Дерек Ланди
Смъртта на светлината (9)

9.
Сигнет

Върнаха се в Роърхейвън, но в колата не обелиха и дума. Стефани въртеше отново и отново видението в главата си. Подробностите бяха различни, но фактите си оставаха все същите. Стефани, застанала с татуировка и с онази ръкавица. Даркесата, която убива семейството й. Черепът на Скълдъгъри — изваден от гръбнака. Онази усмивка. Тези неща не се бяха променили. Те нямаше да се променят.

С колата минаха покрай един по-възрастен магьосник, чиято работа беше да връща всеки смъртен, който се озовеше наблизо. Той им кимна, а няколко мига по-късно, пътят се стесни и те минаха през илюзията за празно пространство, която защитаваше Роърхейвън от смъртни очи. Градът се извиси пред тях с огромните си отворени порти. Бентлито се плъзна по улиците и паркира под земята. Стефани последва Скълдъгъри по коридорите на Убежището и навлязоха по-надълбоко. Вървяха, без да говорят. Стефани се чудеше дали Скълдъгъри дори си спомня, че тя е до него.

Стигнаха до килиите. Скълдъгъри си размени няколко думи с мъжа, който беше на смяна и му каза онова, което трябваше. Скоро след това вече бяха в стаята за разпити. Скълдъгъри седеше на масата. Стефани крачеше бавно от едната стена до другата и обратно, с ръце в джобовете. Огледа се, когато вратата се отвори и влезе дребен, спретнат мъж. Крейфън Сигнет беше облечен в оранжев затворнически гащеризон, а ръцете му бяха оковани в белезници отпред.

— Най-сетне! — възкликна, когато видя кой е пожелал да говори с него. Тръгна напред и се отпусна върху празния стол.

Скълдъгъри наклони глава.

— Моля?

— Умолявам ги да говоря с някой важен, откакто ме арестуваха — каза Сигнет. — Затворен съм вече седмици наред!

— Ърскин Ревъл организира война, в която загинаха стотици магьосници — обади се Стефани, — а вие сте взел значително участие в това. Разбира се, че ще бъдете затворен. Имате късмет, че ви държим тук, вместо да ви пратим в истинския затвор.

Сигнет поклати глава.

— Нямах нищо общо с тази война. Доведоха ме да свърша една работа, да надзиравам изграждането на града в дружелюбно измерение и после да преместя хората и самия град обратно в това. Градът беше построен така, че точно да покрива стария Роърхейвън. Изискваше се точно планиране, абсурдно внимание към детайлите и цялата ми съсредоточеност. Наистина ли смятате, че съм имал време да кроя козни и конспирации с Ревъл и с Децата на Паяка, дори да съм имал желание?

— Значи си напълно невинен? — попита Скълдъгъри. — Просто си вършеше работата?

— Вярвах в онова, което се опитваше да направи Ревъл. Вярвах в идеите му. Но да имаш непопулярна идеология не е престъпление, а ето къде се намирам. И с белезници.

— Не сте с белезници заради идеологията си — рече Стефани. — С белезници сте заради всичко останало, което сте сторили.

— Но аз не съм сторил нищо! Не съм убил никого, не съм наранил никого. Дори не съм излъгал никого. Единственото, което направих, бе да се подчинявам на Върховния маг.

— Изграждането на града е започнало дълго преди Ревъл да стане Върховен маг — обади се Скълдъгъри. — Не можеш да използваш това извинение.

— Не е извинение, детективе. Просто си вършех работата и не съм престъпил нито един закон, докато правех това. Доведете си Долавящите, накарайте ги да прочетат съзнанието ми. Ще ви кажат, че съм невинен.

— Ще ни кажат, че ти вярваш, че си невинен — отвърна Скълдъгъри. — Не е едно и също.

— Тогава ми позволете съдебен процес. Все още има такива, нали? Не са още излезли от практика съвсем, нали? Позволете да ме съдят хора на моето равнище, на базата на доказателства и свидетелски показания. Нека те преценят фактите и да дадат своята присъда.

— Не — отсече Скълдъгъри.

— Това е нелепо! Не можете да ме държите в затвора! Заслужавам възможност да докажа своята невинност!

— Господин Сигнет — започна Скълдъгъри със спокоен глас, — няма да искаш да настояваш за процес, понеже сме тук да ти предложим сделка.

Гневът на Сигнет се изпари.

— Така ли?

— Даркесата представлява заплаха с каквато практически никога не се е налагало да се сблъскваме. Макар да имаме начин да се борим с нея, нямаме начин да я открием. Би могла да отиде навсякъде. Ето затова си ни необходим ти.

— Не разбирам как бих могъл да съм полезен.

— Ти си един от най-добрите живи маневристи, господин Сигнет. Трябва ни някой с твоите умения за онова, което се налага да се свърши.

— Все… все още не виждам как…

— Ако имаш интерес — прекъсна го Скълдъгъри — и се съгласиш да ни помогнеш, още този следобед ще си тръгнеш свободен. Ще работиш с Убежището и всичките ти стари пакости ще бъдат забравени. Имаш ли интерес?

— И… имам — отвърна Сигнет. — Какво трябва да направя?

