Даниел Кала
Резистентност (18)

17

Сиатъл, Вашингтон

Мерилин Уелс Карлайл направо се беше сварила под маската, престилката, ръкавиците и качулката на главата, които сестрите я принуждаваха да сложи всеки път, когато посещаваше баща си, Хари Уелс, в изолатора на „Харбър сентър“. На петдесет и две години, самата тя майка и баба, Карлайл категорично отказваше да спази указанието на сестрите и да не докосва болния си баща. Стъписани от ожесточената й непреклонност, сестрите се бяха отказали да й правят повече забележки.

Столът й беше изтеглен съвсем близо до леглото, но тя прекарваше по-голямата част от времето в болницата на крак, наведена над болния, стиснала едната му ръка, докато с другата попиваше избликващите по челото му капчици пот. Пееше му песничките, които навремето той й бе пял. Популярните изпълнения на Франк Синатра и Тони Бенет, които действаха така успокоително при всеки пристъп на подаграта в старческия дом, сега, в нейно изпълнение, не успяваха да възпрат пъшканията и охканията му. Само морфинът помагаше и то за кратко.

Преминал осемдесетте, баща й имаше умерено напреднала форма на Алцхаймер и невинаги разпознаваше дъщеря си. Тя бе привикнала с мисълта, че той много скоро ще я напусне и дори понякога се молеше за него да бъде освободен от мизерното съществуване в инвалидна количка с деменция. Но не по този начин, каза си на ум, не, в никакъв случай.

Упоритите рани по краката, причинени от продължителното залежаване, които го бяха вкарали преди четири седмици в болница, пламнаха в неочаквана кожна инфекция. Лекарите се опасяваха, че е развил плътоядната треска, но бяха единодушни, че Хари е твърде немощен за обичайната хирургическа интервенция. Със съгласието на дъщеря му те назначиха консервативно лечение с болкоуспокояващи и венозни вливания, но без антибиотици. Едва след като преместиха баща й в студена изолационна камера, тя научи, че дори и да бяха предпочели лечение с антибиотици, лекарите не разполагаха с такива, които да се преборят с мутиралия стрептокок, инфектирал бедрото му. Дочу сестрите, които си шушукаха, че Хари вероятно е прихванал бацила, отнел живота на нещастното момиче от съседния изолатор.

Типично за издръжливостта на баща й, той не се даваше на болестта. Два дни, след като му поставиха окончателната диагноза, Хари продължаваше да линее на болничното легло. Кракът му, загубил всякакво подобие на човешки крайник, приличаше на обгоряла цепеница. За кой ли път Карлайл се питаше наум защо сестрата не му инжектира една по-голяма доза морфин и не прекрати агонията му? Ако я оставеха сама само за минута, тя нямаше да се поколебае да влее морфина в системите му.

На леглото падна капка и тя осъзна, че плаче. Вдигна ръка от челото на баща си, мушна я под маската, закрила лицето й и обърса сълзите си. После изтри носа си с опакото на дланта.

Ръката й замръзна.

О, боже! Ударите на сърцето забумтяха в ушите й. Предупрежденията на сестрите отекваха в главата й: „Бактериите се разпространяват основно чрез допир. Никога, никога, никога не докосвайте когото и да било, включително самата себе си, докато сте още с ръкавици!“.

Погледът й се спря на гангренясалия крак на баща й.

Какво направих сега!