Дерек Ланди
Смъртта на светлината (47)

47.
Вестителят на смъртта се събужда

Остави колата си вкъщи и отидоха в Роърхейвън с Бентлито. Тя превъртя разговора в главата си сто пъти, като се опитваше да прецени дали не е могъл да протече по-добре. Всеки път стигаше до задънена улица.

— Ядосан си, нали? — попита. Излязоха от Дъблин и потеглиха по тесните пътища.

Скълдъгъри поклати глава.

— Не става дума за мен.

— Но ти имаше всички причини да не казваш нищо на родителите ми. Синдрома на втория живот и прочее. Хората, които обичам, остаряват, а аз си оставам млада. Предупреди ме.

— Онова, което стана, не е по твоя вина — отвърна той. — Това беше добронамерен акт от страна на Кени Дън, колкото и да беше грешен.

— Значи не се сърдиш?

Той наклони глава към нея на милимунда.

— Родителите ти, запознати с истината, са усложнение, без което можеше да минеш. Може да доведе до още по-големи усложнения по-натам. Ако има по-натам.

Валкирия отпусна лице в шепи.

— Искам само да ги защитавам. А те ще се опитат да ме спрат да го правя.

Скълдъгъри помълча за известно време.

— Майка ти повтори логичния довод, който ти сама приведе.

— Знам — промърмори Валкирия.

— Без магия…

— Съм безполезна.

— Не безполезна. Далеч си от безполезна. Но без магия, бъдещите ти хоризонти се разширяват. Сега можеш да се отдалечиш, без да загубиш нищо. Няма нужда да обръщаш гръб на магията, след като вече не я притежаваш.

— Но ще загубя всичко това — каза тя. — Работата. Да помагам на хората. Ще загубя… теб.

Той я погледна.

— Мен никога няма да ме загубиш.

В очите й избиха сълзи. Тя извърна поглед.

— Когато всичко това свърши, ще помисля върху… всичко. Дотогава… съм вътре докрай.

— Много добре — Бяха на самотен път вече, път, който водеше само и единствено към Роърхейвън. — В такъв случай, вероятно трябва да проведем разговора.

Тя го погледна отново.

— За кой разговор става дума? За птичките и пчеличките? Този вече сме го водили.

— Разговорът?

— Птичките и пчеличките.

— А, да, хубаво… Аз говоря за другия разговор. По-малко забавния. Работата с там, Валкирия, че срещу Даркесата… може и да не се справим този път.

— Какво? А какви бяха тези приказки преди това да наблягаме на позитивното?

— И пак намесваш тази песен.

— Разбира се, че ще се справим — заяви Валкирия. — Ние това правим. Даркесата е поредният лош герой, който трябва да повалим.

— Тя е повече от това. Заплахата, която тя представлява, е много по-солидна от всичко, с което сме се сблъсквали досега.

— Да не казваш, че тя ще победи?

Скълдъгъри замълча.

— Не. Мисля, че ще падне. Мисля, че ти ще бъдеш инструментът за нейния провал. Но няма да мине без цена.

Тя се намести на седалката.

— Този разговор не ми харесва.

— И не мислех, че ще ти хареса. Но е нещо, което трябва да имаме предвид.

— Защо? Това е мисъл, която и двамата споделяме, и сега като го знаем, хубаво, там си е, наяве е, обсъждаме я, иска повече никога да не я обсъждаме.

— Единият или двамата от нас може да не оцелее и реч следващите няколко дни.

Тя го прасна по ръката.

— Какво по дяволите, Скълдъгъри? Казах ти, че няма нужда да го обсъждаме повече! Знам това! Не мислиш ли, че съм наясно? Само че не искам да говоря за това! Разстройва ме! Ядосва ме, натъжава ме и ме кара да плача! Не искам да мисля за живот в свят, в който ти не съществуваш, ясно?

— Ясно де — рече той. — Добре.

Валкирия се извърна, отново със сълзи на очите.

— Макар че аз по-скоро приемах, че ти ще си тази, която няма да оцелее — промърмори той.

Тя се разфуча.

— Какво? Защо аз да съм тая, дето ще мре?

Той вдигна рамене.

— Изглежда ми като нещо, което би направила. Аз бих намерил начин да измамя смъртта в последната секунда, но ти… ти не си толкова умна.

— Направо… не мога да повярвам, че го каза това.

— Не съм го казал с лошо.

Тя скръсти ръце.

— Няма да говоря повече с теб. Дори не знам защо по принцип си говоря с теб.

— Може да си пробвала да говориш със себе си, но си зажадняла за интелигентен разговор.

Валкирия щеше да го убие с поглед.

— Намирам за твърде притеснително, че единственият начин, който можеш да намериш, за да ме разсееш от неприятностите, е да ме обиждаш.

— Аз пък го намирам за много забавно.

— Знам.

 

 

Стигнаха до Роърхейвън, паркираха и отидоха пеш до Медицинското крило. Валкирия беше моментално награбена и отведена в една обезопасена стая с половин дузина Секачи на стража отпред.

