Дерек Ланди
Смъртта на светлината (69)

69.
Странни другари

— Отпред има някой — каза баща й.

Валкирия се събуди, изстреляна от неспокойния си сън като от гюлле от топ. Цялото тяло я болеше. Само заради счупената ръка й се плачеше. Миниванът забави ход, докато се приближаваше до възрастен мъж, който се усмихваше, осветен от фаровете. Когато спряха, той се приближи от страната на водача, а прозорецът се спусна надолу.

— Боя се, че пътят е затворен, мили хора — съобщи той. — Няколко паднали дървета. Накъде сте се запътили? — Но когато възрастният видя Валкирия, изражението му се промени. — О, извинете, не бях забелязал. Моля, продължете.

Кимна им и отстъпи, изчезвайки в мрака.

— Той е от Убежището — обясни Валкирия. — Можем да продължим.

Бащата на Валкирия превключи на скорост и отново тръгнаха.

— Лека промяна и плана — обади се Векс, сякаш беше чакал тя да го погледне. — Чайна ще ме хвърли в килията само като ме погледне, така че ще се оттегля в сенките, щом стигнем. Ако някой от вас дори се опита да сигнализира на охраната отпред, че нещо не е наред, ще убия Алис. Това е първото, което ще направя. Ясно?

— Ясно — отвърна Валкирия.

Векс й се усмихна.

— А колкото до теб и новите ти светлинни дарби, ако дори си помислиш да ги използваш срещу мен, ще убия Алис и теб, още преди да си се научила да се целиш правилно.

Майката на Валкирия се засуети нервно на мястото си.

— Ще спреш ли, моля те, да заплашваш децата ми, господин Векс? Много ще съм ти благодарна.

Векс се усмихна.

— Ама разбира се, Мелиса. Моите извинения.

— Не виждам нищо — промърмори баща й. — Нали каза, че имало огромна стена и портал. Каза, че имало голям град.

— Дай му още няколко секунди — отговори Валкирия.

И тогава внезапно — Роърхейвън. В един момент имаше само път, осветен от фаровете, дълъг и стесняващ се път, ограден от тънки дървета от двете страни. В следващия миг — ярко осветена стена, достатъчно висока, за да изпълни предния прозорец и да скрие звездите.

Баща й тръгна да удря спирачките, когато се материализира пред него, но се спря. Минаха през отворения портал.

Секачи и магьосници стояха на стража, а мъж на име Крул им помаха да спрат. Отиде до навигаторското място и Валкирия свали прозореца.

— Добре дошла обратно — рече Крул, а очите му прескачаха по пътниците в минивана — от един на друг. Валкирия се съмняваше, че ще забележи Векс, който седеше в мрака най-отзад.

— Благодаря — каза тя. — Запътили сме се към Убежището.

Крул кимна, но не им даде сигнал, че могат да продължат.

— В интересни времена живеем — рече.

Валкирия му кимна.

— Така си е.

— Имаш ли нещо против да излезеш за малко?

— Всички ли?

— Не, само ти, ако нямаш нищо против.

— Разбира се — отвърна тя, като се позачуди за кратко. Хвърли бърз поглед към Векс, гадаейки колко е напрегнат и дали ще реагира на цялото това нещо. Но той просто си седеше вътре — очертание в мрака.

Валкирия откопча колана си, отвори вратата и излезе. Още не беше слязла съвсем, когато Крул я сграбчи за китката и я изхвърли напред. Тя падна на земята, в очите й излязоха сълзи и изведнъж се озова насред много движение и много викове. Родителите й казваха на Крул да я остави на мира, магьосниците им викаха да останат в минивана, а Крул й нареждаше да лежи неподвижно. Студена стомана се сключи около дясната китка и тя усети как магията се стопява. Щракна и около лявата й китка и ожули счупените кости.

— Аз съм Валкирия Каин! — извика тя, докато Крул я притискаше с коляно в гърба.

— Аз знам само, че си Даркесата — отвърна той, дърпайки я отзад за яката. Изтегли я нагоре да се изправи и я опря в минивана. — Само да мръднеш и те убиваме, ясно ли е?

Лицето й се притисна в стъклото. Майка й я гледаше от другата страна, ужасена. На задната седалка Векс се примъкваше към далечната врата.

— Ти уби сина ми — прошепна Крул в ухото й.

Тя изстина отвътре и започна да се извива.

