Дерек Ланди
Смъртта на светлината (41)

41.
Обитание на дракони

Валкирия излезе от тунела. Разпозна мястото и пропастта. От отсрещната страна бе бягала от чудовището с кучешко лице, беше скочила от ръба, беше се хванала за някакви лози, които се оказаха не лози, а пипала, а после беше издърпана нагоре към една раззината паст на чудовищно желеподобно нещо. Сега на същото място висеше Скълдъгъри, пипалата бяха обвити около ръцете и горната част на тялото му и го държаха над бездънната яма като че беше разпнат върху някакъв невидим кръст. Сакото му — скъсано, а шапката липсваше. Главата му беше клюмнала. Освен люлеенето, не помръдваше.

— Скълдъгъри — извика тя предпазливо. Той не вдигна очи.

Тя пристъпи към ръба, като гледаше право напред и не си позволяваше да надникне надолу към мрака. На всеки няколко мига, пипалата — всичките, потреперваха леко. Долавяше се определен ритъм, леко сърцебиене и внезапно Валкирия разбра защо не влачат Скълдъгъри нагоре. Нещото, което някога я беше придърпало към редиците дълги зъби, беше решило, че ще се нахрани по-добре от магията, която може да изсмуче от Скълдъгъри, отколкото от неясните хранителни вещества, които можеше да предложи предъвкването на старите му кокали. Валкирия не знаеше колко магия можеше да се изтегли от него, преди да се разпадне, но предполагаше, че лошият й късмет си работи добре и това време изтича. Тя се дръпна назад, далеч от ръба, пое си дъх, после се впусна в спринт, опря пръсти в ръба и скочи.

Блъсна се в Скълдъгъри, обвивайки кръста му с ръце, докато се люлееха от сблъсъка. Тя почувства празнината под дрехите му, но се задържа, разчитайки качеството на работата на Гастли Биспоук да спаси живота й за пореден път. Сега се залюляха в другата посока, отново над пропастта, махало от двамина. Това беше всичко, което Валкирия можеше да стори, за да се задържи. Затвори очи и хвана собствената си китка, и в крайна сметка люлеенето се забави и изгуби инерция. Когато малко или много се задържаха в едно положение, Валкирия за пръв път погледна нагоре и се зачуди какво, по дяволите, трябва да прави сега.

— Ей — каза. — Ей, събуди се. Ей!

Той нямаше очи, които да отвори, затова беше невъзможно да се прецени дали е буден, или не. Тя отново го разтърси, а после се вкопчи в него, както се люлееха.

— Какви ги вършиш? — промърмори той.

— Скълдъгъри! Слава Богу! Добре ли си? Скълдъгъри? Ей, обърни ми внимание!

Главата му помръдна, едва доловимо.

— Хубаво де, да. Съжалявам. Какво?

— Висим над една бездънна пропаст на смъртта. Ще се наложи да летиш и да ни спасиш. Можеш ли да го направиш?

— Естествено — измърмори той. Обърна глава и погледна към пипалото, обвито около горната част на ръката му. — Това е новост.

— Мисля, че се храни от магията ти.

Той кимна.

— Освободи ме. Тогава ще полетя.

— Сигурен ли си? Няма да имаш нужда от време да се възстановиш или нещо подобно?

— Не. Просто… просто ме освободи.

— Хубаво. Виж сега, дали не ти се намира някой нож, случайно? Не? Ехо? Хубаво, ще… ще се наложи да се покатеря нагоре, става ли? Мога да те освободя оттам, но ще трябва да останеш буден. Иначе просто ще паднеш. Ясно ли е? Скълдъгъри?

— Да — измънка той.

— Стой буден — нареди Валкирия и обви ръка около рамото му. Издърпа се нагоре, като се покатери върху му. Той дори не забеляза. Ръката й се сключи около едно от пипалата. Първият път, когато се беше озовала тук, пипалата бяха студени и хлъзгави. Сега бяха топли и сухи. Храненето им се отразяваше добре.

