Дерек Ланди
Смъртта на светлината (54)

54.
Сделката

В реалността на Валкирия, Емет Перегрин беше Телепортатор, мъртъв от години, убит от Диаблерията. В тази реалност, беше жив и здрав и ги чакаше в коридора пред лабораторията на Най. С палката в едната ръка, Валкирия го хвана с другата от едната страна, Серпин го хвана от другата страна и изведнъж се озоваха навън.

Валкирия се отдалечи на няколко крачки от двамата. Намираха се в малко селце. Някакви хора минаваха забързано покрай тях. Чуваше се и морето. Усещаше се миризма на риба във вечерния въздух.

Перегрин изчезна, а Серпин се обърна към Валкирия и се усмихна.

— Здравей, Валкирия.

— Какво искаш?

— Само това ли получавам като благодарност? — попита той. — Току-що ти спасих живота. Малко признателност няма да е зле.

— Какво искаш?

Серпин не изглеждаше твърде притеснен от палката в ръката й.

— Валкирия, това може и да те шокира, обаче въпреки историята, която си споделила както с мен, така и със съответствието ми в твоето измерение, не съм чак толкова лош човек. Имам си добрите моменти. Имам си страните, които балансират характера. От последното ти гостуване насам, поех лидерството сред Съпротивата. Шокирана ли си?

— Не ми пука чак толкова, че да се шокирам.

— Да не ти пука също е признак на шок. След като Чайна Сороуз беше така трагично погубена по време на последната атака на Меволент на територия на Съпротивата, се подготвям за…

— Ти я уби.

— Ъ?

— Ти уби Чайна. Пречупи й врата.

Серпин се намръщи.

— Видяла си?

— Даркесата го видя — отговори Валкирия. — Което значи, че и аз съм го видяла.

— А — въздъхна Серпин, — е, беше много хаотичен ден. Много хора направиха много неща. Беше много объркващо. Кой знае кой какво е свършил?

— Аз знам, че уби Чайна.

— Нека не задълбаваме в детайлите — рече той с тих глас. — Да, убих Чайна, но в по-общ смисъл, Чайна намери смъртта си, а аз се намирах наблизо. Това е просто по-мек начин на изразяване, нали? Не е толкова остро като „убих я“. Така че нека се придържаме към Чайна намери смъртта си, а аз бях наблизо, и да не казваме на никого за останалото. Само би усложнило нещата — и за теб, и за мен. И ето ме мен сега, с удар по врага, като спасявам от лапите му теб — Валкирия Каин. Няма защо, между другото, пак заповядай.

— Защо?

— Защото имам нужда от теб. Ела. Ела с мен.

— Не — възрази Валкирия.

Той въздъхна.

— Упорита си. Някои хора биха намерили това за възхитително. На мен ми се струва досадно.

Валкирия се огледа.

— Всички тези хора са магьосници, така ли?

— Хммм? О, не — Той се засмя. — Изобщо даже. Виж ги само. В какво ли жалко положение щяхме да сме, ако бяха магьосници.

— Значи това е село на смъртни?

— Да. Идеалното място за скривалище. Има достатъчно депресираща рутина, която да подплаши и най-пламенния Ловец на чувства, преди да е цъфнал някъде наблизо.

— Не е ли опасно?

— Можем да се справим с това.

— Не за теб — рече тя и го изгледа лошо. — За тях. За смъртните. Ако Меволент разбере, че базата ви е тук, всичките невинни хорица тук ще паднат под кръстосания огън.

Серпин кимна.

— Е, и?

— Е, това са хората, които се предполага, че трябва да защитаваш.

— Кой ти каза такова нещо? Не е наша работа да ги защитаваме. Нашата работа е да се борим с Меволент.

— И ако го победите?

— Когато го победим.

— И какво ще стане тогава? Ще властвате над тези хора, точно като него?

