Дерек Ланди
Смъртта на светлината (48)

48.
Един нов Роърхейвън

Танит се събуди.

Усещаше вкус на кръв в устата си и имаше краля на гърлобола. Чувстваше се зле, сякаш някой беше тъпкал вътрешностите й. С изключение на това, обаче, май беше добре. Никакви рани.

Огледа се. Седеше на пода в малка стая, окована за радиатора. Не си спомняше как е попаднала тук. Последното, което помнеше, беше…

Тя разтръска глава. Нищо важно. Важното беше да се измъкне оттук. Белезниците бяха стегнати здраво, а радиаторът — солиден. Имаше драскотини там, където веригата беше усукана около него. Някой е бил в същата ситуация, при това съвсем наскоро. Тя се зачуди как е успял да избяга.

Стъпки. Притисна се към стената. В стаята влезе Били Рей Сангуайн.

— Трябваше да се сетя, че си замесен — рече Танит. Гласът й беше дрезгав. Изненада я. — Какво, по дяволите, става тук? Къде са другите?

— Други ли? — попита Сангуайн, затваряйки вратата след себе си. Ръкавите на ризата му бяха нагънати нагоре. Вратовръзката — разхлабена. Изглеждаше отпуснат, сякаш си беше у дома.

— Да — отвърна тя. — Другите. Както в изречението „другите, които ще ти откъснат главата, когато дойдат да ме спасяват“. Скълдъгъри. Валкирия. Гастли. Другите.

Не получи подигравателна усмивка в отговор на това. А очакваше. Вместо това, той намести тъмните очила по-нагоре на носа си. Изглеждаше почти срамежлив.

— Кое е… кое е последното нещо, което си спомняш?

Танит не беше очаквала и това. Щеше да пусне въпроса покрай ушите си, да го игнорира и да го бомбардира с куп нейни си въпроси, обаче…

— Биех се — каза. — Биех се заедно с Валкирия и Скълдъгъри срещу… срещу всички.

— Останките — рече Сангуайн.

Спомените се върнаха. Коледа. Останките, които превзеха всичко. Тя седна по-напред.

— Това ли си ти? И теб ли докопаха?

— Не, Танит — отвърна Сангуайн. — Не съм Останка. Но всичко това… всичко се случи преди малко повече от две години.

— Какво?

— Останките, поне повечето, бяха хванати в онова нещо — Вместилището. Всички се събудиха с махмурлук, но без спомен за случилото се. Всички, с изключение на…

Той замлъкна.

Тя се намръщи още повече.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа.

— Лъжеш — пак каза тя. — Наистина ли очакваш да повярвам, че две години съм имала Останка в себе си? Тогава ми отговори на следното — как, по дяволите, съм се отървала от нея?

— Изборът не беше твой — каза Сангуайн. — Даркесата я пренареди вътре в теб и я извади.

Тя се изсмя.

— Ооо, значи сега и Даркесата се разхожда свободно насам-натам.

— Да. И тя е Валкирия. — Сангуайн се намръщи. — Е, беше. Сега е отражението… Виж, всичко е яко оплетено. С удоволствие бих ти обяснил всичко, обаче нямаме време. Ти уби един човек, едно противно същество на име Мърси. Една от хората на Винсънт Фоу? Отсече й главата, а Винсънт не е много доволен от цялата работа. Имам чувството, че само чака Даркесата да се обърне в другата посока, за да влети тук в търсене на твоята глава в замяна. Трябва да се махнеш. — Той се пресегна към нея.

— Само ме пипни и никога повече няма да използваш тази ръка.

Сангуайн замръзна и издърпа ръката си обратно.

— Танит, много неща се случиха откак те нямаше. Даркесата е тук. Имаше война между Убежищата. Останките са на свобода — отново. Завзели са едно малко градче, което се казва Търлс или нещо подобно. Случиха се разни работи и трябва да си готова за…

— Защо ми говориш така, все едно сме приятели?

— Защото ние… — Той се поколеба. — Понеже си мислех, че сме приятели — рече най-накрая. — Минахме през много неща заедно напоследък. Партньори сме, малко или много.

Танит се разсмя.

— Е, сега вече лъжеш. Никога не бих си партнирала с някой като теб.

Бузите му пламнаха.

— Виж ти, е, явно стандартите ти са се понижили. Виж, или ще ме оставиш да те откопчая от белезниците, да ти върна меча и да те оставя да си вириш опашката там навън, или ще ми се правиш на интересна и невъзпитана и ще изчакам дати вземат главицата. Ти решаваш, принцесо.

