Дерек Ланди
Смъртта на светлината (63)

63.
Градът под земята

Търсенето на Некрополиса ги отведе в Шотландия.

Краката на Флетчър бяха отекли. През нощта беше студено и той се влачеше след Скълдъгъри и Рийт, но накрая се предаде и седна. Остави издирването на специалистите, и докато бяха в обсега на видимостта му, можеше да се телепортира до тях, когато им потрябваше.

Именно затова успяваше да чуе само части от разговорите. Първоначално царуваше мълчанието. Знаеше, че двамата мъже никога не се бяха харесвали и затова го беше очаквал. Но постепенно разговорът потръгна и той улавяше по някоя и друга парлива забележка всеки път щом се приближеше достатъчно, за да чуе. Веднъж два пъти споменаха Уайоминг и войната — старата война с Меволент.

Флетчър ги остави да си спорят. Когато беше гладен, се телепортираше някъде да си грабне някоя вкуснотийка да хапне. Когато му трябваше по-топло яке, пак се телепортираше да си вземе. Когато се налагаше да иде до тоалетната, се телепортираше в къщата на някоя дразнеща знаменитост и не пускаше водата след себе си. И все пак, прекарваше по-голямата част от времето си да мисли за Стефани.

Когато изгря слънцето, Флетчър искаше само да спи. Седеше, подпрял гръб на едно дърво, и беше задрямал, когато звънна телефонът.

— Намерихме го — каза Скълдъгъри.

Флетчър се изправи. Беше студен ден и дънките му се бяха навлажнили на седалището. Огледа се, но не видя друго, освен дървета, камънак и небе.

— Обърни се на юг — инструктира го Скълдъгъри. Флетчър се обърна. — Това е изток. Хубаво сега, това е север. Ето на. Виждаш ли ни?

В далечината Флетчър видя пламване на огън. Прибра телефона и се телепортира до Скълдъгъри. Рийт стоеше пред един вход, изсечен директно в каменната стена. Скълдъгъри все още държеше телефона в ръката си, а когато се приближи до вратата, екранът изгасна.

Скълдъгъри го огледа.

— Мъртва зона — промърмори. — Флетчър, стой наблизо. Няма да можем да използваме телефоните.

Флетчър кимна.

Стълбището беше от черен мрамор. Рийт ги поведе надолу, а Флетчър не се отделяше от Скълдъгъри. Беше студено и ставаше все по-студено. Тъмно и ставаше все по-тъмно. В железни скоби, приковани на стените, пращеше огън. Пространството беше тясно, таванът се снижаваше с всяка крачка. Никой не говореше. Стъпките им отекваха.

Продължиха да слизат. И отново студеното стана още по-студено. И отново тъмното стана още по-тъмно.

И тогава таванът внезапно свърши, а около тях се разкри огромен бетонен град с каменно небе и хиляди светещи кълба над него. Флетчър спря, замръзнал в неочакван миг на възхищение. Сградите, които бяха съвсем безлични, с изключение на тесните правоъгълни прозорчета по тях, образуваха лабиринт от прави ъгли. Улиците бяха тесни — направени за хора, не за карети. Да прекрачиш в този град означаваше да се изгубиш — Флетчър някак си го осъзнаваше.

— Не можем да продължим по-нататък — обади се Рийт. — Живите не могат да преминат през Некрополис. Само мъртвите.

— Да не разчитам, че имаш под ръка някоя карта? — попита Скълдъгъри.

Рийт се усмихна.

— Тъжно, но не. Но ще те наблюдаваме. На каменната стена има балкон, който предоставя панорамна гледка към мястото. Можем да ти викаме и да те упътваме за посоката оттам, ако искаш.

— Чудесно. Е, какво мога да очаквам?

— За да активираш символа, ще трябва да стигнеш до площада в идеалния център на града. По пътя ще се изправиш срещу две предизвикателства. Не знам какви са и не знам как да ги надвиеш. Но минеш ли през тях, ще застанеш срещу Пазителя във финалното предизвикателство. Предполагам, че там ще е голямата разправия, което би трябвало да те направи щастлив. Знам, че обичаш да удряш разни неща.

— Едно от хобитата ми — промърмори Скълдъгъри.

Скълдъгъри продължи, а Флетчър последва Рийт до едно тайно стълбище, което водеше към продълговато помещение с открит балкон. Флетчър избърза напред, застана с ръце върху студения камък и погледна надолу към града. Забеляза Скълдъгъри почти веднага — самотна фигура, която се движеше сред застиналите улици. Нещо повече — чуваше го. Чуваше всяка стъпка. Акустиката в тази огромна зала някак си подхранваше звуците, които идваха от града към балкона.