— Разбира се — отвърна Серпин. — А ти какво очакваше? Наистина ли смяташ, че ще допуснем смъртните да управляват света? Я ги виж само. Гледай как се препъват и влачат. Вгледай се в тъпите погледи. Успяваш ли да доловиш и най-дребна искрица на интелигентност? Смъртните не са създадени да управляват дори собствените си животи, Валкирия, какво остава за света.

— Ако им дадете възможност…

— Те не искат възможност. Имат нужда от водачество. Имат нужда от мъдрост. И най-възрастният смъртен е само дете в сравнение с един магьосник. Би ли поверила на деца да ръководят живота ти.

— Те не са деца.

— Май не си минала още Прилива си, а? Значи си толкова млада, колкото изглеждаш, и ако е така, значи вероятно все още имаш сантиментална привързаност към смъртното си семейство и приятели… Но ще се научиш. Трябват ти само още няколко годинки. А сега, заповядай, ще дойдеш ли с мен, моля?

Валкирия гледаше сърдито, но просто не можеше да стои на едно място, докато смяташе, че има нещо по-добро, което може да се свърши. Повървяха нагоре по улицата, докато не стигнаха до една кръчма.

— Да не си решил да ме почерпиш питие? — каза тя.

Серпин се усмихна.

— Мога да съм доста обаятелен, когато реша, вярвай ми. Може даже да установиш, че ме харесваш.

Тя дори не си направи труда да отговори на това, а той се разсмя.

Влязоха в кръчмата. Атмосферата моментално се промени. Хората вътре се държаха доста по-стегнато от онези навън. Бяха по-силни. По-нащрек.

Магьосници.

Към тях се приближи едно момиче — с бледа кожа и белег, който започваше от ъгълчето на устата й.

— Валкирия — обади се Серпин, — помниш Хармъни, нали? Хармъни е моята… асистентка.

— Валкирия — рече Хармъни. — Приятно ми е да те видя отново.

— Хармъни ми казваше какво да правя — продължи Серпин. — Подиграваше ми се. Мисля, че би било честно да кажа, че никак не ме харесваше. Може би даже ме ненавиждаше, колкото теб. Прав ли съм, Хармъни?

Хармъни го изгледа с омраза.

Серпин се усмихна.

— Но това не може да я възпре да падне жертва на чара ми. О, беше много потайна афера. Направо огън. Тя ме мразеше, но я привличах. Много пламенно.

— Наистина не искам да слушам това — каза Валкирия.

— А тогава скъпата ни непрежалима Чайна Сороуз ми нареди да помогна на теб и на твоя приятел скелета да се промъкнете в града, а Хармъни се изплаши, че ме е изгубила. Нали се изплаши, Хармъни? Мислеше, че ще ме убият. Но аз се върнах. И тази, която загина, беше Чайна, колко трагично. Съпротивата направо беше съсипана — разпокъсана. Трябваше им специален човек, който да ги обедини отново. Имаше един за тази работа. Обаче после и той умря, също трагично, а аз бях единствената душа, достатъчно смела да го замести. След това Хармъни започна да гледа на мен с новооткрито уважение… не, направо възхищение.

Хармъни стисна зъби.

— Тези хора имат нужда от мен, Валкирия. Те гледат на мен като на спасител. Отговорността е голяма и аз… признавам, сгреших тук и там. Колко грешки направих, Хармъни? Хайде да ги преброим, а? Ето, например, Флеринг, Шакра, Ашионе, Калиста, Лусиана, Розела, Рапчър и…

— Много грешки — изръмжа Хармъни.

— Но накрая се вразумих — каза Серпин — и открихме пътя един към друг отново. Сега Хармъни отговаря за това да държи палтото ми. — Той го изхлузи и й го подаде.

Хармъни стегна устни, но взе палтото и не го изпусна, докато се отдалечаваше.

На Валкирия й омръзна вече.

— Защо ме изкара оттам? Какво искаш от мен?

Серпин посочи към една маса и двамата седнаха.

— Онова оръжие, което изсмуква магията, дето Меволент го използва върху злата ти двойничка — започна Серпин. — Работи върху него, откакто беше тук за последно. Ето това искам. Дължиш ми го.