— Съжалявам — рече. — Но това е била Даркесата, не бях…

— Ти го уби тук, по време на битка. Преди четири седмици. Когато беше Даркесата.

— Не бях на себе си. Крул, съжалявам, наистина, но…

Той сграбчи счупената й ръка и стисна, а Валкирия изпищя.

— Неколцина от нас се чудят точно защо Сороуз ти позволява да се върнеш тук — каза Крул в ухото й. — Смятаме, че е, защото те харесва. Теб и скелета-детектив. Вие сте й любимци. А това също така ни кара да размишляваме защо, по дяволите, тя е начело на всичко. Кой я избра? Кой гласува да стане така? Аз със сигурност не съм.

— Моля те, причиняваш ми болка.

— Дяволски си права.

— Знаеш, че не съм Даркесата — процеди Валкирия през зъби.

— Не знам нищо такова.

Тя се опита да се обърне към него, но той отпусна цялата си тежест върху й и тя отново извика. Това беше твърде много за баща й и той отвори вратата. Секачите го награбиха още щом излезе. Сега, след като вниманието им беше отвлечено, Векс се пресегна напред и отвори страничната врата, за да избяга с Алис. Вече му беше станало ясно, че планът се проваля. Но майката на Валкирия го дръпна навътре, двамата се изтърколиха от минивана и едва тогава Валкирия беше издърпана от прозореца.

Тя се изви и стовари рамото си в гърдите на Крул. Прицели се да го изрита в коляното, но уцели пищяла. Чу как изръмжа от болка, след което я удари, пред очите й засветиха ярки светлини и тя падна на колене. После той я награби за косата и започна да я влачи назад, през сълзите в очите си тя забеляза нещо на стената горе, което падаше и се въртеше бясно, след което Танит кацна до нея.

Дори не видя удара, но чу звука от него, след което Крул се блъсна, олюлявайки се, в минивана. Танит отиде до него, обви с ръка гърлото му, а пръстите й се впиха зад трахеята му. Тя заби главата му в ръба на колата и той се задави.

— Ключа — нареди тя.

Крул зарови из джоба си и извади малък ключ. Танит го изскубна от ръката му, фрасна го в устата и той се свлече. Танит помогна на Валкирия да се изправи и отключи белезниците.

— Виж родителите си — рече. — А аз ще заведа този чаровник тук да си охлади страстите в килията.

Валкирия кимна, без дори да чака да види как Танит влачи Крул за ухото. Стиснала лявата си ръка, тя побърза към другата страна на минивана. Секачите тъкмо помагаха на баща й да стъпи на краката си. Една красива дама — Корб, беше при тях и се извиняваше напоително.

Майка й беше на колене, с гръб към Валкирия.

— Векс — извика Валкирия. — Къде е?

— Избяга — отвърна Корб, докато се обръщаше. — Стана малка схватка, но успя да се измъкне, когато забеляза, че настъпваме.

— Не — изпъшка Валкирия. — Алис.

Майка й се изправи със сълзи на очи и Алис на ръце.

— Още спи — каза, смеейки се. — Можеш ли да повярваш? Да спи след всичко това? Каква невероятна сестра имаш само.

— Каква невероятна майка — каза Валкирия, притича напред и ги прегърна и двете.

 

 

Бършейки оздравителната кал от ръката си, Валкирия влезе в Залата с призмите редом до Скълдъгъри. Синекдох я беше закърпила, беше облекчила раните и наместила счупените пръсти, та сега се чувстваше прекрасно. Усещаше се свежа, силна и имаше страшна нова палитра от магически сили, които дори не беше изучила още.

Чайна беше смайваща в червения си тоалет. Седеше на трона си като ледена кралица, вперила взор във верните си поданици — Ловците на чудовища, Сарацен, Флетчър, Рийт и Танит. На ръка разстояние от трона стоеше Черния секач.

— Благодаря, че се присъединихте — започна Чайна с тон, от който беше трудно да прецениш дали е саркастична, или не. — Всички ли са информирани по последното развитие на нещата? Всички ли знаем какво се случва? Валкирия, къде са родителите ти?

— В Столовата — отговори тя. — Шеф-готвачът им приготвя нещо специално, а Алис срутва покрива с рева си.

— Така чух и аз — рече Чайна. — Каза ли им, че не е безопасно за тях да напускат Убежището?

