Дерек Ланди
Смъртта на светлината (45)

45.
Брутален акт на добрина

Даркесата се надвеси над Танит.

— И така, млада госпожице — започна. — Имаш ли да ми казваш нещо?

Танит я погледна право в очите. Не точно конфликтно. Просто… уверено. Сигурно. От мястото, където седеше, с ръце, оковани за радиатора, това си беше подвиг и то какъв.

— Какво имаш предвид?

— О, ами знам ли — отвърна Даркесата. — Може би едно извинение? Ти остави Валкирия да избяга и отсече главата на Мърси. Второто беше забавно. Първото — не.

— Какво ти пука? — попита Танит. — Връщаш си силата, така или иначе, нали? Остави Валкирия на спокойствие. Нека се наслаждава на последните си дни.

Даркесата приклекна.

— Какво е това? Защо ме предаде?

Танит не отговори веднага, сякаш се опитваше да го проумее в собствената си глава. После каза:

— Валкирия ми е приятелка.

— Но ти си Останка. Нямаш приятели.

— Значи също така нямам и лоялност и предателството ми не би трябвало да те шокира чак толкова.

Даркесата въздъхна и се изправи.

— Не съм шокирана. Не точно. Но пък съм разочарована. Смятах, че сред всички, тъкмо ти ще стоиш плътно до мен до самия край.

— Имах абсолютното намерение да сторя това. Но после осъзнах, че имам избор. Можех да бъда както лошия герой, така и добрия герой. Така че съм добрият.

— И виж докъде те докара този твой избор. Дори не разбираш в каква беля си се набъркала, нали? Смяташ, че ще те окова, но накрая ще те пусна, понеже, ей, аз съм много готина. Но това няма да се случи. Заради всичко, което направи. До днес имах намерение да открия друг начин да направя това.

— Да направиш какво?

— Права си, разбира се — каза Даркесата. — Силата ми се завръща. Усещам как расте. Чувството е приятно. Но знаеш ли какво не мога да усетя? Ревъл. Той вече не е там. Танит, той заслужава болката, която му причинявах, знаеш, че я заслужава. Но точно в този момент убиецът на Гастли е някъде там и се чувства добре. Чувства се чудесно. Изпитва самодоволство. Смята, че ме е победил. Смята, че ще му се размине. Само че не е познал. Ще го намеря и ще му причиня много, много по-ужасни неща, отколкото може да си представи.

— Може да е умрял — предположи Танит. — Може да не е можел да понесе повече болка и тялото му да се е предало.

— Не — заяви Даркесата. — Щях да го почувствам. Не е мъртъв. Просто вече не е тук. Няма го. Отвели са го на единственото място отвъд достъпа ми. Маневрирали са го.

— И това какво общо има с мен?

— Трябва да намеря Аргедион — каза тя. — Трябва да го открия и да попия познанията му. Тогава ще съм в състояние да маневрирам след тях и да върна Ревъл обратно. Така, има два начина да намеря Аргедион. Единият е да прочета Хесианския гримоар. За съжаление, той е заключен в Убежището, така че това вече не ми е опция.

— А вторият начин?

— Ще ми е необходим типа познание, с който разполагаше само Кенспекъл Граус.

— Значи искаш да зададеш на частта от мен, която е Останка, някакви въпроси — обобщи Танит. — Е, аз съм с две ръце за вечната агония на Ревъл, така че давай направо. Много от спомените на Кенспекъл са затворени за мен, но ще отговоря на каквото мога.

— Боя се, че това няма да е достатъчно, Танит. Познанията на Кенспекъл ще ми трябват само за лично ползване.

Танит се намръщи.

— Не… разбирам.

— Ще се наложи да ти взема Останката.

Очите на Танит веднага се разшириха, а черните вени се надигнаха.

— Не можеш. Не можеш да го направиш, невъзможно е. Останката е свързана с мен. Тя е част от мен.

Даркесата отново приклекна, този път по-близо и нежно каза:

— И като всяка друга част от теб, може да бъде отделена от останалите.

Танит се дръпна от ръката на Даркесата.

— Не. Спри. Не е като просто да можеш да откриеш парченцата на Останката и да ги събереш обратно.

— Всъщност, ще направя именно това. — Даркесата й се усмихна мило. — Забравяш, една Останка веднъж се опита да ме обладае, но аз я погълнах. Познавам вкуса.

— Даркесо, чакай, моля те, не го прави. Отново ще се разделя на две. Вече няма да съм себе си. Ще бъда Танит и ще бъда Останка. Ще ме убиеш.

Пръстите на Даркесата се сключиха около брадичката на Танит, като удържаха главата й да не мърда.

— Погледни ме. Виж колко е тъжно лицето ми. Дори за миг не си помисляй, че това няма да ме разстрои. Но се налага да го направя. Имам нужда от тази информация, която почива нейде под мислите ти.

— Тогава ми помогни да я открия — отчаяно рече Танит. — Помогни ми да отключа спомените и ще ти кажа каквото ти трябва да…

— Танит — каза меко Даркесата. — Вече реших.

По-добре да издърпваш лепенката рязко и изведнъж, и Даркесата направи точно това. Отвори насила устата на Танит и напъха ръката си вътре, чупейки зъби. Очите на Танит се издуха, устните се разцепиха, а кожата се разкъса, докато Даркесата бавно промушваше ръка през гърлото и надолу, без да обръща внимание на звуците от счупване на кости и гъргорещо слюнчените писъци. Дълбоко вътре, пръстите й пронизваха органи, разкъсваха месо — Даркесата призоваваше Останката към себе си. Изля магията си през ръката, в шепата си и тази магия издърпваше Останката от съществото на Танит, като я удържаше в капана си и я принуждаваше да приеме форма. Късчета се свързваха с късчета и парче по парче Останката бе изградена наново. Даркесата остана със затворени очи през цялото време, като виждаше всичко в съзнанието си и се фокусираше върху онова, което трябваше да се случи. Само смътно осъзнаваше, че Танит беше спряла да се бори. Беше само смътно наясно за масивните вреди, които нанасяше или пък за малкото секунди живот, които оставаха на Танит.

И тогава Останката отново беше едно цяло, пръстите на Даркесата я стиснаха, след което тя издърпа ръката си.

Създанието се гърчеше и извиваше в хватката й и тя едва не го изпусна, но след това отвори широко уста и го натъпка насила вътре. Преглътна и усети как съществото драпа в гърлото й. После се озова вътре в нея и тя отново го разкъса на части. Спомените на всички предишни гостоприемници се вляха в нея. Тези на Танит бяха най-ярки.

Танит лежеше в краката й. Беше разбита. Навсякъде имаше кръв. Даркесата усещаше как животът се кани да я напусне. Бедната Танит. Не беше искала да я нарани. Не съвсем. Тя приклекна и постави ръка върху бузата й. Още не беше възстановила напълно мощта си — даже не беше близо до това, но въпреки това възстанови счупените кости и оправи съсипаните органи, заздрави плътта и кожата, а когато приключи, се изправи и едва не припадна.

Засмя се, след като се опря на стената. Това вероятно беше нейният последен акт на добрина, а никога нямаше да получи благодарност за него. Типично.