— И защо ще ми помагаш?

Той се втренчи в нея.

— Както казах, ние сме приятели.

 

 

Нямаше доверие на Сангуайн, но той спази думата си. Беше свободна, с меч на гърба и глава на раменете. Само че не разбираше какво става. Нищичко. Прескачаше по покривите, докато не стигна до квартала, който търсеше. От другата страна на улицата един човек извеждаше кучето си на среднощна разходка. Нищо подозрително около него. Нито пък около кучето. Всичко си изглеждаше много нормално. Много цивилно. Много смъртно.

Само че тази улица беше пълна с магьосници — или беше така, когато Танит я посети за последно. Всяка от тези къщи представляваше повече, отколкото изглеждаше и затова трябваше да внимава. Ако действително беше прекарала последните две години като Останка, кой знае какви врагове си беше създала?

Когато човекът се махна и наоколо нямаше никой, Танит се спусна на земята. С едната ръка върху дръжката на меча, скрит под палтото, избърза към вратата на Шивачница Биспоук и удари по нея с юмрук.

Магазинът беше тъмен. Почука отново, този път — по-силно. Никаква светлина отвътре. Вкъщи нямаше никой.

Някога, когато телефоните бяха стационарни неща с шайба за набиране, Танит можеше да изрецитира дузина номера на хора, без дори да се замисли. Но нещата се бяха променили. Съмняваше се, че някога дори е набирала цифра по цифра телефона на Гастли, за да му се обади, или на Валкирия, или на Скълдъгъри, ако ставаше дума. Така че ето я сега — сам-самичка насред Дъблин, без никаква представа как да се свърже с приятелите си.

Дори не знаеше къде се намира Убежището. Последното, което беше чула, бяха плановете да се използва Роърхейвън за нова база на операциите. Идеята никак не й допадаше. Беше малко сиво градче, пълно с ограничени, злобни хорица. Изтезанието беше живял в Роърхейвън и вероятно още неколцина други Деца на Паяка. Всеки, който не си падаше по смъртните, можеше да разчита на радушен прием в това отвратително малко местенце. За нещастие, беше най-добрият й шанс да се свърже с приятелите си.

Нямаше никакви пари да плати за такси, така че заскача от покрив на покрив, докато не намери мотор, който да открадне. Дори нямаше химикал и хартия, за да остави извинителна бележка.

Свърза жиците на двигателя, излезе на пътя и го подкара.

На два пъти се изгуби. Беше ходила в Роърхейвън само веднъж, преди години, и отбивката трудно се намираше, но докато следваше извиващия се път, започна да си мисли, че май има нещо познато наоколо. Когато завоите изчезнаха, Танит беше сигурна, че е на прав път.

Забеляза фарове пред себе си. Кола, паркирана на пътя. Един възрастен мъж й махаше, докато забавяше мотора.

— Боя се, че пътят е затворен, госпожице — рече той.

— Убежището е там, нали? — попита Танит.

Усмивката остана залепена на лицето му.

— Кое? Простете, не съм запознат с…

— Казвам се Танит Лоу. Ако Убежището е в Роърхейвън, бих желала да вляза. Бях обладана от Останка през последните две години. Ще изчакам, докато съобщите за мен.

Възрастният мъж изгуби усмивката. Кимна й и се отдалечи. Танит остана на мотора, но изключи двигателя. Чу го да говори по радиото, но не различаваше думите. Тридесет секунди по-късно се върна, но се държеше на разстояние.

— Госпожице Лоу — рече, — неколцина Секачи идват насам, за да ви придружат. Помолиха ме да се опитам да ви сложа белезници. Ще имате ли нещо против?

— Зависи — рече Танит. — Кой е Върховен маг?

— Чайна Сороуз.

Танит се намръщи.

— Как, по дяволите, е успяла да го направи?

— Не бих могъл да коментирам — отвърна старчето. — Е… белезниците?

Танит въздъхна и протегна ръце. В този миг се видяха приближаващите фарове на камион.

 

 

Беше един различен Роърхейвън от онзи, който беше посещавала. Вече не беше малко градче, беше голям град. Докато я возеха по улиците, Танит забеляза остатъци от старата сивота тук и там, но това само подчертаваше великолепието на по-новите сгради.

