Дерек Ланди
Смъртта на светлината (44)

44.
По-добър човек

Миризмите, както беше казал някога някой на Валкирия, са единственият най-мощен отключващ механизъм за спомени. Някак по ирония, тя не помнеше нито кой й го беше казал, нито защо, нито пък къде беше, когато го чу, но тя нямаше причина да се съмнява в истинността на твърдението. Само че когато се събуди от кошмара и слезе долу по стълбището в дома, в който беше израснала, където я чакаше уханието на печено пиле, това не я върна в някакво определено време или пък към някакъв конкретен случай. Вместо това се затрупаха спомен върху спомен, за да оформят неопределено усещане за топлина и принадлежност, за любов и домашен уют, и от дълбините й се разля усмивка, така че докато стигне до кухнята, вече сияеше.

Майка й седеше на масата, впила очи в лаптопа, а баща й надничаше изотзад и сочеше нещо на екрана.

— Цъкни тук — рече той. — Изглежда важно. Трябва да цъкнем отгоре и да видим какво прави.

Майка й избута ръката му.

— Къш, къш. Не ти се разрешава да се доближаваш до това.

— Ама то е мое.

— Привет — поздрави Валкирия и прекоси кухнята право до фурната.

— Добро утро, сънчо — отвърна майка й. — Обядът ще е готов след около половин час.

Валкирия отвори фурната, вдиша от парата, която излезе отвътре и отново затвори, а устата й се напълни със слюнка.

— Леле, умирам от глад — рече. — Вие какво правите?

— Баща ти има мисия — отвърна майка й с въздишка.

Баща й поизправи стойка.

— Онази флашка. Видеоклип е. Сега сваляме нещо си, което ще ни помогне да го пуснем. Поне мисля, че сваляме, де. Може и да не сваляме. Честно казано, изобщо си нямаме и представа какво правим.

— Аз знам какво правя — рече майка й, леко ядосана.

— А, флашка — каза Валкирия. — Колко старомодно. Половин час, казваш? Ей сега ще се върна.

— Толкова бързо ли ни оставяш? — попита майката.

— Само ще се отбия при Фъргъс и Берилия да кажа здрасти.

Родителите й впериха погледи в нея.

— Защо? — попитаха едновременно.

Валкирия се засмя.

— Много сте смешни.

Докато излизаше, чу как баща й казва:

— Не, сериозно, защо?

Мина напряко през плажа. Имаше отлив, а небето беше посивяло. Неколцина тичащи по пясъка. Някакви хора, които си разхождаха кучетата. Нямаше представа защо искаше да се види с чичо си и леля си. Една част от нея просто искаше да си поговори с тях, да се свърже някак с тях. Може би заради Гордън. Беше изгубила любимия си чичо за втори път и… какво? Скърбеше ли?

Валкирия спря. Тя скърбеше.

Сълзи напълниха очите й, но тя ядно ги избърса. Не. Никакъв плач. Беше плакала достатъчно. Щеше да се справи със загубата си по-късно, когато разполагаше с този лукс. Щеше да се справи по същия начин, както щеше да се справи с вината, която усещаше, заради нещата, които беше направила като Даркесата. Щеше да се справи с това сама, без някой наоколо да гледа. Продължи да върви.

Когато стигна до къщата на Фъргъс и Берилия, колата я нямаше. Замисли се дали да не се обърне и да се прибере у дома, но все пак почука на вратата и отражението на Каръл отвори.

— Здравей, Стефани.

Валкирия го погледна.

— Здрасти. Фъргъс и Берилия вкъщи ли са си?

— Боя се, че не.

— Кристъл?

— Излезе. С гаджето си. Сега си има гадже. Не се отнася с нея много добре.

— Знам какво си.

Отражението на Каръл я изгледа безизразно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си нея. Ти не си Каръл. Ти си нейното отражение. Истинската Каръл е мъртва.

— А ти си Даркесата.

— Не. Не съм.

— Стефани дойде и ми разказа какво е станало. Валкирия ти е позволила да вземеш надмощие и сега си свободна. Валкирия я няма, а Стефани зае полагащото й се по право място като дъщеря и сестра.

Напук на себе си, Валкирия се усмихна.

— Това ли ти каза? Полагащото й се по право място? Мдаа, звучи в неин стил. Какво ти каза Стефани последно?

— Дойде преди около две седмици — отвърна отражението на Каръл. — Разказа ми, че помагала на Скълдъгъри Плезънт да те намери. Нямаше търпение всичко да приключи. Сега ще ни убиеш ли?

— Не. Господи, не. Никого няма да убивам. Аз не съм Даркесата. Пак съм си аз, аз съм Валкирия. Но Стефани… тя умря.

Изражението на отражението не се промени.

— О. Много съжалявам за загубата ти.

— Да, личи си.