— Казах им. Те не знаят истината за Алис и за Скиптъра, но се съмнявам, че и без това имат намерение да отиват някъде. Вече помолиха един Секач да излезе и да донесе бебешка храна и памперси. Никога не съм и подозирала, че в Роърхейвън могат да се купят памперси.

— Наистина е чудно място — каза Чайна. — На работа, тогава, и преди да започнем, бих искала да ви представя на един нов гост. Макар че да използвам думата „искам“ в този случай е с най-косвена употреба.

Вратата се отвори, а Танит промърмори нещо, когато в залата влезе Били Рей Сангуайн. Той се усмихна бляскаво с перфектни бели зъби — усмивка, която малко поугасна, когато безокият му взор падна върху Танит.

— Приятели — рече той за поздрав. — Отново се озоваваме на една страна. Започна да ни става обичай.

— Господин Сангуайн — каза Чайна, — моля споделете с всички онова, което сте казали на господин Типстаф.

— Даркесата се подготвя — започна той. — Налагаше й се да изчака известно време, за да може новата сила да проникне по цялото й тяло. Също така спомена нещо за необходимостта да попие същността на Валкирия, за да стане едно съвършено цяло.

— Яко — обади се Валкирия.

Скълдъгъри наклони глава.

— Даркесата не е в съвършената си сила?

— Така изглежда. Но скоро ще бъде. Говоря за ден-два, максимум.

— Трябва да я примамим сега — намеси се Сарацен. — Преди тя да е готова да се изправи срещу нас.

— Но ние трябва да сме готови, за да се изправим срещу нея — заяви Чайна. — Скълдъгъри, имаме ли някаква времева рамка?

— Градът никога няма да е готов — отговори той, — но можем да направим някакъв приличен опит. Ще използваме нощта. Утре сутрин, ще изведем Ревъл от кръга, който го скрива. Щом Даркесата го усети, би трябвало веднага да се завтече насам.

— Ще го направи — рече Сангуайн, кимайки. — Мисля, че да го накаже с последното й поне далечно човешко действие, а част от нея все още се държи за човешкото.

— Когато стигне тук, какво ще правим с Ревъл? — попита Донегън.

Чайна се облегна назад.

— Ще го въоръжим.

Сарацен се намръщи.

— Какво ще направим?

— В негов особен интерес е да ни помогне — обясни Чайна.

— Няма да се бия редом с този човек — заяви Сарацен. — Той уби Гастли, за Бога. Страха е мъртъв заради него. Скълдъгъри, хайде, влей малко разум в главата й.

— Всъщност — рече Чайна, — идеята беше на Скълдъгъри.

Веждите на Валкирия направо се изстреляха нагоре.

— Какво?

— Ревъл ще се бие редом с нас или ще прекара остатъка от живота си в агония — каза Скълдъгъри. — Няма избор. Идеята не ми допада повече, отколкото на вас, но ще се изправим срещу враг, какъвто не сме имали досега. Имаме нужда от всеки, който е на разположение, а поне за Ревъл знаем, че може да се бие.

— Това е невероятно — промърмори Сарацен, но не продума повече.

— Имаме три оръжия Богоубийци — продължи Чайна. — Господин Сангуайн разполага с четвъртото, но се съмнявам, че ще ни го даде без бой.

Сангуайн се ухили.

— Никакъв шанс.

— Значи три Богоубиеца. Скълдъгъри, Сарацен и Ревъл ще бъдат въоръжени с тях. Има и още един, разбира се, най-мощният, но Декстър Векс избяга и го отнесе. Ако някой попадне на Векс през следващите няколко часа, да се чувства свободен да освободи Скиптъра от ръцете му.

— Каква полза от това? — попита Валкирия. — Свързан е със сестра ми. Никой тук няма да й посегне, дори да успеем да си вземем Скиптъра обратно.

— Изобщо нямах предвид това — отвърна Чайна, но не благоволи да обясни какво точно е имала предвид. — И като си говорим за тайни оръжия — продължи тя, — имаме още едно оръжие, което трябва да вземем предвид. — Тя извади отнякъде Ръкавицата на Смъртоносното докосване и я положи на облегалката на трона.

— Казах ти — заяви Валкирия, — няма да го нося това нещо. Дори не ми трябва вече, след като си имам шантавите нови сили.

