Даниел Кала
Резистентност (13)

12

Портланд, Орегон

Детектив Сет Коен и Каръл Уилсън едва успяха да се сместят на единствените два свободни стола в ъгъла на чакалнята на спешното отделение на Орегонската университетска болница. След като видя как Каръл се измъква с препъване от колата му и лъкатуши на хилавите си нозе към входа на спешното, Коен бе благодарен, че въобще намери къде да я сложи да седне.

Чакалнята беше препълнена. Неколцина възрастни беряха душа на носилки. Деца пищяха и плачеха в прегръдките на родителите си. Пациенти с най-разнообразни бинтове, марли, шини и гипсирани крайници, самоделни превръзки от тениски и окървавени парцали, седяха по столовете или бродеха между тях. През тълпата се промушваха лекари, медицински сестри и санитари. Гласовете, стенанията, пъшканията, крясъците и всички други болнични шумове се смесваха в единен мощен поток от равномерен шум и Коен трябваше да повиши обичайния си тих говор, за да може Каръл да го чува.

Повече от час бе изминал, откакто дойдоха в чакалнята. Коен първоначално възнамеряваше да остави Каръл на грижите на болничния екип, но никой не им обърна внимание, след като се регистрираха. Нещо в лицето на момичето му пречеше да си тръгне. От разширяващите й се зеници личеше, че влиянието на последната доза хероин отслабва, но тя ставаше все по-сънлива. Лицето й загуби всякакъв цвят и почти се сливаше с мръснобялата стена на коридора, на която бе облегнала главата си. Седеше отпусната и свлечена в стола, като че ли усилието да стои изправена досега бе изцедило всичките й сили. Не бе споменала болката във възпалената си ръка, но през всичкото време я придържаше грижливо към тялото си със здравата. При най-малкото докосване на минаващите покрай нея болезнена гримаса се изписваше на лицето й.

Коен се опита да завърже разговор, за да освежи тягостната обстановка.

— Откъде си родом, Каръл? — запита я той.

— От Северна Калифорния — отвърна тя. — Пало Алто^[1].

Детективът се приведе към нея, за да чува по-добре.

— И как беше там?

Тя потръпна и уви по-плътно раменете си с болничното одеяло, което бе успял да й осигури.

— Бяло.

— Бяло? — учудено повтори той.

Устните й се разтвориха в тъжна усмивка, разкрила отново счупения й резец.

— Бяло. Бял хляб. Бели хора. Бели огради — изрече думите на плитки къси издишвания. — Баща ми е инженер в „Хюлет-Пакард“. Пълно е с техничари в Пало Алто.

— И как успя да се докараш до сегашното си състояние? — продължи да я разпитва Коен.

Каръл обърна към него изцъкления си поглед, в дъното на който просветна искрица разбиране.

— Искаш да кажеш, как можах да се дотъркалям до дъното на канавката? — отвърна тя и отмести поглед настрани.

Той се почуди дали няма да замлъкне, но само след миг тя продължи с тих глас:

— Бях добро дете. Наистина. Бях ученолюбива и много исках да стана учителка като мама. — Усмихна се горчиво. — Малката ми сестра Ейми, тя беше бунтарят в семейството. А аз бях щерката на мама и татко, която не докосваше поркане и наркотици.

Коен я разглеждаше внимателно, без да прекъсва разказа й. Изражението на лицето й му бе добре познато. Виждал го беше неведнъж у заподозрени или свидетели, от които извираха дълго стаяваните тъжни истории.

— Съквартирантката ми в колежа ме открехна за наркотиците. — Гласът й потрепери и тялото й се разтресе по-силно. Коен възпря порива да обгърне раменете й с ръка. — Беше много артистична. Убеди ме, че това е „интелектуално“ занимание. Нищо сериозно, само малко трева. После няколко хапчета „Екстази“. И си пийвахме по някоя глътка. — Замълча за кратко и продължи със същия трепкащ глас. — Може би малко повечко. Но аз си защитих степента и започнах следдипломна специализация по педагогика в „Бъркли“^[2]. — Гласът й се пречупи. Тя преглътна и се опита да продължи. — Родителите ми бяха толкова горди… — замълча, присвила рамене с мъчителна гримаса на лицето.

Загледан в нея, детективът започна да осъзнава, че съдбата го е срещнала с доста по-комплексна личност. Прииска му се да научи повече и той настоя:

— И какво стана по време на специализацията?

— Един хубав ден приятели ме заведоха на парти. Нямах особено желание, но отидох. — Дишането й се ускори. Пристегна още по-плътно одеялото около себе си. — Подадоха ми лула и аз, с цялата си глупост, дръпнах. Мислех си, че е хашиш. Паднах още след първото вдишване.

— Хероин?

— Да. — Тя кимна и подсмръкна. От очите й започнаха да извират сълзи. — Не можеш да си представиш колко бързо те удря. — Сведе поглед надолу и заговори към пода. — Влязох девствена в колежа. Когато отидох да специализирам, бях имала само двама интимни приятели. Но в края на първата година от специализацията правех по пет-шест сеанса на вечер, за да мога да плащам за шибаните наркотици. А година по-късно тестовете показаха, че съм серопозитивна.

— А семейството ти? — загрижено я запита той.

Каръл се разтресе на стола си и продължи, задавена от хлипове:

— Опитаха какво ли не. Години наред. Мама, татко, Ейми, която сега е учителка. Просто не можаха да се преборят. Последния път, когато избягах от рехабилитационния център, вдигнаха ръце от мен. Просто не можах да зарежа тая гадост.

Подаде й пакетче носни кърпички. Използва ги до една, за да изтрие от лицето си размазаните сълзи и сополи. Усилието я изтощи дотам, че продължи едва чуто:

— Не ги упреквам. Аз бих постъпила по същия начин.

Усмихна й се окуражаващо, но тя се свлече още по-ниско на стола. Лицето й от бяло стана пепеляво. Повдигна здравата си ръка и посочи подутия си лакът:

— Май трябва да съм благодарна на тоя гад за мострата, която ми даде. — Погледът й се рееше из залата. — Мисля, че ми направи услуга, като… — Думите заглъхнаха в гърлото й.

Коен протегна ръка, за да я прихване. Твърде късно — тя залитна напред в смъртен припадък. Главата й удари пода в краката на седналата насреща жена, която уплашено рипна и изпищя, възмутена от чорлавата наркоманка, търкаляща се в нозете й.

— Сестра! Доктор! — Той скочи на крака. — Някой да дойде! — продължи да вика, приклякайки до падналото момиче. Около главата й бавно се разливаше локвичка кръв. От гърлото й се изтръгнаха хрипове и тялото й се разтресе в силни гърчове.

Около нея се струпа болничен персонал, притичал от двете страни на коридора. Някой в тълпата викна:

— Всички да сложат маски и ръкавици! Може да е серопозитивна!

През нароилите се наоколо служители на спешното отделение Коен видя, че Каръл е успяла да се обърне по гръб. Кръв капеше от прясната рана на челото й. Широко отворените й очи се лутаха между скупчените тела, търсейки го. Успя да го забележи и протегна немощно ръка към него:

— Детектив — промълви тя с треперещ глас. — Моля те, не ме изоставяй…