Дерек Ланди
Смъртта на светлината (59)

59.
Пътеката от трупове

Кадилакът забавя ход, свистенето по асфалта се заменя с трополенето по крайпътния чакъл, след което — нищо. Освен шума от стихващото тиктакане, двигателят е замлъкнал. Дани стисва зъби, за да не тракат, достатъчно дълго, че да чуе няколко приглушени думи от предната част на колата. Не успява да схване всичко — прекалено студено му е, има пулсиращо главоболие, повдига му се и отчаяно му се ходи отново по малка нужда — въпреки това успява да долови основния смисъл. Тревожат се, че са изгубили Стефани, или по-скоро — че тя ги е изгубила.

Джеремая предлага да направят едно кръгче в обратна посока, за да се пробват отново да я хванат на кукичката, но Гант е против. Не иска да стане пределно ясно, че се опитват да я подмамят. Говорят за това няколко минути, а Джеремая непрекъснато излиза с нови и нови предложения, като младок, който се докарва пред новия си шеф. Гант, от своя страна, се ядосва все повече, Джеремая най-сетне схваща намека и спира да предлага глупости.

Следва някакво движение, после се чува отваряне на врата — само една, и някой излиза навън. Стъпките му се движат покрай колата и спират някъде близо до главата на Дани.

— Трябва да ида до тоалетната — вика Дани.

Удар с юмрук по капака на багажника.

— Затваряй си устата — казва Гант и само миг по-късно Дани чува наближаваща кола. Долавя за съвсем кратко фаровете през цепнатините на багажника, а колата забавя скорост и спира. Не е Стефани. Стефани нямаше да спре близо до Гант. Чува глас, мъжки глас, който казва нещо, вероятно предлага помощ по някакъв начин, след което отскача след отекването на три изстрела.

Гант не бърза, движи се бавно, докато се връща в Кадилака. Двигателят пали, те излизат на пътя и продължават напред.

Дани няма нужда да чува разговора, за да се досети, че това е знак, оставен за Стефани.

Половин час по-късно вече не издържа. Разкопчава ципа и се облекчава върху килимчето под ключалката, а чувството на облекчение веднага заличава странното усещане за срам, което заплашва да го задуши. Когато приключва, вдига ципа и се издърпва възможно най-назад, покрил носа и устата си с якето. Проверява въздуха на няколко минути, докато вече не усеща нищо гадно и отново започва да диша нормално.

Не са си направили труда да го завържат след бензиностанцията. Знаят, че е победен. Той знае, че е победен. Приемането е внезапно и неочаквано, но не по-малко валидно от мисълта, която идва след това. Победен е сега, в този конкретен момент от времето. Но когато го пуснат от багажника? Когато си върне силата? Тогава отново има шанс.

 

 

Кадилакът отново забавя ход и той се събужда. Сутрин е. Тънка линия топла слънчева светлина пресича лицето му. Чува Гант да казва „Извинете“ много ясно, сякаш се е навел през отворен прозорец. Приближават бягащи стъпки. Женски глас. Някой на сутрешната си тренировка.

Една мисъл изниква сред дълбините на съзнанието на Дани. Мъжът в колата. Изстрелите. Пътека касапница, която Стефани да следва.

— Бягай! — изкрещява Дани. — Бягай! Ще те убие!

Чува гласа на жената. Не думите, тона — объркан, внезапно подозрителен, и Гант, който се опитва да я успокои и да я примами по-близо. След това се чува скърцането на гумени подметки по пътя, жената бяга, а Гант ругае. Отварят се вратите на колата. Два изстрела. Още ругатни.

— Тръгвай! — вика Гант, а Дани чува как Джеремая се впуска в преследване.

Гант се връща в колата и потегля рязко, с дрифт. Кадилакът прави остър завой, Дани си удря главата и си блъска рамото. Светът се разтриса и раздрусва около него. Вече са извън пътя, на някакъв черен път. Клони драскат метала. Плиска се вода. Още един завой, после още един и за момент се движат странично — Дани е сигурен, че ще катастрофират, но Гант някак успява да върне колата под контрола си и да изправи курса, увеличавайки още повече скоростта.

Правят продължителен и широк завой, после спират, със свистене и плъзгане, после двигателят млъква, отваря се врата, а Дани чува стенанията на жената. Нещо тупва тежко върху пукаща повърхност. Клонки. Земята е покрита с клонки и окапали листа, а Гант и жената се търкалят отгоре. Жената се бори яростно. Гант ругае. Следва взрив от счупени клони и смачкана растителност, после още едно тупване и тежкото дишане на Джеремая като добавка към микса.

— Пусни ме! — крещи жената. — Пусни ме! Пусни…

Изстрел.

Дани лежи в тъмнината, слуша как Джеремая успокоява дишането си, докато Гант си мърмори нещо. След минута Джеремая се изправя с голямо усилие. Въздъхва още няколко пъти, изръмжава и Дани чува как нещо се влачи по земята, все по-близо. Заобикаля колата и идва до багажника. Дрънчене на ключове.

Багажникът се отваря и Дани прикрива очите си. Чува възгласа на отвращение на Джеремая, когато миризмата го удря в носа, след което Гант казва нещо и Дани най-сетне вдига очи.

— Не! — казва Дани, но Джеремая пуска тялото на жената върху му и хлопва капака отгоре.

Дани крещи, опитва се да се свие, да се отдалечи от плетеницата крайници и дълга коса, опитва се да избута тялото, но ръцете му внезапно се намокрят с нещо топло и лепкаво. В багажника се възцарява нова миризма — желязната миризма на кръв.

— Така ти се пада — казва Гант отвън. — Така ти се пада.

Дани иска да крещи и да крещи, но се въздържа, успявала потисне виковете в гърдите си и започва да диша учестено на плитки глътки въздух. Усеща кокосовия аромат от шампоана на жената.

Вратите на колата се затварят, двигателят се съживява, Кадилакът обръща с тройна маневра и се отправя към мястото, откъдето е дошъл, с умерена скорост.

Щом стигат пътя — спират, а Джеремая идва и отново отваря багажника. Лицето му е зачервено от всички усилия. Капки пот се стичат по челото му. Гледа Дани злобно, хваща тялото на жената и го измъква навън. Оставя я да се свлече в краката му и поглежда към Дани с нос, сбърчен от гнус.

После затваря багажника.