Дерек Ланди
Смъртта на светлината (73)

73.

Радиото не спира вече цял час. Поп от осемдесетте. На Гант явно му е дотегнало вече да слуша Джеремая. В момента са пуснали „Don’t You Want Ме“ на Human League. Дани слуша песента в мрака, на фона на мотора на Кадилака. Майка му обичаше осемдесетарския поп. The Human League, Duran Duran, Erasure. Баща му пък предпочитан рок от седемдесетте. Led Zeppelin, Rush, Sabbath. Но и двамата имаха отношение към музиката, откъдето вероятно и Дани го е наследил.

Кадилакът спира. Двигателят млъква, като прекъсва и музиката. Отварят се врати. Дани чака. Следва приглушен разговор, после стъпки. Тракане, щракване и багажникът се отваря. Дани се сгушва по-силно, като цвете, свило се от внезапен студ, с ръце на очите, за да ги предпази от светлината. Около китките му се сключва метал. Белезници.

— Вън — нарежда Джеремая.

Мигайки бясно, Дани раздвижва схванатите от болка кокали. Боли го, уморен е, студено му е и вони. Лявото му рамо пулсира, а десният глезен е отекъл. Жаден и гладен е. Успява да изкара единия си крак и тромаво се измъква от багажника. Намират се на улица в някакъв жилищен квартал. Макар да е посред бял ден, наоколо цари тишина. Никой, който да го види. Може да извика за помощ, но не си прави труда. Гант сигурно се е сетил, че е възможно. А Джеремая ще е готов за това.

Едната страна на улицата е почти идентична с отсрещната. Големи колониални къщи с много пространство помежду им. Джеремая избутва Дани пред себе си и двамата следват Гант по стълбите на номер 4. Гант завърта ключа в ключалката и прекрачва прага, след което Джеремая изблъсква Дани, така че той залита след Гант, след което се озовава директно в ада.

Горещината е първото нещо, което го удря — толкова мощно, че кара Дани да затвори очи и да извърне глава. Опитва се да се дръпне назад, но Джеремая е точно зад гърба му и вече затваря вратата. Чува вода, която тече и кипи, а отвъд това — писъци. Хора, които крещят. Открехва клепачи и го обзема ужасяващ страх.

Намира се на метална пътека — мост, който виси на вериги над езеро от течен огън. Невъобразима обстановка. Вътрешността на тази колониална къща представлява църква, толкова огромна, че не може да види до върха й. Над главата му има още мостове, тавани и пътеки, но всички са невъзможно нависоко, а усуканата архитектура изчезва нейде в мрака, нашарена само тук-таме от петънца далечна светлина.

Гант е на средата на моста. Джеремая сръчква Дани отзад. Дани се протяга да хване тънкото перило, за да не падне, но то изгаря пръстите му и той изсъсква, притискайки ръцете си към гърдите. Бързо закуцуква след Гант, далеч от Джеремая. Горещината е потискаща. Ризата му вече е подгизнала от пот. Писъците не спират.

Стигат до платформа, която се люшка под тежестта им. Дани върви със сгънати колене, а главата му плува сред вълни от замайване. Жегата изобщо не засяга Гант, но Дани все още намира сили в себе си да почувства задоволство от това, че на Джеремая му е също толкова дискомфортно, колкото на него самия. Огромни потни петна вече са плъзнали по сакото на грамадния мъжага. Дебелите му бузи са почервенели, а той пуфти, сякаш му е трудно да диша. Джеремая не се оплаква обаче, и по походката му не личи да се страхува от падане.

Качват се по желязно стълбище. Дани си пази ръцете. Усеща жегата през обувките си. Стълбите са стръмни и са много, а краката му вече треперят, когато стигат горе. Хвърля поглед към Джеремая, който също среща затруднения с изкачването. Хубаво.

Пред тях се вижда една къщурка. Гант влиза вътре. Поради липса на друг изход, Дани го следва.

Къщурката поне има солиден под. Нищо не бълбука под него, няма скара, която да позволява парата от течния огън отдолу да се надига и да изгаря кожата му. Солидни стени, освен това. От високия таван висят вериги. Гант се обръща към него.

— Какво ми дадохте? — пита Дани.

Гант се усмихва.

— Мислиш, че си упоен. Мислиш, че това място е някаква страховита халюцинация. Мислиш, че не би могло да съществува.

— Сигурен съм, че не би могло.

— И все пак съществува — отвръща Гант, — така че какво ти говори това за нещата, които знаеш? Дали, може би, ти говори, че има много повече на този свят, отколкото ти си виждал досега в ограничения си дребен животец? Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала^[1]. Знаеш ли откъде е това?

— Хамлет — отвръща Дани. — Всеки знае тази реплика.

Гант се смее.

— Не съвсем. Все още има такива, за които Шекспир е мистерия, която нямат интерес да разгадаят.

Джеремая се присъединява към тях, засмуквайки пълни глътки горещ въздух, сякаш всеки момент ще получи сърдечен удар. Гант го наблюдава с поглед, изпълнен с отвращение.

— Къде сме? — пита Дани.

— В дома ми — отговаря Гант. — Домът на човека е неговата крепост, не мислиш ли? И човекът трябва да е господар в своите владения. Това е моето владение, Дани, момчето ми, и аз съм неговият господар.

— Но как е възможно да съществува? Не е редно. Не е възможно.

Гант издърпва една от веригите — такава с кука на края.

— Има много имена за него — казва. — Най-лесното до твоето разбиране би било просто магия. — Прикрепя куката към белезниците на Дани и поглежда към Джеремая, който все още се опитва да нормализира дишането си.

— Джеремая — остро се обръща към него Гант.

Джеремая кима и с нестабилни крачки стига до едно колело на стената. Вади носна кърпичка от джоба си, минава с нея по челото си в абсолютно безсмислен жест, след което я увива около ръката си. Хваща здраво колелото и с всяко завъртане веригата се изтегля към тавана и издърпва ръцете на Дани над главата му. Джеремая пуфти и ръмжи, а Гант чака, но накрая краката на Дани се откъсват от пода и той увисва на място, а белезниците се впиват в кожата му. Джеремая блокира колелото и застава до господаря си.

— Ти дяволът ли си? — пита Дани.

Гант се смее.

— Не, момчето ми, не съм. Но не си първият, който прави тази грешка.

— И смяташ, че Стефани ще влети тук, за да ме спасява? Та тя едва ме познава.

— Идва — отвръща Гант и отново му се усмихва. — А когато стигне, ще бъдем готови за нея, нали така, Джеремая?

— О, да — потвърждава Джеремая. — Ще сме готови и още как.

— Тогава ще видим — продължава Гант. — Ще видим коя е и какво е. Дали е доблестна, както сме чували? Или е инкарнация на злото, както твърдят други? Ти как мислиш, Дани, момчето ми, кое от двете? Коя от двете ще дойде да те спаси точно в този момент? Ангелът… или демонът?