Дерек Ланди
Смъртта на светлината (65)

65.
Второто изпитание

Флетчър наблюдаваше как Скълдъгъри се движи из мъртвия град. Стъклото на балкона, каквото и да представляваше, беше по-добро от който и да е компютърен екран, който Флетчър някога бе виждал. С един жест Рийт можеше да промени гледната точка, в момента, в който Скълдъгъри изчезнеше зад някоя сграда. Можеше да приближава образа, да завърта картината настрани, да я наклонява нагоре и надолу — беше напълно управляема камера с идеалната резолюция. Нещо такова можеше да промени лицето на кино индустрията завинаги.

— Имало ли е някога магьосник, който да се е опитал да продава магия като технология? — попита Флетчър.

Рийт вдигна рамене.

— Разбира се. Убежищата обикновено добре се справят с предотвратяването на такива случки, обаче се случва да пропуснат нещо и някое тъничко парченце магия успява да се изниже навън.

— Какво например? Смартфоните? Блутуута?

— Магнитчетата за хладилник, които светят в тъмното.

— Сериозно?

— О, да. Как мислиш, че се залепват за хладилника?

— С магнитни сили.

— С магични сили.

— Ами частта със светенето в тъмното?

— Също е магия.

— Това е удивително.

Рийт кимна.

— На практика невероятно — Очите му се присвиха. — Видя ли това? Нещо…

В Некрополиса, насред улицата, пристъпи друг човек с порцеланово лице.

— И кой ще да си ти? — попита Скълдъгъри.

Рийт промени гледната точка.

— Имам много имена — отвърна мъжът — и нито едно. Аз съм този, който съм. Както всички нас. Можеш да ме наричаш Проверяващият, предвид, че такава е моята функция. — Говореше с френски акцент.

— Добре. Може ли да пропуснем частта с рецитирането на гатанки и да се насочим към същината, където ти ми казваш какво е изпитанието?

— Изпитанието се отнася до теб — каза Проверяващият. — Това е изпитание, през което само ти можеш да преминеш, което само ти можеш да преодолееш… и в което само ти можеш да се провалиш.

— Математика ли?

— Използваш хумор, за да избегнеш приемането на ситуацията сериозно.

— Напротив, използвам хумор, защото е наистина, наистина смешно. Но ми е любопитно — тук ли живееш? Излизаш ли навън понякога? Щом не излизаш никога и само се размотаваш с онзи последния приятел, с който говорих, разбирам защо си толкова скучен.

— Градът под земята е мой дом. Защо бих пожелал да си тръгна?

— Отлична аргументация. Спокойно е, тихо, очарователно по един обезпокоителен начин… Но пък самотно.

— О, не — рече Проверяващият. — Всичко друго, но не и самотно. Понякога обаче, гражданите имат нужда от малко убеждаване, за да излязат. Но такива са те, мъртвите.

— В моя случай не съм забелязал да е така.

В този миг се обади женски глас.

— Тогава трябва да се заобиколиш с по-висока класа мъртви.

Рийт се намръщи, издърпа гледната точка назад, тъкмо когато някакъв силует — призрак, се понесе от един от притъмнелите входове. Беше жена, само това виждаше Флетчър. Имаше лице, макар и мъгляво. Видя очи и уста.

— Здравей, любов моя — каза жената.

Скълдъгъри наблюдаваше призрака, без да продума.

— Липсваше ми.

Скълдъгъри се обърна към Проверяващия.

— Как го правиш?

— Това не са номера, уверявам те.

— Наистина съм аз — обади се призракът.

— На теб не ти е позволено да говориш — излая Скълдъгъри, а ядът плющеше в гласа му. — Както и да го правиш, ще те предупредя само веднъж. Спри, преди да съм изгубил търпение.

Проверяващият направи една-единствена крачка назад, като позволи на призрака да се приближи повече до Скълдъгъри.

— Чаках те — каза тя.

— Ти не си съпругата ми.

— А ти не си съпруга ми — каза призракът. — Той беше мил, нежен и обичлив, правеше всичко възможно, за да избегне насилие и кръвопролития. А ти… ти си мрачен и извратен, а душата ти се измъчва от нещата, които си сторил. Изгубил си онзи, когото беше някога.

— Онзи човек е мъртъв. Аз съм мъжът, който застана на неговото място.