Рийт се пресегна и Флетчър осъзна, че пред него има стъкло. Поне си мислеше, че е стъкло. Няколко замахвания с ръка от страна на Рийт и образът на Скълдъгъри се увеличи.

— Това е супер яко — изкоментира Флетчър.

— Действително, така е — отвърна Рийт.

Следваха напредъка на Скълдъгъри десет минути. Подвикваха му за посоката, от което нямаше нужда, както се оказа. Скълдъгъри разчиташе въздуха и някак успяваше да определи кой път водеше към задънена улица и кой водеше напред.

Последва някакво движение и една фигура излезе от сенките.

— Кой крачи там? — попита фигурата. Гласът беше мъжки. Шотландец. Прозорецът екран показваше човек в черна роба, с порцеланова маска на лицето.

Скълдъгъри спря и огледа фигурата.

— Казвам се Скълдъгъри Плезънт. Тук съм, за да активирам Мериинския символ. Имаш ли намерение да ме спреш?

— Не — отговори фигурата и Флетчър осъзна, че това не е маска, а истинското му лице — порцеланово, изящно и удивително зловещо. — Аз съм Инквизиторът. Имам намерение да те изпитам. Дали ще трябва да те спра, или не, зависи от резултата.

— Какво е изпитанието?

— Просто е. Тест за чистота. Нямаш кожа, както виждам. Нито кръв, нито органи.

— Вярно.

— Любопитно създание. Познавам някои личности, които биха желали да изучат създание като теб. Би ли се подложил на такова изучаване?

— Вероятно не.

— Жалко — каза Инквизиторът. — Ако се беше съгласил да те изучат, можех да те пусна да минеш. Бих приел това за достойна размяна.

— Не съм тук да правя размени — отвърна Скълдъгъри. — Тук съм, за да премина изпитанието и да активирам символа.

— Но маршрутът, който ти предлагам, е по-лесен. Изисква само съгласието ти да бъдеш изучен. Уверявам те, няма да отнеме повече от един ден живот.

— Казах не.

Инквизиторът замълча за миг.

— Познавам някои личности, които те познават, скелете. Те шепнат в ухото ми дори в този момент. Знаят за нещата, които си сторил. Знаят за нещата, които са били сторени на теб. Знаят за жена ти и детето ти.

Сега беше ред на Скълдъгъри да замълчи за миг.

— Това какво общо има с преминаването на това изпитание?

— Жена ти и детето ти — каза Инквизиторът — са били убити пред очите ти от мъж, когото по-късно си превърнал в пепел. Умрели са в писъци. Умрели са, докато са те умолявали да ги спасиш. Съществуването ти от този момент нататък е било предопределено тъкмо тогава.

— Ако се опитваш да ме провокираш, няма да стане — заяви Скълдъгъри.

— Това не са мои думи — продължи Инквизиторът. — Това са думи, прошепнати в ухото ми.

— Кой шепне?

Сега в гласа на Инквизитора се долови любопитство.

— Онези, които те познават. Онези, които знаят за теб. Онези, които ти не би желал да знаят за теб.

— Някой от тях дали има нещо като име?

— Ти и тези като теб разчитате твърде много на имената — каза Инквизиторът. — Но има и такива, които не го правят.

— Чудничко — рече Скълдъгъри. — Може ли вече да минем на въпроса, моля, преди да…

— Жена ти и детето ти — каза Инквизиторът.

Скълдъгъри спря.

— Какво?

— Те също ми шепнат. Те са тук, в този град. Чакат те.

— Те са мъртви.

— А не е ли това Градът на Мъртвите?

— Мъртви са от стотици години — каза Скълдъгъри. — Няма ги. Не са тук. И частица от тях не е тук. Лъжеш. Защо?

— Ако вярваш, че лъжа, можеш да продължиш и няма да те спра.

— Ами изпитанието?

— Това е изпитанието.

Няколко секунди Скълдъгъри не помръдна. Флетчър погледна към Рийт. Некромантът се беше намръщил леко.

Скълдъгъри мина покрай Инквизитора, а Инквизиторът пристъпи в сенките и изчезна.

— Това беше лесно — рече Флетчър.

— Така изглежда — отвърна Рийт.

Флетчър се намръщи.

— Беше прекалено лесно, нали?

Рийт кимна.

— Така изглежда.