Когато беше идвала тук за последно, Убежището представляваше ниска, безинтересна, кръгла сграда. Сега беше палат. Имаше кули и камбанарии, ярко светещ фар, който отблъскваше тъмата. Вътре беше също толкова разкошно, макар да се наложи да премине през този разкош заобиколена от кръг Секачи.

Щом лекарите определиха, че в нея няма Останка, махнаха белезниците от ръцете й и я отведоха в тихо помещение за разговор. Донесоха й кафе. Пийна малко, докато стомахът й не се разбунтува. Чакаше онзи, когото бяха преценили да извикат.

Дръжката на вратата се раздвижи и Валкирия влетя вътре.

— О, благодаря ти, Боже — каза Танит през смях. — Бях започнала да се притеснявам…

Не успя да довърши. Дори не успя да се изправи. Валкирия я обви в прегръдката си толкова силно, че не можеше да помръдне.

— Жива си — прошепна Валкирия.

— Звучиш изненадана.

Валкирия я притисна още по-здраво.

— Видях те вчера. Прикри бягството ми.

— Помогнала съм ти? — попита Танит. — Въпреки че съм била обладана от Останка?

Валкирия я пусна и отстъпи назад с усмивка.

— Дори тогава — отвърна.

Валкирия се беше променила. Беше по-висока, като начало. По-силна. Танит го почувства още при прегръдката, а сега го забеляза и в раменете.

— Изглеждаш страхотно — рече.

— Толкова е хубаво, че се върна при нас — Валкирия игнорира стола и седна на ръба на масата.

— Ще ти повярвам по този въпрос — каза Танит. — За мен — видяла съм те само преди няколко часа. Вал, Сангуайн ми каза някакви странни работи. Знам, че са се случили много неща, откакто ме е нямало, но някои от тях бяха чиста дивотия. Каза, че ти си била Даркесата.

Валкирия си пое дъх.

— Не те е излъгал.

— Но… но тогава какво…?

Валкирия се усмихна с половин уста.

— Странно. Тъкмо проведох подобен разговор с Меланхолия.

— Меланхолия… Русата некромантка? Дразнителката?

— Която по-късно стана Вестителя на смъртта — поясни Валкирия. — Даркесата беше истинското ми име, но не успях да се справя с мощта. То си създаде свой собствен живот, собствена самоличност. Сега си има и собствено тяло — моето отражение.

— Ти си… Ти си била онази, заради която Долавящите сънуваха кошмари?

— Бях. Сега тя е.

— А Сангуайн и аз сме работили за нея? За Даркесата?

— Боя се, че да — отвърна Валкирия. — Останката в теб беше видяла Апокалипсиса, който трябва да донесе Даркесата. Ти й помагаше.

— А Сангуайн е бил мой партньор?

— Това ли ти каза?

— Дори каза, че в някакъв момент сме си имали своя банда.

— Така беше — макар че партньори едва ли е точната дума. Той правеше всичко, което му кажеше.

— Е, това е нещо — рече Танит. — Поне не съм свалила стандарта твърде много.

Валкирия се намести неспокойно.

— А каза ли ти нещо друго?

— Сангуайн ли? Не. На нещо конкретно ли се надяваше?

— Не — отговори Валкирия. — Както и да е. Наистина се радвам, че си тук. Липсваше ми.

— А аз съм изпуснала доста. Ще ми помогнеш ли да запълним празнината с малко храна? Умирам от глад.

— Да — рече Валкирия. — Да, разбира се. Хайде.

Тръгнаха. Валкирия криеше нещо, но Танит не настоя. Лоши новини. Каквото и да беше, новините бяха лоши.

Преди да стигнат до храната, телефонът на Валкирия звънна. Тя слуша известно време, а очите й се окръглиха. После затвори.

— Хайде — рече и хукна напред. Танит побягна до нея.

Стигнаха до голямо помещение, пълно с тънки, огледални колони. Идеалното място, където да откриеш някого като Чайна Сороуз. Танит се забави при вратата, докато Валкирия нахлу вътре и се присъедини към Чайна, Скълдъгъри и някакъв слаб, разрошен мъж.

— Какво стана? — попита Валкирия. — Къде е Ревъл? Къде са всички останали?

— Господин Сигнет тъкмо се канеше да ни разкаже — отвърна Чайна, прехвърляйки погледа си върху разрошения мъж. — Моля ви, продължете. Казвахте, че планът ни е проработил…?

Сигнет кимна.

