Ед О'Конър
Отровна приспивна песен (38)

38

Декстър се върна в кабинета си малко преди обяд. Беше се прибрала у дома, за да се почисти. Изми лицето си и безуспешно се опита да се отърве от зачервените си очи. Когато пристигна, Андъруд учтиво стана от бюрото й и й направи място. Декстър пусна радиото и мобилния си телефон върху бюрото.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Великолепно е.

— Извинявай, че използвах кабинета ти — каза той. — Просто вече нямам свой.

— Няма проблем. — Очите на Декстър бяха стъклени и блуждаеха. Това не беше характерно за нея. Андъруд се притесни, но реши да се съсредоточи върху работата.

— Ако имаш малко време, Декс, бих искал да те запозная с какво разполагаме до момента.

— Това няма да отнеме много време.

Андъруд се усмихна. Истинската Декстър беше някъде там — под мъглата от нещастие все още блещукаше респектиращият й дух.

— Не съм съвсем сигурен. Вече имаме доста ясна картина за начина, но не сме постигнали много по отношение на причината за престъпленията.

Декстър отвори едно чекмедже и извади от бюрото си бутилка с минерална вода. Главата й пулсираше от обезводняването. Разви капачката и с облекчение отпи продължително.

— Двама убити и двама отвлечени — каза тя. — Знаем, че двете жертви са били инжектирани с някаква смес от органични отрови. Най-вероятният източник на отровите са двете гъби, които ни показа нашият приятел д-р Милър.

— Amanita Muscaria и Amanita Virosa — додаде Андъруд.

— Както и да е. Има ли значение?

— Според мен може и да има.

Декстър сви рамене:

— Та значи, инжектират ги с тази гадост, която убива Иън Старк и вероятно е щяла да убие и Джак, ако убиецът не му беше отрязал главата.

— Според мен целта на инжекциите не е била да убият жертвите — отбеляза Андъруд.

— А каква?

— Не съм сигурен. Това е ключът към цялата работа. Причината, която ни липсва. Убиецът иска да ги изпрати на някакво пътешествие, преди да ги убие.

— А защо е отрязал главата на Джак? Това е поредното „защо“, на което още не сме си отговорили.

— Може би иска да вземе със себе си символа на тяхното познание, на техния интелект. — Андъруд се мъчеше да подреди откъслечните си идеи. — Като трофей, нали разбираш? Мен ме притесняват монетите.

— Защо?

— Ако съм прав и те наистина представляват някакво обратно броене, ние все още не сме разбрали кое е събитието, до което отмерва времето той.

— Значи твърдиш, че той събира глави в очакване на нещо?

Андъруд все още не беше намерил задоволително обяснение.

— Може би. Между другото, помолих главното управление в Хантингдън да ти изпратят списък на всички полицейски случаи, по които е работил Джак.

— Защо на мен?

— По две причини: защото ти водиш разследването и защото аз съм един от тези случаи.

— Добре. Значи смяташ, че може да става дума за някой от пациентите на Джак?

— Струва ми се вероятно.

— Има още нещо, което не съм обсъждал с теб.

Декстър въпросително изви вежди:

— Давай.

Андъруд си пое дълбоко въздух и разказа на Декстър за Мери Колсън и за съня й за човека куче. За негово учудване Декстър не го изгони със смях от стаята.

— Значи е говорила конкретно за неща, които няма откъде да знае? — попита Декстър.

— Достатъчно, за да ме уплаши до смърт. Знаеше, че ръцете на Джак са били вързани под масата, знаеше, че е бил мой приятел и спомена нещо като „да не си забравиш ключовете“ — точно тези думи ми каза Джак при последната ни среща.

— И твърди, че има още трупове?

— Около половин дузина.

— По дяволите! — Декстър си мислеше за Дженсън и за Роуина Харви.

— Описа ми възможно местонахождение. Твърде смътно е, обаче дадох някои напътствия на Харисън.

— Вярваш ли в тези неща, Джон? В цялата тази история с медиумите?

— Никога досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. В Лондон са използвали медиуми, нали?

— Да, като последна възможност — мрачно отвърна Декстър.

— Не разполагаме с бог знае какво друго — търпеливо отбеляза Андъруд. — Виж, Декс, ако ще използваме Мери Колсън, би трябвало това да не те притеснява. В крайна сметка, ако заловим този луд, никой няма да дава и пет пари как сме го направили. Обаче ако не го хванем…

— Всички ще питат защо сме си губили времето с някаква дърта откачалка. А мишената ще бъде нарисувана върху моя задник.

— Нещо такова.

Декстър се замисли за момент.

— Най-важната ни задача е да намерим Дженсън и Роуина Харви. Длъжни сме да допуснем, че са живи, докато не намерим доказателства за противното. Ако този тип спазва някакво разписание — ако отмерва времето до някакво събитие, — трябва да действаме бързо. Не разполагаме с много сведения, затова предлагам да използваме каквото ни дава тя.

Андъруд кимна.

— Искаш ли да чуеш и останалото?

— Цялата съм в слух — отвърна тя с едва доловима усмивка.

Андъруд се почувства насърчен и разказа съня за човека куче.