Дерек Ланди
Смъртта на светлината (75)

75.

Скейпгрейс се биеше добре.

Във въображението си се биеше добре. Залягаше, въртеше се, посрещаше, отбиваше и атакуваше. Във въображението му мечът беше продължение на ръката му и беше великолепен.

В реалността, нещата не бяха толкова впечатляващи.

Замахна с меча около сто пъти и също толкова Пазителя вече не беше на същото място. Стъпка настрани или назад, или напред и Скейпгрейс пропускаше целта и започваше да залита, а Пазителят тогава се обръщаше към Бияча и отбиваше нелепите му атаки. В сравнение с непознатия с порцелановото лице, те изглеждаха като тромави идиоти, които не знаеха какво, по дяволите, правят.

Но така или иначе, в сравнение с когото и да било, те си бяха тромави идиоти, които не знаеха какво, по дяволите, правят.

Само че Скейпгрейс не се предаваше. Не можеше. Мечът му дрънчеше срещу оръжието на Пазителя. Вече не ставаше дума за него. Знаеше колко е жалък. Вече виждаше ясно старите си заблуждения. Беше смешка. Краят на вица. И какво от това? Нищо от това нямаше значение. Имаше значение само победата. Имаше значение да помогне на Валкирия Каин да спаси света.

Обърна се отново, докато Бияча разсейваше Пазителя. Може би това беше неговият шанс. Сега, докато е с гръб към него, докато е зает да се бие с Бияча. Това беше ли героична постъпка — да наръгаш противника в гръб? Ни най-малко, но и Скейпгрейс не беше герой. Беше просто мъж, който правеше всичко възможно да помогне на останалите. Втурна се напред, а Пазителят промуши меча си през главата на Бияча.

— Не! — изпищя Скейпгрейс, когато Бияча се строполи с все още забит в черепа меч. Сляпа ярост обхвана съзнанието на Скейпгрейс и той изведнъж захвърли меча си и се спусна към Пазителя.

Двамата се претърколиха по земята, но Скейпгрейс се изправи пръв, стиснал зъби, с ненавист в очите. Отново и отново, юмрукът се стоварваше върху непоклатимото лице на Пазителя. Опита се да съхрани гнева, опита се да изтегли сила от него, но беше слаб и отслабваше все повече. Сякаш Бияча, този идиот Бияча, беше представлявал силата му през цялото това време и сега я беше изгубил…

Скейпгрейс падна на задните си части. Пазителя лежеше и го гледаше. После седна.

— Преминахте последното изпитание — заяви.

Но Скейпгрейс изобщо не му обърна внимание.

— Скелетът начена изпитанията — продължи Пазителя. — Беше му казано, че първото изпитание е за чистота. Но всички изпитания бяха за чистота. Ти премина най-важното от всички изпитания. Ти носиш чисто сърце, Вориен Скейпгрейс.

— Бияча носеше чисто сърце. Не аз. Аз съм егоистичен, зъл и глупав. Кое ми е чистото, а? Ако мислиш, че виждаш нещо чисто у мен, кажи какво е.

— Виждам вътре в душата ти — отвърна Пазителя. — Нещата, които казваш за себе си, са верни. Но чистотата на сърцето е със скромен произход. Понякога ти трябва само един миг, за да си върнеш честта.

— И аз имах такъв миг, така ли?

— Така. Имаше момент на чисто състрадание. Трая кратко. Всъщност, едва не го изпуснах. Но беше там. В този миг, ти мислеше за приятеля си с чисто сърце. И сега символът е твой — можеш да го активираш.

Пазителят отвори робата си. Там, където трябваше да е сърцето му, гореше светлина. Без да се налага да му се обяснява, Скейпгрейс знаеше какво да прави. Протегна ръка към тази светлина, почувства топлината върху мъртвата си кожа и я стисна. Светлината лумна, пръсвайки се по вените, скрити в лицето на Пазителя и стана толкова ярка, че Скейпгрейс трябваше да отклони очи. Когато угасна и той се обърна отново, ръката му беше празна, а Пазителя го нямаше. Пясъчният часовник бавно се заобръща и пясъкът започна да се сипе.

— Успях — промълви Скейпгрейс. — Аз… успях.

Зад него се чу най-слабичкият сред слабичките гласове.

— Винаги… съм знаел, че ще успееш, Господарю…

Скейпгрейс се завъртя на колене и лакти и запълзя към мястото, където лежеше Бияча. Хвана го за ръката и го стисна силно.

— Беше чест… да ви служа… сър — продума Бияча.

— О, глупак такъв, какво направи?

— Ами аз май… май си имам меч, забит в мозъка, сър. Това… това не е добре, нали?

— Не.

— И аз така реших. Господарю… има някои неща, които искам да споделя…

— Наричай ме Вориен.

Очите на Бияча замигаха да спрат сълзите, които никога нямаше да паднат.

— Вориен — въздъхна той. — Какво красиво име.

— Благодаря ти, Джералд.

На лицето му разцъфтя омиротворена усмивка.

— Вориен, преди да те срещна, животът ми беше… обикновен. Бях един самотен човек. Нямах приятели. Нямах си… никого.

— Шшт, Джералд — отвърна Скейпгрейс. — Пази си силите.

— Трябва да говоря, Вориен. Толкова много имам да ти казвам, а толкова малко… време. Срещнах те и животът ми… свърши. И при все това… започна.

— О, Боже…

— Никога не съм бил смелчага — продължи Бияча. — Никога не съм гледал на себе си като на човек, който заслужава нещата, приемани от други за… даденост. Или който заслужава да бъде харесван. Или обичан. Но Вориен, ти… ти ме направи смел.

