Дерек Ланди
Смъртта на светлината (8)

8.
Любопитство

Не искаше да го прави. Имаше куп неща, които би предпочел да прави в този момент. Да зареже цялата работа, например. И да си тръгне, също така. Да отиде на почивка, някъде, където е горещо и мързеливо, и да остави другите да се оправят с това. Но не можеше да изостави всичко. Още не. Не и докато не се увери, че има кой да я спре. Затова Сангуайн остави бирата, която едва беше докоснал, и отиде да провери какъв беше този крясък.

Отвори вратата към склада. Тя удари нещо от другата страна, което се претърколи, а после бавно спря, докато вратата се отваряше широко. Глава. Мъжка. Сангуайн не го разпозна. Нито пък другите лица, които видя в стаята — изкривени като моментни снимки на ужаса. Беше невъзможно да се прецени колцина бяха. Струпани на отделни купчини телесни части, глави в близкия ъгъл. Дъските на пода бяха червени и подгизнали. Кръв разплискана по стените и капеща от тавана. В центъра на стаята клечеше Даркесата, заровила пръсти в остатък от торс. Беше се събудила от хибернацията си и се беше събудила изпълнена с любопитство. Вдигна очи към него със спокойно лице.

Сангуайн нямаше проблем с отнемането на човешки животи. Нямаше проблем дори с отнемането на невинни животи, ако беше подплатено с добро заплащане или основателни лични причини. Беше убиец. Когато спеше, жертвите не го преследваха в съня, затова беше добър убиец. Всичко това му беше познато и пределно ясно, когато попита с известен ужас:

— Какво си направила?

Даркесата зарови пръсти още по-дълбоко. Кръвта не се виждаше по сенките, обвили кожата й.

— Изследвам — отвърна.

Той почувства, че трябва да подбира внимателно думите си.

— Кои са тези хора?

— Моля?

— Хората… телата.

Даркесата се изправи.

— Искаш да кажеш имената им? Не знам. Не съм ги питала. Мисля, че онази се казва Дейзи, понеже така пише на табелката на дрехата й. Работи в супермаркет.

— Ясно. И защо уби Дейзи?

— Не съм.

— Не си я убила? Кой тогава е сторил всичко това?

Даркесата се огледа, а после отново го погледна.

— Аз.

— Значи си я убила все пак.

— Не. Е, спрях биенето на сърцето й и мозъчната дейност, ако за това питаш.

— За това питам, да.

— Но аз не съм я убила. Тя все още е тук. Всички те са още тук, Били Рей. Не бих ги убила просто така. Колко жестоко би било това?

— Да — отвърна той. — Би било доста жестоко, така си е. Та, значи като казваш, че все още са тук, какво точно имаш предвид?

Даркесата раздвижи пръсти.

— Все още са тук. Около нас.

— Искаш да кажеш като призраци?

— В известен смисъл — рече Даркесата с усмивка. — Имам предвид енергията им. Не я ли усещаш?

— Трябва да съм честен с теб, Даркесо, нищо такова не усещам. Това трябва да е една от специалните ти дарби, защото за мен изглежда като да си убила един куп хора без никаква причина.

— О — каза Даркесата. — Това е толкова тъжно.

— Малко е депресиращо, да. Та това ли изследваш значи, тази енергия?

— Гледам как работи.

— Откри ли нещо?

— Доста неща. Но се налага да поговоря с някои експерти все пак. Може би с учени. Трябва да знам как функционират нещата, преди да мога да си играя с тях, нали разбираш?

— Звучи разумно — предпазливо отговори Сангуайн.

— Знаеш ли какво би ми било от полза? Останки. Много останки. Да превземат телата на учените, а учените да ми разкажат каквото ми трябва. Това не ти ли звучи полезно?

— Ъ, звучи като повече главоболия, отколкото си заслужава…

— Дрън-дрън — отвърна Даркесата. — Останките са чудесни. Ти не си ли сгоден за такава, в крайна сметка?

— Само че Танит е специален случай. И как въобще ще ги откриеш? Вместилището е скрито…

— Не, не е — щастливо заяви Даркесата. — Имаше планове да го местят. Големи планове. Планове, които се объркаха. Бяха забравени. Тихомълком изоставени. Вместилището все още е в Макгиликъдис Рийкс, охранявано от неколцина магьосници и един взвод Секачи. Никакъв проблем.

