най-същественото, което исках да науча…

— Сержант Коен — прекъсна го тя. — Откъде, според вас, се е заразила вашата свидетелка?

— Ще ви кажа, макар че това са чисти предположения — отговори той. — Заподозреният, който е търговец на наркотици или най-малкото се представя за такъв, е дал на нашата свидетелка смес от хероин и кокаин три дни преди да почине. Според мен, двете неща са свързани.

— Дал й е наркотици?

— Да — потвърди Коен. — Според нашата свидетелка, нарекъл ги е „мостра“.

Лопес усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Този човек — попита тя с пресипнал глас — не е ли един висок мъж с тъмни очи?

Коен замълча за миг. Когато проговори, гласът му бе стихнал почти до шепот:

— Откъде знаете?