— Отнасях се с теб ужасно.

Тих смях.

— Така беше.

— Обиждах те, държах се с теб като с глупак. Трябваше да ценя всеки един миг с теб.

— Аз ценях миговете достатъчно… и за двама ни. Аз… о, Вориен, усещам, че пропадам…

— Дръж се, Джералд, ще доведа помощ, ще…

— Твърде късно е за мен, господарю мой. Но искам да знаеш, че винаги ще бъда с теб… Винаги ще бъда точно… — той вдигна ръка и пръстът му потупа по гърдите на Скейпгрейс — … тук…

Скейпгрейс се усмихна, въпреки себе си.

— Цитираш „Извънземното“ в такъв момент?

— Обичам този филм — отвърна Бияча, а гласът му не беше повече от шепот. — Но повече обичам… теб.

След което очите му се затвориха и той се отпусна.

Тялото на Скейпгрейс беше неспособно да произвежда сълзи, но въпреки това опита. Поплака за приятеля си, за другаря си, за единствената личност, която винаги беше до него, независимо от всичко. Поплака за човека, който беше Джералд, за човека, в който се беше превърнал и за човека, който никога нямаше да бъде. Поплака и за себе си, за самотата, която сега се вкопчваше в онова, което беше останало от сърцето му — сърце, което не биеше и внезапно осъзна, че ако по някакво чудо то започнеше отново да изпомпва кръв, вероятно щеше да бие за Джералд.

Скейпгрейс бавно се изправи, хвана дръжката на меча на Пазителя и с огромно усилие издърпа острието от главата на приятеля си.

Бияча на мига отвори очи.

— О. Това май оправи работата.

Скейпгрейс изскимтя, пускайки острието, докато отскачаше назад.

Бияча седна.

— Тези нови мозъци са забележителни — обяви. — Предполагам, че все има нещо добро в това да притежаваш мозък зеленчук, а?

Скейпгрейс зяпаше, докато Бияча се изправяше на крака. Идиотът даже му се ухили насреща.

— Много хубави неща ми каза одеве. Може би имах нужда от тях. От този миг натам, Вориен, може би трябва да станем равни? Ако внимаваме, имаме пред себе си няколкостотин човешки живота…

— Млъквай.

Бияча замига на парцали.

— Вориен?

— Ще ми викаш Господарю. Само се държах мило, понеже си мислех, че умираш.

— Умирах.

— Вече не. Сега си просто идиот с дупка в главата.

— Ама… нещата, които ми каза… Нарече ме Джералд.

— Джералд е много тъпо име за зомби. Казваш се Бияча. И така ще бъде винаги.

Бияча отпусна рамене.

— Да, сър.

— Сега ми дай картата. Мисля да се разкарам оттук.

— Ъъ… сър?

Скейпгрейс вдигна очи и замръзна. Бяха обградени от мъгляви фигури с неясни лица и плаващи форми. Призраци.

Двама души, две солидни фигури пристъпиха напред. Заговориха с шотландски акцент.

— Аз съм Инквизитора. Доказахте се и, разбира се, имате право да напуснете Мериин та Уул по свое усмотрение. Преди да тръгнете обаче, ви моля за минутка от времето ви.

Скейпгрейс погледна към Бияча.

— Добре. Разбира се. Какво мога да направя за вас?

На порцелановото лице на Инквизитора като че се появи надежда.

— Вие сте Кралят на зомбитата, прав ли съм?

— Бях — отвърна Скейпгрейс.

— И все още е — обади се Бияча.

— Отказах се — настоя Скейпгрейс. — Сега пак съм си просто аз. Нормалният стар аз. Не съм Крал на зомбитата. Не мисля, че някога съм бил въобще.

— Но ние имаме нужда да сте — заяви Инквизитора. — Отдавна чакахме такъв като вас. От векове.

Скейпгрейс се намръщи.

— Като мен? Защо?

Инквизиторът разпери широко ръце.

— Това е Мериин та Уул. Градът под земята. Некрополисът. Градът на мъртвите. Тук долу, мъртвите наброяват стотици хиляди. Другите и сега ме наблюдават и чакат да ви помоля.

— Какво да ме помолите?

— Да станете наш Крал.

Скейпгрейс замига.

— Моля?

— Крал на зомбитата е просто друго име за Крал на мъртвите. Тук имаме нужда от вас, господарю. Призовавам ви. Властвайте над нас. Ние сме на вашите заповеди.

— Сериозно?

Бияча пристъпи по-близо.

— Ами Кларабел? — прошепна той в ухото на Скейпгрейс. — Казахме й, че ще се върнем при нея. Тя ни чака.

Скейпгрейс кимна.

— Точно така. Вижте, господин Инквизитор, имаме си приятелка и тя има нужда от нас в този момент.

— Ние имаме нужда от вас повече.

— Но ние обещахме.

— Обещание към живите не означава нищо — отвърна Инквизитора. — Нашата клетва към вас обаче ще бъде вечна.

Скейпгрейс се зачуди. Вечността си беше доста време. А да властва тук, да се наеме с нещо толкова важно като титлата Крал на мъртвите… това беше ситуация, която никога не бе смятал за възможна.

Но ако го направеше, значеше да изостави Кларабел и по-добре сам да си отреже ръката. Макар че това вероятно щеше да се окаже сравнително лесно.

— Някой ден — каза той. — Когато работата ми в света на живите приключи, когато вече не съм им нужен, ще се върна тук. Давам ви клетвата си.

Инквизитора се поклони. Всички призраци се поклониха.

— Както заповядате, господарю.

Скейпгрейс кимна на всички и с Бияча по петите се отдалечи с цялата царствена величественост, на която беше способен.