— Би трябвало да си тук, с мен — продължи призракът. — С нас.

Флетчър видя друга, по-малка неясна форма, с ръста на дете. Тичаше по онзи хаотичен начин, навътре и навън през вратите, сякаш си играеше.

Скълдъгъри внезапно отстъпи назад, сякаш го бяха ударили. Раменете му увиснаха.

— Когато онзи луд ни уби — продължи призракът, — стояхме от другата страна на живота и наблюдавахме. Наблюдавахме падението ти. Наблюдавахме какво ти правеше в дните след това. Видяхме как крещиш, плачеш и се молиш. Молихме се да умреш, за да свършат мъките ти. И когато той най-сетне те освободи от агонията, се пресегнахме към теб и се опитахме да те издърпаме при нас. За да сме заедно в покоя. Но ти се съпротивляваше. Пак избяга в света на живите. Сега отново дойде времето да се присъединиш към нас.

Детето изтича при майка си, а Скълдъгъри направи още крачка назад.

— Никъде не отивам.

— Вече отмъсти — каза призракът. — Уби човека, който ни погуби. Какво друго те задържа тук?

— Имам дългове, които трябва да заплатя.

Говореше на жената, но главата му беше наклонена надолу, право към детето. Докато Флетчър наблюдаваше, Скълдъгъри направи крачка напред. Протегна ръка към детето, после се спря и отстъпи. Стоеше и трепереше.

Изведнъж на Флетчър му се прииска да не вижда това. Изобщо не искаше да вижда това.

— Любов моя — каза призракът на жената, — прекрасен мой, направил си ужасни неща, неща, които са белязали душата ти. Носиш този белег, където и да отидеш, и заради него работиш толкова усърдно, за да си върнеш достойнството. Ти спаси света. Направи толкова много. Със сигурност ти е време да почиваш в мир?

— Може би някой ден. Но не и днес.

— Любими, ти принадлежиш на мъртвите.

След което се чу нов глас и трета мъглива фигура пристъпи напред. Познат глас.

— Принадлежиш на мъртвите — каза Гастли Биспоук.

Скълдъгъри отскочи назад и вдигна ръка, сякаш да се предпази от него.

— Гастли?

— Чакаме те — рече Гастли. — В мрака и студа. Чакаме. Наблюдаваме. Виждаме… всичко.

— Какво си ти? — попита Скълдъгъри. — Кой си ти?

— Ти уби майка ми — отвърна Гастли, а Скълдъгъри притихна. — Ние виждаме миналото и настоящето, и бъдещето. Знам за нещата, които си направил. Знам за лъжите, които си казал. На мен. На най-стария си приятел.

— Ако действително виждаш в миналото ми — каза Скълдъгъри, — значи знаеш какво стана. Знаеш, че не бях на себе си.

— Не ме интересува — отговори Гастли. — Да си мъртъв, означава, че не те интересува. Нямаш зъб никому. Имаш само нужда. Ние имаме нужда от теб, приятелю. Времето ти настъпи.

— Не — заяви Скълдъгъри.

— Така и не успяхме да се сбогуваме. Не успяхме да си стиснем ръцете. Предлагам ти го сега. Присъедини се към нас.

Гастли подаде ръка. Скълдъгъри я погледа, после поклати глава.

— Съжалявам. Не мога да го направя.

Друга фигура излезе от една странична уличка.

— Казах ти — рече Антон Страха.

Още замъглени фигури пристъпиха от мрака в светлината.

— Принадлежиш на мъртвите — каза Страха. — Заслужаваш покой. Докато бях жив, никога нямах покой. А сега? Сега съм спокоен. Сега мога да се усмихвам.

Скълдъгъри направи още крачка назад.

— Какво е това?

— Ние сме хората, които остави зад гърба си — отговори жена му. — Ние сме хората, които остави да умрат. Ние сме хората, които измряха около теб. Ние сме хората, които ти уби.

Още фигури, нарастваща тълпа. Флетчър забеляза господин Блис и Кенспекъл Граус, и убиеца Тесеракт, и некроманта Крейвън. Оглеждаше лицата, очите му прескачаха от един неясен образ на друг, докато накрая не я откри. Тя се обърна в същия миг, сякаш отвърна на погледа му. Стефани.

Флетчър сграбчи ръката на Рийт.

— Това истинско ли е? Наистина ли са те?

