Дерек Ланди
Смъртта на светлината (50)

50.
Номерът с картите

Даркесата постоя на дъжда, докато не се намокри хубаво. Левит я наблюдаваше. Харесваше Левит. Беше тих човек, дори с Останката в себе си. Оценяваше факта, че никога не говори. Умението да си затваряш устата беше нещо, което уважаваше в хората.

Когато се намокри достатъчно, отиде до вратата и почука. Чукането по вратата беше хубаво. А можеше да я разбие. Можеше да я накара да изчезне. Можеше да я превърне в милион балончета. Само че почука и изчака, което беше хубаво.

Движение. Шум. Вдигане на резе. Вратата се отвори и един мъж в началото на трийсетте стоеше на прага с приятно изражение на лицето. Аргедион.

— Привет — рече Даркесата. — Ужасно съжалявам, че ви притеснявам, но колата ми се счупи и нямам телефон в себе си. Бихте ли ми позволили да използвам вашия, за да се обадя вкъщи?

— Разбира се — отвърна Аргедион и отстъпи встрани. — Заповядайте. Телефонът е ма масичката ей там.

Даркесата му се усмихна благодарно и побърза към телефона. Започна да набира несъществуващ номер, докато той излизаше от стаята, за да я остави насаме.

— Привет, мамо — каза тя. — Колата се счупи. Да, знам, че ми каза и беше права. Ще дойдеш ли да ме вземеш? Аз съм в къщата срещу входа на парка — сещаш ли се, онази с голямата желязна порта? Не, всичко е наред. Казва се… — Направи крачка встрани и надникна в кухнята. — Извинете, бихте ли ми казали името си?

Аргедион се върна и се усмихна, докато й подаваше хавлиена кърпа.

— Аз съм Майкъл Толън.

Тя взе кърпата и започна, да суши косата си с една ръка.

— Казва се Майкъл Толън. Не, мамо. Нормален човек. Не е страшен.

Аргедион се засмя.

— Учител съм, не сериен убиец.

— Чу ли това, мамо? Учител. Да. Добре съм. Добре. Добре, благодаря ти. Обичам те. Чао. Чао, чао, чао, чао, чао. — Затвори телефона. — Много ви благодаря. Ще е тук след десет минути.

— Можете да почакате тук, ако искате.

— О, не. Не бих могла. Ще чакам в колата си.

— Навън е порой — рече той, — а аз сложих чайника.

— Е — отстъпи Даркесата, — чаша чай звучи добре.

Той се усмихна и тя го последва към кухнята.

— Извинете за хаоса — каза той, докато сипваше врящата вода в една чаша. — Наскоро се нанесох в района, а и не съм свикнал с гости.

Тя седна на масата.

— От колко време сте учител?

Той се засмя.

— Твърде отдавна, но тъкмо започнах в Сейнт Джеймс миналия септември.

— И как ви се струва?

— Страхотно училище. В него ли сте ходила?

— Не, но много от приятелите ми са ходили — Той й подаде чашата чай. — Благодаря, господин Толън.

— Извън класната стая ми казват Майкъл.

Тя се усмихна.

— Благодаря, Майкъл. Не ми приличате на учител.

— Ами? — рече той и се облегна на печката. — А на какъв ви приличам?

— Ами не знам. На лекар. На учен.

— Явно изглеждам интелигентен.

— Или може би магьосник.

— Еха. Е, това е нещо ново. Приличам на магьосник?

Даркесата вдигна рамене и отпи от чая.

— Магьосниците имат всякакви форми и размери.

— Предполагам, че е така.

— Опитвали ли сте някога да правите магия?

Той смаяно поклати глава.

— Не си спомням да ми се е случвало.

— Направо изпускате.

— О, нима? Звучите така, сякаш знаете за какво става дума. Правите ли номера?

— Илюзии, Майкъл. Владея няколко, да. Имате ли тесте карти под ръка?

— Май имам — отвърна Аргедион, като се оглеждаше. — Спомням си, че ги разопаковах тук някъде, а после ги сложих…

Тя го гледаше как претърсва няколко чекмеджета. Най-накрая извика триумфално и се върна при нея с тесте новички карти за игра, все още в пластмасовата опаковка.

— Идеално — рече тя и ги взе. Той седна, докато Даркесата махаше найлончето — любимата й част, отвори кутията и плъзна картите в ръката си. Разбърка ги старателно и ги разтвори на ветрило. — Изберете си карта — рече. — Която и да е.