— Проработи. Стана. Искам да кажа, отначало. Прехвърлянето на Ревъл в другото измерение наистина прекрати връзката му с Даркесата, както смятахте, че ще се случи. Болката изчезна на мига. Изражението на облекчение върху лицето му беше просто… както и да е. Та, пристигнахме значи. Беше тихо. Помещението, в което маневрирахме, беше неподходящо за продължителен престой, затова устроихме лагер горе на повърхността. Ревъл беше окован. Заградихме периметър и аз се оттеглих за нощуване.

Танит не знаеше за какво, по дяволите, говорят, но от паникьосания поглед на Валкирия разбра, че е нещо лошо.

— После се събудих — продължи Сигнет. — Някакви хора се биеха. Имаше от онези Секачи, които споменахте, с Червените качулки, и бяха толкова много и едни хора в роби… и…

Скълдъгъри наклони глава.

— Какво стана, господин Сигнет?

— Аз… аз не съм бияч. Не съм войник. Нямаше какво да направя. Изтичах до един ранен Секач от нашите, единственият, до когото успях да се добера, и ни маневрирах обратно тук.

— Секачът е под грижите на Медицинското крило в момента — обади се Чайна. — Смятам, че можем да приемем, че останалите са били избити.

— Ами Ревъл? — попита Валкирия, сякаш това беше единственият въпрос, който имаше значение.

— Видях го — отговори Сигнет. — Само за миг, но го видях. Бягаше. Може и да е успял да се измъкне в цялата патаклама. Съжалявам, просто не знам.

Чайна погледна Скълдъгъри.

— Е?

— Трябва да го върнем — заяви Скълдъгъри. — Единствената константа по отношение на Даркесата е нейното настойчиво постоянство да наказва Ревъл.

Танит се намръщи. Да наказва?

— Прехвърлянето му в друго измерение, далеч от лапите й, несъмнено е предизвикало вниманието й, но за да я примамим тук, трябва да го върнем обратно.

— Нещо повече — рече Чайна, — Даркесата има склонност да развива нови умения с плашеща скорост. Ако се научи да маневрира и погне Ревъл, и ако го открие преди нас, ще изгубим последния си шанс да предвидим къде може да бъде.

— Трябва да идем — рече Скълдъгъри. — Веднага.

— Съгласна съм — каза Чайна. — Но трябва да осъзнаеш, че Меволент вече е наясно с нашите набези и като нищо очаква поредното ни посещение. Ако наредя да…

— Няма нужда да нареждаш нищо — прекъсна я Скълдъгъри. — Аз съм доброволец.

— И аз — включи се Валкирия. После се поколеба. — Е, ако…

Скълдъгъри я изгледа.

— Ако какво?

— Ако ме искаш. Вероятно няма кой знае какво, което мога да направя.

Той върна поглед към Чайна.

— Тогава и двамата сме кандидати. Но само двамата — не повече. По-голяма група ще е обект на по-лесно откриване.

Чайна кимна.

— Съгласна. Господин Сигнет, ще маневрирате двамата ми детективи отвъд и ще подсигурите връщането им обратно. Скълдъгъри, Валкирия, бих искала да ви кажа, че имате час да се подготвите, но времето е от ключово значение. Ако Ревъл е пеш, ще се наложи незабавно да тръгнете по следите му. Ако силите на Меволент вече са го хванали… ще се наложи да го върнете обратно.

Скълдъгъри кимна.

— Тръгваме след пет минути.

Валкирия изтича до Танит.

— Какво, по дяволите, се случва? — попита Танит, когато отново излязоха в коридора. — Меволент? Той е мъртъв.

— Нашият Меволент е мъртъв — поясни Валкирия, — но преди около година маневрирахме в една алтернативна реалност, където си е доста жив и доста начело на целия свят.

— И ще се върнете там? Ами каква е тая работа с Ревъл? Защо Даркесата иска да го наказва?

Валкирия се поколеба.

— Какво има? — попита Танит. — Премълчаваш си нещо, нещо лошо, но вече нямаме време за такива неща. Имаме само минути, преди да заминете. Така че просто ми кажи какво е това ужасно нещо, което е станало, и приключвай.

Каквото и да беше, гневът на Танит нямаше да го изкара на повърхността по-бързо.

Валкирия облиза устни.

— Казаха ми, че си ходила до Гастли, преди да дойдеш тук.

— Така беше. Нямаше го.

— Не — тихо рече Валкирия. — Нямало го е.