Меланхолия Сен Клер лежеше в леглото, свързана към системи и бибиткащи монитори. Косата й — толкова лъскава и здрава преди, сега беше изтощена и се простираше по възглавницата като мъждив рус ореол. Очите й бяха затворени. Бледата й кожа беше нашарена с любопитна мрежа от розови, надигнати белези — символите, които Вандамиър Крейвън беше издълбал по цялото й тяло, за да улови Прилива й.

За всеки друг магьосник Приливът беше болезнено, но сравнително кратко избухване на чиста мощ, което утвърждаваше магическата дисциплина, избрана от тях. Затова магьосници, по-силни в Елементалната магия, ставаха още по-силни Елементали, а тези, по-силни в дисциплините на Адептите, се утвърждаваха като такива. Приливът на Меланхолия, обаче, бе уловен и пренасочен към нескончаема затворена верига от усилваща се магия, което я трансформира във Вестителя на смъртта, когото некромантите бяха чакали отдавна.

И ето сега лежеше тук и се събуждаше след толкова време с овързани крака и оковани в белезници ръце.

— В момента е в лек сън — каза изотзад Синекдох. — Събуди се и по-рано, но беше твърде дезориентирана, за да задава въпроси. Вече би трябвало да е на себе си в по-голяма степен.

Валкирия се намръщи.

— Може ли… Трябва ли да я будя?

— Вече спа достатъчно дълго — отвърна Синекдох и излезе от стаята. — Сигурна съм, че ще ти бъде благодарна.

До леглото имаше празен стол и Валкирия седна на него. После се протегна напред и побутна Меланхолия по крака.

— Ей — меко повика тя. А после и по-високо: — Ей!

Меланхолия отвори очи. Трябваха й няколко секунди, за да се съсредоточи. Примигна и се огледа.

— Къде съм?

Звучеше като да има нужда от чаша вода.

— В Убежището — отговори Валкирия. — Как се чувстваш?

— Какво стана? — попита Меланхолия. — Къде е Вайл? Как се озовах тук?

— Успокой се — каза Валкирия. — В безопасност си.

Опита се да седне.

— Окована съм.

— Разбира се, че ще си окована. Последния път, когато не беше окована, се опита да избиеш половината население на планетата.

— Планирах го — заяви Меланхолия. — Не се опитах. Има разлика. — Бързо, страшно бързо се връщаше към старото си аз. — Та къде е Вайл?

Валкирия погледна към вратата, за да се увери, че никой не подслушва.

— Кое е последното нещо, което помниш?

— Аз и ти, тичахме и реч опечи пещери. Помня, че Скълдъгъри Плезънт се превърна в Лорд Вайл и ни погна. Ти знаеше ли, че са един и същи човек? Това е безумно.

— Мда. Не може да казваш на никого за това, между другото. Това е малката ни тайна. Той вече не е Лорд Вайл. Вече е много по-добър.

— Е, това е много утешително — рече Меланхолия и завъртя очи.

— Какво друго си спомняш?

— Чакай, чакай малко, да помисля — Меланхолия се намръщи. — Помня, че излязохме навън и беше нощ, а той все така идваше към нас, а аз бях толкова уморена, прекалено уморена дори да… и ти ме фрасна.

— Така беше.

— Това никак не беше мило.

— Исках да се опиташ да ме убиеш.

— Защо?

— Даркесата. Чувала си за нея, нали?

Меланхолия сбърчи физиономия.

— Това е магьосницата, заради която всички Долавящи са се изпопритеснили.

— Да, точно така. И тя е аз.

— Моля?

— Тя е аз. Даркесата е истинското ми име. По онова време, тя излизаше, само когато животът ми биваше застрашен. Тогава исках да излезе, за да спре Лорд Вайл, така че се наложи да те накарам да ме застрашиш с убийство. Тази точно история има щастлив край, де, понеже след един доста бурен бой, Даркесата се махна и Вайл също се махна и всички заживяха щастливо до края на живота си. С изключение на теб, която беше вкарана в медикаментозна кома.

— Кома? Вкарали са ме в кома? Защо?

— Ти си Вестителя на смъртта, един от най-могъщите некроманти, съществували някога. И беше нестабилна, както магически, така и… ментално.

Меланхолия примигна насреща й.

— Грубо.

— Но вярно.

— И все пак грубо. Значи съм била в кома… за колко време?

— Година и половина.

Меланхолия се опули.

— Какво? Година и половина? Какво по дяволите?

— Наложи се да го направят.

— Година и половина?

— Успокой се, моля те. Ако не се успокоиш, ще дойдат и ще те упоят.

Меланхолия се вторачи в нея, после направи всичко възможно да се отпусне.

— Леле. Осемнайсет месеца. Това е… Значи съм на двайсет и две. Сега съм на двайсет и две години. Така. Това е леко шокиращо.

— И аз бих казала същото.

— И какво, ъъъ, сещаш се, какво пропуснах? Нещо интересно?

