Дерек Ланди
Смъртта на светлината (53)

53.
Вече му се вижда Ная

Завързана за поредната проклета маса.

Тази беше повдигната, така че Валкирия беше в почти вертикално положение. Не виждаше механизма, който я държеше в тази позиция. Нямаше как да прецени дали е магически или механичен. Но пък беше безшумен и гладък — резултат от мисъл, усилия и изобретателност. Беше работа на някой, който обичаше да кара директно към същината.

Професор Най се наведе ниско, за да влезе през вратата на лабораторията си, и щом влезе, разгъна нашироко целия си върлинест ръст. Медицинската му униформа беше тъмно червена, а кожената престилка отгоре — стара и черна. Също като съответствието си в измерението на Валкирия, то носеше хирургическа маска и кепе, така че се виждаха само дребните жълти очички.

— Професоре — каза асистентът му, докато се приближаваше бързешком към него, — имаме нов пациент. Женска, приблизително осемнадесетгодишна. В добро здраве. — Името на асистента беше Сивет. Беше асистирал Кенспекъл Граус в реалността, която познаваше Валкирия, преди Гротескния да го убие през един мързелив следобед. Там беше откачено типче. Тук — асистираше на садист със склонност към убиване.

— Всичко това го виждам — отвърна Най с онзи особен, висок и писклив гласец, издърпвайки папката от ръката на Сивет. — Само не виждам защо е тук.

— Барон Венгос я изпрати при нас — отвърна Сивет. — Беше с живия скелет и още един. Баронът иска да узнае нещо повече за нея.

Най се приведе напред, а дългите му пръсти проследяваха ръката на Валкирия.

— Това яке е бронирано — рече почти учудено. — Не съм виждал подобно качество от… май никога не съм виждал подобно качество. — Отиде до шкафовете и започна да вади подноси с инструменти. — Махнете дрехите — рече то. — Искам да се изследва всеки сантиметър от тази материя.

Сивет кимна, пристъпи напред, а Валкирия го загледа злобно.

— Само ме пипни и си мъртъв.

Въпреки каишките и оковите, които я държаха легнала, Сивет се почуди.

Най се огледа, забеляза разстоянието между лакея си и Валкирия, и ядно дръпна маската от лицето си. Кожата му беше така бледа, както си я знаеше Валкирия, само че това не беше преживявало зашиване на устата, нито му бяха рязали носа, така че грозотата му беше една идейка по-малко ужасяваща.

— Да не би да те плаши? Тя е безсилна, кретен такъв. Вързана е. С какво точно смяташ, че те заплашва?

— Тя, ами, изглежда пали лесно.

— И все пак, тежките думи са единственото, с което разполага срещу теб. Да не се боиш от тежки думи? Не? Тогава махни нейните дрехи, преди аз да съм премахнал твоята кожа.

Най се обърна отново към подносите си с добре наточени инструменти, а Сивет направи още една колеблива крачка по-близо към Валкирия. Протегна ръка да разкопчае якето й, а тя се озъби. Той реши да внимава и да не доближава ръцете си близо до устата й и ги спусна към кръста, където отново се поколеба. Вдигна очи към нея, забеляза как гледа лошо и веднага се извърна. След още миг колебание, приклекна, поставил ръка върху глезена й.

— Ако махна оковите от крака ти, за да ти сваля ботуша — рече, — ще ме ритнеш ли?

— Без никакво колебание — отвърна Валкирия.

— Така си и мислех — нещастно каза Сивет.

Най се върна, избутвайки Сивет от пътя си.

— Я остави на мен, смешник. Можеш да свалиш дрехите от трупа й, виж за това те бива.

— Да, Професоре — издума Сивет, покланяйки се на излизане. — Съжалявам, Професоре.

— Какво ще ми правиш? — попита Валкирия.

— Ще те бода — отвърна Най. — Ще те пробивам. Неприятни разни работи.

— Защо?

— Понеже мога — отвърна съществото, четейки информацията от картона — и понеже ме забавлява, а ти си едно любопитно създание. Очевидно си смъртна, без никакъв уклон към магия, и при все това…

— При все това какво?

Най погледна към близкия монитор.

— При все това има нещо…

Последният път, когато Валкирия лежеше вързана за масата така, беше, когато й направиха аутопсия, докато тя беше все още в съзнание. Съмняваше се, че този Най ще се окаже по-мил вариант на другия. Не можеше да избяга. Нямаше никаква магия, а шоковата палка беше на масата в другия край на помещението. Единственото, което можеше да направи, за да избегне неизбежното — беше да разсейва.

— Ще ти спестя малко време — рече Валкирия. — Аз открих истинското си име. След това, истинското ми име си заживя собствен живот, а наскоро бяхме разделени една от друга.

Най превъртя главата си към нея.

— Предлагаш тази информация просто така?

— Искам да знам какво съм, дори повече от теб. Каза, че имало нещо. Какво е? Магия ли е?

Най примигна няколко пъти.

— Аз… не знам… аз… ох…

Валкирия въздъхна.

— Разбирам, ясно? Не си свикнал хората, върху които експериментираш, да ти задават въпроси, обаче ми се налага, така че се стегни, фукльо. Вече нямам истинско име. Магията ми ме напусна. Мога ли да си я върна?

— Не съм чувал за някой, който да се е разделял с истинското си име досега — отвърна Най. — Ще ми отнеме известно време да разработя хипотеза, а пък и… имам толкова много тестове да правя и… не знам… не мисля, че мога да го направя.

— Да направиш какво?

То не отговори.

— Да направиш тестовете?