Валкирия уви ръка около пипалото и се задържа. После вдигна другата ръка и хвана друго пипало. Усука и се задържа. Все така продължи да се катери — хващаше, усукваше и се задържаше. Ръцете й вече бяха уморени само от това да се държи за Скълдъгъри, но тя продължаваше. Вървеше бавно. Стана болезнено. Тя притисна пипалата между краката си, както беше виждала по филмите. Това до известна степен спря люлеенето.

Стигна до средата и спря да почине. Пръстите й горяха от здравото стискане. Ръцете и краката — направо пламтяха. По гърба й се стичаше пот. Погледна надолу, после веднага затвори очи, след като страхът стисна сърцето й, а ужасът плъзна по вените й. Не. Да гледа надолу беше лошо.

Отново отвори очи, но насочи поглед нагоре, към мрака над главата й.

— Ей! — извика. — Буден ли си?

Гласът й отекна, но Скълдъгъри не отговори.

Стиснала зъби, Валкирия продължи да се катери.

Над нея пипалата изчезваха отвъд една издатина. Последния път, когато беше стигала дотук, беше довлечена. Беше пробвала да се отскубне, но пипалата я бяха открили и се бяха впили в нея. Бяха се отпуснали, едва когато беше спряла да се бори. Приготви се за онова, което предстоеше и се пресегна с ръка, подпирайки я на издатината.

Издърпа се над ръба.

Нещото, каквото и да беше, беше точно там, където го беше оставила последния път. Сива, лепкава маса — като огромна медуза с грамадна, зееща паст. Единствените твърди части бяха тъкмо онези зъби. Но сега беше различно, все пак. Изглеждаше… някак по-здраво. Магията, която изсмукваше от Скълдъгъри, се отразяваше добре на тена му.

Валкирия се изправи. Краката й трепереха. Чувстваше ръцете си слаби. Едва успяваше да стисне ръце. Но нещото изобщо не я отразяваше. Дали беше твърде заето със Скълдъгъри, или просто не проявяваше интерес към немагическа плячка, не знаеше. А и не й пукаше особено. Преди шест години беше прерязала тези пипала с един тежък остър камък. Тя отново намери този камък и го задържа в ръка.

Четири пипала държаха Скълдъгъри. Само четири. Тя се върна към издатината, приклекна, като внимаваше да не наднича от другата страна. Опита да групира пипалата по най-добрия начин. Успя да ги избута по-близо едно до друго. Буцата зад нея изглежда нямаше нищо против.

Скоро щеше да има.

Разтегна пръсти, за да си върне малко чувствителността. После задържа острия ръб на камъка над най-тлъстото и сочно пипало. Навлажни устни, докато вдигаше ръка. После стовари камъка.

Гъста зелена течност пръсна от раната, а Валкирия започна да движи камъка напред-назад, а пипалата се тресяха в конвулсии. Удържа останалите три и започна да ги прерязва, като хвърляше погледи назад. От сърцевината на буцата се заспускаха още пипала, които сляпо търсеха източника на болка. Валкирия продължи да реже по-бързо, усещайки варирането в отпора, различните текстури — от гумено през влажно до лепкаво и после отново гумено, след което свърши. Тя надникна над ръба и видя как Скълдъгъри пада.

Не лети. Пада.

Погледна назад. Пипалата овършаваха всичко по пътя си, докато търсеха. Дузини. Твърде много, за да се изплъзне, да ги пререже или да се надява, че ще я прескочат. Хвърли камъка, върна се до издатината, покри лице с длани и скочи.

Валкирия падаше.

Започна да крещи.

Бързо мина покрай мястото, където беше висял Скълдъгъри и устремно запропада надолу в пропастта.

Тя се загърчи. Вятърът развяваше косата й. Тялото й се обърна. И все пак, продължаваше да крещи.

Пропастта се разшири. Вече не виждаше стените от двете страни. Падаше сред мъгла и мрак.

Погледна надолу. Видя нещо. Мина покрай него.

— Скълдъгъри! — разпищя се тя, извръщайки се отново, за да погледне нагоре.