— Наистина ли смяташ, че това е добра идея? Последния път, когато Останките бяха на свобода, уби цял куп от тях. Останките имат добра памет.

— Мислиш, че няма да ме харесат ли? — попита Даркесата и се намръщи. — Може би трябва да попитаме Танит.

Тя излезе, Сангуайн се поколеба, после я последва. Откриха Танит в кухнята да си пийва чаша кафе.

— Ще освободя Останките — заяви Даркесата. — Какво мислиш за това?

Танит замръзна за миг, после отпи от чашата и вдигна рамене.

— Не ме интересува особено, ако трябва да съм честна. Някои ще се радват да те видят. Други — не.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Да кажеш едно здрасти?

— Разбира се — отвърна Танит. — Нека да си допия кафето и ще се срещнем на покрива.

Даркесата се ухили, отиде до прозореца и отлетя.

Танит погледа Сангуайн известно време.

— Изглеждаш сякаш искаш да кажеш нещо.

Той снижи глас.

— Знаеш ли, тя уби някакви хора, само за да разгледа енергията им, каквото и да значи това, по дяволите! Убива човешки същества, но не гледа на това като на убиване. Танит, тя не е безопасна. Крачи по ръба.

— На кое? На нормалността? Били Рей, какво значи нормалността за някой като нея? Как може да се приложи спрямо нея изобщо?

— Може да убие и нас, така лесно, както и останалите.

— Не — каза Танит. — Няма да ни убие. Не и преди края.

— Не може да сбърка в твоите очи, нали?

— Всъщност — отвърна Танит, — тя греши доста. Губи време, първо на първо. Имам предвид, какъв е проблемът? Има достатъчно мощ да погуби света и да го превърне в черни, овъглени останки.

— Това ли е, което искаш?

— Знаеш, че е това.

— Знам, че това е, което искаше преди — рече Сангуайн. — Но то беше преди да говориш с онзи тип, който се е научил да контролира Останката в себе си.

— Името му е Морибунд. И той не контролира Останката, ясно? Колко пъти трябва да ти го обяснявам? След няколко дни, Останката престава да бъде отделна единица.

— Хубаво, извинявай, но това, което имам предвид, си остава. Той каза, че не е нужно да си такава. Каза, че можеш да изградиш наново съвестта си, ако работиш върху това.

— И защо ще искам такова нещо? — попита Танит. — Щастлива съм да бъда това, което съм.

— Не, не си.

Танит се засмя и постави кафето на масата.

— Стига бе, вярно? Сега ти си експертът по това какво чувствам и какво мисля, така ли?

— Видях как работиш заедно с Валкирия и Ловците на чудовища, и с Мъртъвците. Забавляваше се, това е сигурно, но имаше и нещо повече. Беше там, където ти е мястото.

— Защо просто не го признаеш? Не искаш Даркесата да унищожи света, нали?

Сега беше ред на Сангуайн да се засмее.

— Разбира се, че не искам.

— И защо тогава ни помагаш?

— Защото те обичам и защото искам да съм там, когато осъзнаеш, че грешиш, понеже в този ден ще имаш нужда от някой, който да е зад гърба ти.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала.

— Любовта прави всички ни глупаци.

— Ще престанеш ли, моля те, да споменаваш тази дума?

— Защо? Кара те да се чувстваш неловко? Може би колкото повече я чуваш, толкова по-скоро ще си спомниш какво означава. Може би в това се състои целият проблем.

— Проблем няма — заяви Танит. — Просто искам Даркесата да побърза и да избие всичко.

— Искаш светът да свърши сега, защото колкото повече се бави, толкова повече време имаш да мислиш, да се съмняваш и да си задаваш въпроси. Ето виждаш ли, отдалечаваш се от чудната сигурност, в която знаеше, че искаш края на света. Но вече нямаш тази сигурност и това те плаши.

Танит го изгледа кръвнишки, после отиде до прозореца. Точно преди да излезе, се обърна към него и рече:

— Не ме познаваш и наполовина, колкото си мислиш.

— Точно така — отвърна Сангуайн. — Не те познавам. Но, по дяволите, Танит, и ти самата не се познаваш.