— Преди да изчезне, Даркесата наказа Ърскин Ревъл за всичко, което стори. Най-вече заради убийството на Гастли Биспоук. Прие го много лично. Може и да си чул, че Ревъл има само един час свобода от агонията. Останалите двадесет и три часа прекарва в писъци. Никакви успокоителни или лекарства срещу болка не помагат, никой Долавящ не успява да го успокои. През свободния си час започна да се моли. Иска да умре. Иска болката да спре. Очевидно няма да позволя това да стане. Аз също приех убийството на Гастли лично.

— Не знаех, че Ревъл планира да… да убие Гастли Биспоук — рече Сигнет със страх в очите за пръв път. Стефани му повярва.

— Човешкото тяло се адаптира — продължи Скълдъгъри, като игнорира ужаса на Сигнет. — Ако му се причинява постоянна болка, то вдига прага си на издръжливост. На Ревъл е отказан този лукс. Щом привикне към болката, тя се усилва. Смятаме, че единственият начин, по който това е възможно, е ако Даркесата е изградила директна връзка с Ревъл. Тя собственоръчно завърта диска на агонията му.

Сигнет се загледа за няколко мига в Скълдъгъри.

— Искате да изпратя Ревъл в друго измерение ли? — попита той.

Скълдъгъри кимна.

— По този начин връзката помежду им би трябвало да прекъсне, което да предизвика вниманието на Даркесата. След това, когато го върнеш обратно, тя ще дойде за него.

— А вие ще я чакате.

— Да. Ще вземеш екип от Секачи със себе си, когато маневрираш, за да държиш Ревъл под око.

— Планът е добър — отбеляза Сигнет. — Но има един проблем. Имам достъп само до четири измерения. Три от тях са негостоприемни по това време на годината. Четвъртото е там, където изградихме града.

— Значи, ще го прехвърлиш там.

— Боя се, че не. В онази реалност има същества, които едва успявахме да удържим отвъд градските стени. Някои от тях са големи колкото слонове. Някои са с големината на едри кучета. Хищници са и сега, когато няма стени, които да ги държат надалеч, ще се озовем право в лапите им.

— Значи ти трябва ново измерение, в което да маневрираш — заключи Скълдъгъри и замълча за момент. — Кажи ми, господин Сигнет, познаваш ли Силас Надир?

Сигнет изви устни от неприязън.

— Познавам го. Не съм говорил с него от повече от шейсет години. Ако се надявате да знам къде можете да го намерите, боя се, че не мога да ви помогна. Опитвам се да не поддържам връзки със серийни убийци.

— Няма нужда да го намираш. Били сме близо до това в миналото и съвсем скоро ще го хванем, за да се уверим, че никога повече няма да убива. Но си наясно с измерението, което той откри, нали?

— Наясно съм, разбира се — отвърна Сигнет. — Реалност, в която Меволент управлява света. Не е място, което би ми било интересно да видя, уверявам ви, но…

— Мислиш ли, че би могъл да го откриеш? Знам, че всяко измерение си има собствена честота и че има безкраен брой реалности, но…

— Веднъж намерена — намеси се Сигнет, възползвайки се от възможността да го прекъсне, — честотата си е там — отворена и в очакване. Става забележима, ако притежаваш определено ниво на умения. А аз, разбира се, го притежавам. Но би ми било от огромна полза, ако имаше нещо, от което да взема проба. Случайно да сте си донесли някакви сувенири оттам?

— Имаме това — обади се Стефани, изваждайки Скиптъра от раницата си.

Очите на Сигнет се разшириха.

— О, мили… Това е Скиптърът на Древните, нали? Това е парченце история. Той е… великолепен.

— Не е наш — отвърна Стефани. — Нашият Скиптър беше унищожен. Този идва от другото измерение. Ние го освободихме, така да се каже.

— Може ли… може ли да го докосна? — попита Сигнет. — Нали няма да се включи?

— Заключен е — отговори му тя. — Свързан е с мен, така че съм единствената, за която ще проработи. Можеш ли да вземеш проба от него?

С леко треперещи ръце, Сигнет се пресегна и леко потърка с пръсти Скиптъра. Затвори очи и прехапа устна. Пръстите му помръдваха лекичко. После отдръпна ръце и вдигна поглед.

— Това е от огромна помощ. Щеше да ми отнеме месеци да налучкам правилната честота — сега ще ми трябват само няколко седмици.

— Имаш няколко дни — отсече Скълдъгъри. — Мислиш ли, че ще се справиш?

Сигнет се усмихна за пръв път.

— Винаги съм оценявал едно добро предизвикателство.

Скълдъгъри се изправи.

— Ще си навън след час. Докладвай директно на Администратор Типстаф. Сега работиш с нас, Крейфън. Не ме разочаровай.

Оставиха го и си тръгнаха. Тишината започваше да лази по нервите на Стефани. Беше особена тишина. Беше остра. Имаше ъгли. Буташе се между тях, а ръбовете я бодяха. Но си държеше устата затворена. Опитът да започне разговор, да пробва с общи приказки, щеше да е поражение. Щом Скълдъгъри не желаеше да говори с нея, значи и тя не желаеше да говори с него.

Макар да желаеше. И то много.