— Нови сили, които досега не сме виждали — отвърна Чайна. — Бяла мълния, вид енергия, която тепърва трябва да идентифицираме… Дори не знаем като каква да квалифицираме дисциплината ти.

— Шантавост ми звучи добре — обади се Сангуайн.

Чайна му хвърли един поглед.

— А теб никой не те е питал. Валкирия, без да знаем какво можеш и как го контролираш, се боя, че ще ти трябва всяко предимство, до което можеш да се добереш. Вземи Ръкавицата. Моля те.

Валкирия поклати глава.

— Виждала съм как я нося във видението, точно преди Даркесата да убие семейството ми. Семейството ми е тук в момента, Чайна. Сега трябва да ги държим под око, заради Векс. Не можем дори да ги пуснем да си ходят. Видението се сбъдва. Ако нося това, значи позволявам на бъдещето да се случи.

— А ако не го носиш — отговори Чайна, — може би му позволяваш да се случи много по-скоро.

Валкирия я изгледа сърдито и разпаленият й поглед можеше да се мери с тези ледено сини очи. Най-накрая отклони взор и се обърна към Скълдъгъри.

— Не мога да я нося…

— Трябва — каза той. — Чайна е права.

— Върховен маг Сороуз — поправи го Чайна — или и двамата ще ви накажа с бой с пръчки.

— Обстоятелствата във виденията се сбъдват — каза Скълдъгъри, игнорирайки Чайна, — значи си наясно, че ще бъдеш предизвикана на дуел. Дължиш го на себе си, на нас и на семейството си, така че си дай всяко предимство, което можеш. Обстоятелствата не са се променили, но детайлите — да. Виждали сме различни дрехи. Виждали сме хора в по-ранните видения, които дори ги няма в по-късните. Семейството ти умира? Това може да е поредният детайл, който се е променил. Но само ако се бориш достатъчно.

Валкирия скръсти ръце.

— Хубаво — измърмори.

Скълдъгъри махна с ръка и ръкавицата полетя към нея. Тя я хвана и я напъха в джоба на якето си. Беше твърде голяма, за да влезе цялата.

— Разкажи ни плана си — каза Чайна на Скълдъгъри. — Когато Даркесата атакува, ще ни трябваш тук, за да водиш първоначалната отбрана.

Скълдъгъри кимна.

— Ако Сангуайн е прав, нейните цели ще бъдат Ревъл и Валкирия. Ревъл ще я привлече, но после ще разбере, че Валкирия е тук и напълно очаквам да забрави за Ревъл и да се концентрира върху нея. Така че основната ни цел в началните етапи е да пазим Валкирия Каин. Някакви въпроси?

— На наша страна имаме магьосници и Секачи, и Богоубийци — каза Грейшъс, — да не споменаваме личния ни изкукал Вестител на смъртта, но освен ако не сме големи късметлии, няма да сме в състояние да удържим Даркесата за дълго.

— Тогава в играта влиза Флетчър — отговори Скълдъгъри. — Той ще ме телепортира в Некрополис, където ще застана срещу Пазителя за последното изпитание. Така че, ако и когато Даркесата стигне до Валкирия, да се надяваме, че ще я чака неприятна изненада.

— Колко време ще отнеме последното изпитание? — попита Сарацен.

— Нямам представа.

— Това е далеч от перфектно.

— В това съм сигурен.

— Уверени ли сме, че това е правилната стратегия? — попита Донегън. — Скълдъгъри, дали ти харесва, или не, ти си един от тежката ни артилерия. Не можем да си позволим да те загубим точно на средата на адова битка.

— Нямаме голям избор — отвърна Скълдъгъри. — Ако Даркесата убие Валкирия и попие нейната същност или душата й, или силата й, или каквото там търси, край с нас. Победени сме. Двайсет и три минути неуязвимост, плюс новите сили на Валкирия и ръкавицата, всичко това може би ще успее да сложи прът в колелата на Даркесата и в плана й за края на света.

— Но ние не можем без теб — повтори Сарацен.

— Нямаме избор — каза Скълдъгъри. — В Некрополис могат да влизат само мъртъвци. Не виждам голяма тумба мъртъвци, които да предлагат доброволната си помощ да заемат мястото ми, а ти?

Точно в този миг се отвори вратата и всички видяха една атлетична червенокоса красавица да влиза вътре, следвана от хубав мускулест мъжага.

— Аз съм Вориен Скейпгрейс — съобщи жената — и съм тук да спася света.