Валкирия се намръщи.

— Нищо не ти дължа.

Серпин се приведе към нея, подпрял лакти на масата.

— Скиптърът ми беше в ръчичките — единственият начин, по който мога да надвия Меволент и психарското му сенчесто кученце. Но Даркесата го отнесе със себе си във вашата реалност. Така че ми дължиш едно непобедимо оръжие.

— И как се предполага, че мога да го взема?

— Имам план.

Тя поклати глава.

— Вече нямам магия.

— Моля?

— Няма да изпадам в подробности, но магията ми беше отнета. Няма я. Не мога да ви помогна.

— Някой ти е отнел магията? С оръжие като на Меволент или…?

— Не. Беше друго.

— Това е… ужасно — рече Серпин. — Нищо чудно, че защитаваш смъртните. Сега си една от тях. О, това сигурно е душераздиращо. Горкото, нещастно създание…

— Остави — сопна се Валкирия. — Та, не мога да ви помогна.

— Няма никакво значение. Не ти трябва магия. Просто трябва да правиш, каквото ти казвам и да се опитваш да бъдеш убедителна.

— Убедителна в смисъл?

Усмивката на Серпин отново грейна.

— В смисъл като Даркесата, разбира се.

— Какво?

— Искам това оръжие. Единственият начин Меволент да го изкара навън пред хората е Даркесата да се появи отново. От това, което дочух обаче, тя май е избягала във вашето си измерение с подвита опашка. А на теб някой някога казвал ли ти е колко приличаш на нея?

— Как очакваш да сработи тази работа? — попита Валкирия. — Ще разбере, че съм аз, още като ме атакува и аз умра в ужасна смърт и не мръдна повече.

Серпин вдигна рамене.

— Само трябва да се уверим, че няма да умреш, значи.

— Нямам търпение да чуя как точно ще се справим с това.

— Наскоро се сдобихме с един изключително рядък артефакт. — Извади сфера невидимка от джоба си. — Знаеш ли какво прави? Скрива онзи, който я държи в невидим балон. Много изобретателно…

— Знам какво е. Искаш да изляза в битка срещу Меволент със сфера-невидимка?

— Няма да я използваш — каза Серпин. — Ще я използва моят Телепортатор. Предметът е твърде голяма рядкост, за да го поверя на някого, който може да си го отнесе в собственото измерение просто така. Перегрин ще е до теб на всяка крачка — невидим. Меволент ще използва оръжието, ще го оставим да те уцели, а после Перегрин ще те телепортира на няколко крачки напред или назад. За Меволент ще изглежда сякаш Даркесата е открила начин да преодолее ефекта на магосмука. Когато зареже счупената си играчка, за да се справи с теб с голи ръце, а той ще го стори, Перегрин ще вдигне оръжието и ще го телепортира, заедно с теб при нас. Въпроси?

— Ами Скълдъгъри?

— Ако се съгласиш с този план, Плезънт и Ревъл ще те чакат тук, когато се върнеш.

— Ще ги извадиш от затвора? — попита Валкирия.

— Естествено.

— Не ти вярвам.

— Обиждаш ме. Не съм изненадан, но ме нарани. Факт е, че с радост бих те излъгал за това, че ще ги спасявам, но понеже си знаех как ще реагираш, вече имам стабилен спасителен план, готов да влезе в действие. Утре сутрин всички ще са разсеяни заради героичната ти конфронтация с Меволент, а това ще позволи на екип от най-добрите ми хора да проникне в тъмницата. Мога да ти покажа и плана, мога да те запозная с екипа и да се успокоиш поне с това, че всички са хора на честта. Стига само да кажеш „да“ веднага.

— Ако се опиташ да ме измамиш…

— Не бих си го и помислил — отвърна Серпин и протегна ръка. — Е? Имаме ли сделка?

Валкирия се поколеба, но не твърде дълго. Всеки пропилян миг беше пореден миг на агония за Скълдъгъри.

Тя стисна ръката на Серпин и я раздруса.