Аргедион издърпа една от ветрилото, погледна я и я прибра близо до гърдите си. Даркесата пак разбърка тестето, после ги положи с лицето надолу върху масата и ги наклони с леко движение на ръката си.

— Тестето беше чисто ново, нали? — попита.

— Да — отвърна той.

— И вие го купихте? Вие го поставихте в онова чекмедже?

— Да.

— И няма никакъв начин аз да съм имала досег до това тесте?

— Никакъв.

— Моля покажете картата си.

Аргедион послушно я показа.

— Седмица спатия — обяви тя. — Значи, ако всяка една от тези карти на масата се окаже седмица спатия, ще трябва доста да се впечатлите, нали?

Той се разсмя.

— Предполагам, че да.

Ухилена до уши, тя обърна картите с лицето нагоре е един замах.

— Ъъм, — обади се Аргедион — май не стана.

Даркесата погледна към съвсем обикновеното тесте карти пред себе си.

— О, да, вярно — рече. — Мразя номера с карти. Ето нещо друго.

Тя щракна с пръсти и всеки един от пръстите на Аргедион на дясната му ръка се обърнаха назад. Седмицата спатия излетя на пода, докато той падаше от стола с викове.

Тя се приближи до прозореца, помаха и само миг по-късно, входната врата беше разбита, а Левит влезе вътре. Даркесата не си направи труда да обяснява. Хвана Аргедион за задната част на ризата и сграбчи цяла шепа от косата му. Обърна го с лице към Левит и изпъна главата му назад. Той се опита да се бори, но не можеше да се мери с нея.

Гърлото на Левит се изду, докато Останката се катереше нагоре по него. Самият Левит припадна, а Останката прелетя разстоянието помежду им и се залепи за лицето на Аргедион. Само за секунди вече си проправяше път надолу по гърлото му. Тя го пусна, той падна на колене, а виковете бяха заместени с давене. След още миг и давенето спря.

Тя върна Левит към същността му, докато чакаше, просто колкото да си запълни времето.

Аргедион се изправи, а лицето му беше покрито с черни вени.

— Интересно — рече.

— Колко можеш да си спомниш? — попита Даркесата.

Той се намръщи.

— Помня всичко като Майкъл Толън. Тези фалшиви спомени, които са имплантирали, фалшивият опит… много са добри, наистина.

— Ами спомените ти като Аргедион?

— Ами… скрити са. Препречени. Обаче мога… мога да стигна до тях, ако…

Очите му внезапно се разшириха и той се усмихна.

— Ееето — издиша. — Ето ги…

Даркесата го почака, колкото й стигна търпението, после го сграбчи, вкара ръката си в устата му и я промуши надолу в гърлото.

Аргедион се бореше. Още не беше достатъчно силен, но тя усещаше как мощта му се връща при него. Нямаше да отнеме много време.

Тя притегли Останката в ръката си, сключи пръсти около нея и я изскубна.

Съществото се гърчеше и пищеше в хватката й, а Аргедион се срина на земята със съсипано гърло и смазана челюст. Даркесата отвори широко уста и натика насила Останката вътре. Преглътна, като усещаше малките нокти, които разкъсваха вътрешностите й на парченца. Усмихна се, докато лекуваше всичко на мига. Останката се бори вътре в нея, опита се да избяга, но тя я удържа. След няколко мига, естественият процес тръгна както си му е редът и тя усети, че съществото се опитва да се прокрадне в съзнанието й. Вместо това, тя го всмука вътре, изолира го и извади спомените. Щом приключи, го изгори и се нахрани със силата му.

Толкова много спомени. Щеше да отнеме време да ги сортира. За щастие, Даркесата имаше много опит в тази област. До известна степен приличаше доста на онова, което правеше Валкирия, когато попиваше опита на отражението, в добрите стари дни.

В настоящето я върна Аргедион, който се изправи. Мощта му се завръщаше. Можеше да го види. Само след миг той щеше да си спомни как да се излекува.

Тя изля магията си през очите. Лъч от енергия, не по-дебел от молив, който се заби в сърцето на Аргедион. Той отстъпи назад, после падна. Тя наблюдаваше как животът му го напуска, наблюдаваше как същността му се влива отново във Великия поток, както го наричаха некромантите — поток, който скоро щеше да прелива.