— След като знаеш, че не съм наистина Каръл, не полагам особени усилия да звуча убедително. Ако предпочиташ да отреагирам с подобаващи емоции…

— Не — бързо отговори Валкирия. — Никакъв театър. Така си е добре.

— Хубаво. Тогава, щом не си дошла да ме убиваш, защо си тук?

— И аз не съм съвсем сигурна — рече Валкирия. — Исках да видя Фъргъс. Не че знам какво точно щях да му кажа, но… предполагам, че съм искала да проверя и теб, сега, когато Стефани вече не може да го прави. Исках да видя каква си. Как се чувстваш?

— Не чувствам. Всичките ми емоции са симулация.

— А какво мислиш за семейството си?

— Питаш ме какво Каръл мисли за семейството си или какво този образ на Каръл мисли за семейството си? Понеже аз самата нямам мнение.

Звучеше познато. Звучеше точно като отражението на самата Валкирия някога, съвсем в началото.

— Значи не гледаш на себе си като на по-добър вариант на истинската Каръл?

— Единственото ми предимство пред Каръл е, че тя е мъртва, а аз не съм.

— И какви са плановете ти?

— Стефани ми обясни каква е ролята ми — отвърна отражението. — Трябва да поема ролята на Каръл, докато семейството ми не измре. Ще остарея заедно с тях, ще следвам курса на живота на Каръл, както се получи. Ще си намеря работа, вероятно ще се омъжа, ще създам свое семейство и да се надяваме ще накарам родителите ми да се гордеят с мен.

— Можеш ли да създадеш семейство?

— Аз съм от плът и кръв. Няма причина да не мога.

— Ами Кристъл?

— Стефани ми каза да избягвам Кристъл засега. Като близначка на Каръл е по-вероятно тя да може да забележи някакви несъответствия в поведението ми. Когато мине достатъчно много време, ще работя върху това да възстановя сестринската връзка. Ще забележи някои промени, но съм убедена, че ще бъдат подминати.

— Ами онова нейно гадже?

— Стефани ме посъветва и по този въпрос. Каза ми, че аз съм защитникът на сестра ми. Ако гаджето на Кристъл я нарани — емоционално или физически, аз трябва да го нараня физически в подходящата, премерена степен.

— Хъх — отвърна Валкирия. — Изглежда всичко ти е ясно.

— Знам си ролята.

— Как я кара Кристъл?

— Вкъщи е затворена. Потисната. Празнината помежду ни й се отразява, което не е хубаво, но е необходимост. Освен гаджето, има много добри приятели и прекарва все повече време извън къщата. Започнала е да става много общителна.

— Добре — рече Валкирия. — Това… това всъщност е добре. А Берилия и Фъргъс?

— Мама е тъжна — отговори отражението. — Но тя винаги си е била тъжна. Просто го прикриваше с остър език. Смяташе, че парите ще оправят нещата, но не стана така. Татко се тревожи за нея. Мисля, че се тревожи за много неща. Стефани ми каза, че една от задачите ми е да направя живота им по-хубав, като се преструвам, че са били добри родители. Това и планирам да направя.

— Добре — каза Валкирия. — Е, аз… тогава ще си ходя.

— Много добре — отвърна отражението и тръгна да затваря вратата.

— Чакай — подвикна Валкирия. — Слушай. Моето отражение даде неизправност. Направи някои ужасни неща. Но в крайна сметка… накрая тя се промени. Стана добър човек. Бих искала и ти да станеш добър човек.

— Много добре.

Валкирия направи крачка назад.

— Добре — каза. — Ще се виждаме.

Отражението пусна една убедителна усмивка и затвори вратата. Валкирия стигна горе до пътя и я подмина една кола. Фъргъс и Берилия се прибираха вкъщи. Тя помаха и продължи напред.

Не се беше разхождала из Хагард от месеци. Беше приятно. Нормално. Беше студено и като че се задаваше дъжд, но беше прекарала детството си тук, по тези улици, на този плаж — беше тичала и играла, беше бъбрила, беше се смяла. Беше водила нормален живот. Не беше скучен, както смяташе някога. Не беше сив. Просто беше нормален. Хагард беше нейното лично убежище, мястото, където да отиде и да бъде човекът, който някога беше. Тук никой не знаеше нейната тайна. Тук тя отново беше просто Стефани Еджли.

Върна се вкъщи и влезе в кухнята. Родителите й седяха на масата и се бяха вторачили в лаптопа.

Тя се ухили.

— Ооо, подкарали сте клипчето?

При звука на гласа й, и двамата стреснато вдигнаха погледи. Уплашено. Очите й прескочиха на екрана. Видеото беше от някаква военна зона. Крясъци, викове и разтрисане на камерата. И насред цялото нещо, с отлична видимост и в идеален фокус, стоеше Стефани Еджли и хвърляше черни светкавици от Скиптъра на Древните.