— Ами не мога да работя, като се държиш така! — избълва то най-сетне. — За всеки от обектите си съм последното нещо, което виждат! Свикнал съм с ужас — харесва ми ужасът! Предпочитам субектите ми да крещят и да се молят, а не да ме питат за резултатите!

— Ще изкрещя въпросите си, ако смяташ, че ще помогне.

— Няма да помогне — тъжно отвърна то. — Ще знам, че само се опитваш да ме ободриш.

— Е, ами тогава, изглежда ти предстоят няколко не особено приятни часа, професоре. Освен ако, разбира се, не предпочетеш да кажеш на Меволент, че не си постигнал никакъв успех.

Очите на Най се присвиха.

— Проведи си тестовете — каза Валкирия. — Докато приключиш и имаш отговор за мен, ще се държа прилично.

 

 

Някъде другаде из Дъблин-Зад-Стената, Скълдъгъри Плезънт и Ърскин Ревъл бяха подлагани на мъчения. Беше сигурна в това. Въобще не й пукаше за неудобството на Ревъл, но се тревожеше за Скълдъгъри. Просто не смяташе, че е честно. В крайна сметка беше изтезаван толкова много през целия си живот. Така беше умрял. Нефариан Серпин го беше измъчвал три дни, като използвал онази своя червена дясна ръка и прилагал всякакви видове варварски техники и инструменти на жестокост. Скълдъгъри беше умрял с писъци, докато гледал в лицето човека, който бе убил жена му и детето му. А сега отново се намираше на масата за изтезания, докато пред нея се редуваха Меволент и Венгос, и Вайл.

— Любопитно — промърмори Най.

Валкирия вдигна очи.

— Кое?

— Каза, че ще се преструваш, че си в безсъзнание.

— Е, сега се преструвам, че съм дошла на себе си. Кое е любопитно? Кое?

Най въздъхна.

— Това е просто теория на базата на частичните тестове, които вече проведох и не знам как точно бих могъл да я обясня.

— Моля те — рече Валкирия, — използвай прости думи.

— Магията ти действително я няма. Когато истинското ти име ти е било отнето, цялата магия те е напуснала заедно с него. Но тестовете ми доловиха нещо. А това нещо доведе до една мисъл, а мисълта до една идея, до една теория и оттам до хипотеза. Истинските ни имена действат като връзка към източника на цялата магия на света, както ни е известно, и всяко долавящо същество си има такова име. На теория.

— Само на теория?

— Магията е твърде обширна тема, за да бъде изучена до съвършенство. Гледаме на нея от една посока, от една гледна точка. Кои сме ние, че да твърдим, че нашата е единствената гледна точка? Уорлоките и вещиците са на практика изчезнали видове благодарение на чистките на Меволент преди стотина години, но те не следваха нашите правила, а въпреки това имаха достъп до източника, и техният достъп беше значително по-изчистен от нашия. Магията може да има хиляди различни аспекти, за които дори не подозираме, които са невидими за нас и за които никога няма да разберем нищо.

— И какво общо трябва да има това с мен?

— Нямаш истинско име и въпреки това, както казах, има нещо. Или по-скоро има пълната липса на нещо. Което, само по себе си, е доста голямо нещо.

— Знам, че се опитваш да ми го обясниш по най-тъпоустойчивия начин, но ми се струва, че малко се отплесна.

— Тестовете ми не показват нищичко — нетърпеливо обясни Най. — Абсолютно никаква следа от магия у теб. Нула. Дори в най-закърнелия смъртен има поне сянка от следа. Не достатъчно, за да се активира някога или да повлияе на нещо, или да бъде повлияно, но все пак нещо. При теб — нищо.

— Значи Даркесата е взела всичко със себе си.

— Да. Но това не е важно. Пълната липса на магия не индикира непременно, че в теб няма магия. Може просто да индикира, че в теб има нещо, което блокира достъпа ти до магията.

— Но след като нямам истинско име…

— Значи тогава си празен съд — прекъсна я Най. Почти възбудено. — Ти си уникален случай. Нещо, което не съм виждал преди. И като всеки празен съд, чакаш да бъдеш запълнена.

— И как, значи, трябва да… се запълня?

— Не знам. Както казах, всичко това е само предположение. Ще знам повече след аутопсията.

— Извинявай — рече Валкирия. — След кое?

— Направих каквото можах с живото ти тяло — отвърна Най. — Щом те разчленя, ще знам повечко.

— Няма да съм ти от особена полза мъртва.

— Това казва всяко живо същество. Винаги грешат.

— Но би трябвало да има и още тестове, които можеш да…

— Ето затова не си падам по разговорите с обектите върху масата — прекъсна я Най. — Спорове. Дискусии. Уповаване в човечността ми. Аз съм Кренгарион. Не съм човек. Сега ще те разрежа на малки парченца, които ще измеря и ще каталогизирам. Интересуваш ме само от гледна точка на колекция от части на тялото.

— Ами душата? — попита Валкирия. — Най в моята реалност винаги търси душата. Ти не искаш ли да правиш същото?

Най се надвеси над нея.

— Душата? Открих къде се намира душата преди четири години. Бъди сигурна, че и това място ще разрежа.

Сивет се върна. Крачеше сковано. Изглеждаше ужасен.

— Професоре…

Най се обърна към него.

— Да? Какво има? Какво искаш да…?

Сивет беше отпратен в стената, а в изненаданото лице на Най беше наврян безмълвен пистолет, държан от червена ръка.

Най вдигна ръце.

— К-какво е това?

— На какво ти прилича, нелепо същество? — попита Нефариан Серпин. — Това е проклето спасяване.