— През последната година и половина? — попита Валкирия. — Ами, некромантите се оттеглиха, така да се каже, в храмовете си. Появи се един тип, на име Аргедион, който искаше да даде на всички смъртни магия. Спряхме го, не го мисли. Изпусна война между нашето Убежище и практически целия свят. Ърскин Ревъл ни предаде, уби Гастли Биспоук и Антон Страха. Сега Чайна Сороуз е начело и всички правят кажи-речи това, което ние им наредим. А, освен това, сега има извънземни.

— Вярно ли?

— Не.

— Толкова те мразя.

— Но всичко останало е истина. А Даркесата — и това се случи през последните няколко седмици, тя ме превзе, така да се каже, и изби сума ти народ, но сега вече е вън от мен и използва тялото на моето отражение, а ние смятаме, че ще унищожи света.

— Значи сега има друга ти някъде там…

— Не съм аз.

— Значи сега има някой там някъде, който изглежда като теб и звучи като теб, и на практика е теб, само че е зла, и вие трябва да я спрете, и затова сте ме събудили. Правилно ли разбрах?

— В общи линии.

Въпреки всичко, Меланхолия се усмихна.

— Значи имаш зла близначка.

— Не ми е близначка — започна Валкирия, — просто е… така де, добре, зла, разбира се, можеш да я наречеш зла, но тя не с, не бих я нарекла… Защо се смееш?

— Съжалявам, ама това е доста смешно. И защо ти трябвам аз? Твоят приятел, скелетът, не може ли да се превърне вън Вайл и да я погне?

— Първо на първо — рече Валкирия, — ти казах да си държиш устата затворена по този въпрос. Второ, Вайл трудно се поддава на контрол. Трето, дори Скълдъгъри да успее да контролира Вайл, Даркесата е прекалено могъща. Имаме нужда от цялата тежка артилерия срещу нея.

— И какво ще стане с мен, когато всичко приключи? Ако взема, че оцелея, разбира се? Ще ме върнат обратно в уютната ми малка кома?

— Не, ще бъдеш освободена, обаче…

— Обаче какво…

Валкирия се поколеба.

— Но ще трябва да те откъснем от магията.

Меланхолия вече беше достатъчно бледа, но все пак успя да пребледнее още.

— Завинаги?

Валкирия кимна.

— Съжалявам. Иска ми се да имаше друг начин, но всички, с които разговарям, са на едно мнение. Експериментите на Крейвън върху теб доведоха до такова ниво на мощ, което е твърде непредсказуемо. Погрижим ли се за Даркесата, хората на Чайна ще се опитат да извадят възможно най-много от магията ти, а Долавящите ще изградят стени в съзнанието ти. Паметта ти ще бъде подменена, а личността ти — леко… пренаписана. Напоследък доста го правят и…

— Говориш за убийството ми.

— Не, ние…

— Да, Валкирия. Да промените спомените и личността ми, докато вече не съм същият човек. Това означава да ме убиете.

Валкирия се приближи напред, поставила ръка върху ръката на Меланхолия.

— Алтернативата е по-лоша. Алтернативата е да те върнат в кома или да се разхождаш с тази нестабилна сила. Ще представляваш опасност за всички, включително и за себе си. Така поне ще можеш да живееш нормален живот.

— Смъртен живот — натърти Меланхолия. — Какво знам аз за живота като смъртен? Подминават те на улицата, тези добичета със затъпели погледи, живеят си сивите малки животинчета, бързат за вкъщи да си гледат любимите телевизионни програми, безлични хорица, които правят досадни неща… и искаш да стана една от тях? Искаш да се откажа от магията, която прави живота да си струва живеенето? Я ми кажи, Валкирия, ако е толкова чудесна алтернатива, ти защо не го направиш? Би ли се отказала от магията?

— Не ми се наложи.

— Но ако беше в моята ситуация и моите…

— Беше ми отнета.

Меланхолия се смръщи.

— Какво?

— Когато извадиха Даркесата от съзнанието ми, тя взе цялата ми магия със себе си.

— Ти си… смъртна?

— Не е толкова зле.

Меланхолия я изгледа.

— Лъжеш.

— Ще свикна. И ти ще свикнеш.

— Аз… не мисля, че ще мога.

— Ще бъда до теб, за да ти помогна, когато имаш нужда.

— Но аз те мразя.

Валкирия се усмихна.

— Не, не ме мразиш.

— Не, мразя те. Искам да те убия и прочее.

— Ние на практика се сприятелихме в онези пещери.

— Нищо такова не се случи — продължи да отрича Меланхолия.

— Ние сме си дружки. Приятелчета.

— Ако не ми бяха вързани ръцете, сега щяха да са около гърлото ти, да знаеш.

— Искаш да ме прегърнеш през врата, защото сме приятелки.

— Наистина те мразя.

Валкирия стисна ръката й.

— Сега ще те оставя за малко насаме, да си помислиш. Решението е огромно. Но поне имаш възможност да вземеш решение.

Очите на Меланхолия бяха пълни със сълзи, с които се опитваше да се пребори.

— Лицето ти е глупаво.

Валкирия отново я стисна за ръката и излезе.