— Не знам — отвърна Рийт, като освобождаваше ръката си, без да откъсва поглед от сцената под тях. — Не знам как работи Некрополисът. Не знам на какво са способни.

— Но това е някакъв трик — рече Флетчър. — Изваждат всички спомени от главата на Скълдъгъри или нещо подобно, нали?

— Скълдъгъри Плезънт няма съзнание, което да бъде прочетено — отговори Рийт. — Но пак може да е трик. Някакъв вид уловка. Или пък…

— Или пък какво?

— Или може наистина да са те, извадени от Великия поток на живота и смъртта. Като риби.

Една от фигурите, от призраците, протегна ръка към Скълдъгъри и го дръпна за ръкава.

Той отскубна ръката си назад.

— Какво искаш?

— Принадлежиш на това място — рече Гастли.

— Остани с нас — каза съпругата на Скълдъгъри.

В земята се отвори дупка и се разшири, докато не запълни цялата тясна уличка. Някои от фигурите се плъзнаха надолу в нея, без никаква тревога. Другите я забелязаха и доброволно се оставиха да паднат.

Скълдъгъри погледна отново към Проверяващия.

— Как това е част от изпитанието? Какво доказва? Хора, които съм познавал, са умрели? Живял съм повече от четиристотин години. Много хора умират за толкова време.

— Тези са твоите мъртви — отговори Проверяващият.

— Ти ли ги доведе тук? Какво ти дава правото да ги държиш на това място?

— Ние не сме просто тук — каза Гастли — ние сме навсякъде. По всяко време. Ние сме с теб, когато си момче. Ние сме с теб на сватбения ти ден. В деня, в който умираш. В деня, в който умираш отново. Виждаме те как се смееш и как крещиш. Виждаме те цял и те виждаме разсипан. Виждаме те, когато световете се сблъскват и когато пада мрак. Виждаме те заобиколен от кръв, огън и загниваща плът.

— Виждате бъдещето ми — каза Скълдъгъри, — значи знаете, че имам такова. Не тръгвам с теб днес, Гастли. Но ако искаш да ми помогнеш, ако наистина искаш да ми помогнеш, можеш да ми кажеш как да победя Даркесата.

— Тя не може да бъде победена — отговори Страха.

— Не го вярвам.

— Няма значение в какво вярваш — обади се жена му.

Ръката й се сключи около китката му, а Гастли го стисна за ръката. Скълдъгъри се опита да се отскубне, но сега и Страха го дърпаше и още някой, после друг, и всички заедно го теглеха към дупката, а междувременно губеха лицата си, формите им се сливаха в една мъглява маса, която потъваше под земята. Скълдъгъри ругаеше и се извиваше, но не можеше да направи кой знае какво, понеже още ръце изникваха и го улавяха в хватката си. Една го задърпа за глезена и той се свлече, а те го завлачиха и продължиха да го влачат, той изгуби шапката си и сега беше само той — опитваше се да се удържи, докато дузини ръце се протягаха към него, хващаха го и най-внезапно той се хързулна в дупката, а тя се затвори.

Скълдъгъри го нямаше.

Флетчър зяпна.

— Какво… какво значи това?

— Не знам — рече Рийт. Звучеше наистина зашеметен.

— Добре ли е? — попита Флетчър. — Къде е?

Рийт поклати глава.

— Не съм съвсем сигурен какво се случи току-що.

Флетчър гледаше как Проверяващият пристъпи напред, загледан в шапката на Скълдъгъри. Протегна ръка да я вдигне, но замръзна на място.

Дупката се отвори и Скълдъгъри излетя нагоре, със скъсано сако и вратовръзка, накривена на една страна. Следваше го неистов хор от гневни викове и изведнъж стотици ръце се протегнаха нагоре от мрака. Скълдъгъри се претърколи, изправи се и застана до Проверяващия.

— Значи това изпитание те изправя пред личните ти демони или нещо подобно, тъй ли? — попита. — Е, какво ще кажеш ти да се изправиш срещу тях, вместо мен?

И той бутна Проверяващия, онзи се строполи на земята, ръцете го сграбчиха и той изчезна в дупката.

Дупката се затвори отново и се възцари тишина.

Скълдъгъри си оправи вратовръзката, закопча сакото, после вдигна шапката си, изтупа я и си я сложи.