Нещото вече беше малка точица, която бързо изоставаше в далечината.

Не. Приближаваше се. Падаше. Не. Летеше.

Скълдъгъри се спусна след нея.

Тя се пресегна към него, но той не я хвана. Спря да лети и започна да пада заедно с нея. Беше протегнал ръце и движеше длани.

Въздухът започна да ги загражда.

Падането се забави. След като вече нямаше риск да я прекърши на две, само като я докосне с пръст, Скълдъгъри я притисна към себе си и двамата постепенно спряха.

Постояха така — носейки се, а тя не се отделяше от него. Зарови глава в гърдите му.

— Добре ли си? — попита меко той.

Тя кимна. Внезапно осъзна колко студено беше тук долу. Студено и тъмно.

— Даркесата? — попита той.

— На свобода — отвърна Валкирия с треперещ глас. — В тялото на Стефани. Ние я заведохме долу.

Той кимна.

— Тя беше Гордън. Сетих се, след като насоките му ме доведоха до задънена улица.

— Той си отиде — каза тя. — Ехо-камъкът е празен.

— О, Валкирия. Много съжалявам.

Тя кимна.

— Има ли причина да се носим така?

— Просто се налага да си върна силата — отвърна той. — Едва ли ще отнеме много време. Само още няколко мига.

Тя погледна надолу. Виждаше само мрак, така че не беше притеснена от световъртеж. Беше заради откритата приканваща празнота. Заради тишината. Ужасна пуста тишина. Ако не я беше хванал, все още щеше да пада. Съмняваше се дали някога щеше да спре.

Валкирия се намръщи.

— Хъ.

— Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Очите ми играят някакви номерца — рече тя. — Там долу сякаш… се вижда някаква светлина.

Леко се наместиха, за да може и той да погледне. Под тях, в дълбокия и далечен мрак слабо пламтеше червена светлина.

— Виждам я — потвърди Скълдъгъри.

— Преди секунда я нямаше. Ей. Ама тя… дали не става по-ярка?

Скълдъгъри наклони глава.

— Определено става по-голяма.

Очите й се ококориха.

— Приближава се.

— Вече си върнах силата — каза той и започнаха да се издигат.

— Може би не е лошо да ни придвижваш малко по-бързо — каза Валкирия и внезапно под тях се появи огромна фигура — невъобразимо голяма, която изпълваше пропастта с мрака си. Тя видя очи — блестящи и жълти, а червената светлина се оказа пламък, който гореше в едно гърло и се отразяваше в зъби, а след това се чу и плясък на грамадни криле. Въздушният поток от тях ускори издигането на Валкирия и Скълдъгъри, а скелетът хвана вълната и двамата се изстреляха нагоре със стържещ вой, ужасен стържещ вой с нечовешка мощ, който разби тъпанчетата на Валкирия и разтресе костите й.

Изхвърчаха нагоре, извън пропастта и през тунела. Щом краката им докоснаха земята, веднага се впуснаха в бяг и продължиха да препускат нагоре по стълбите, към избата. Вратата се хлопна зад тях, а Валкирия ги поведе към къщата на Гордън. Влетя в дневната, завъртя се така, че косата й се развя, а погледът й беше подивял.

— Видя ли това? Видя ли го? — Не можеше да се сдържа — от устата й избълва възбуден смях. — Това беше дракон! Дракон!

Скълдъгъри поклати глава.

— Дракон.

— Обитание на дракони!^[1] — пищеше Валкирия и се завъртя в кръг, преди да се просне на дивана. Веднага след това пак скочи, сякаш краката й бяха на пружини. — Това е удивително! Това е фантастично! Беше огромен! Масивен! Ами ако се освободи? Мислиш ли, че ще се освободи? Мислиш ли, че бих могла да го яздя?

Скълдъгъри оправи вратовръзката си и закопча сакото.

— Моля?

— Да го яздя. Да му сложа седло и да го яздя. Няма ли да е супер яко? Няма ли да е най-готиното нещо, което може някога да се случи на целия свят?

— Вероятно не, предвид всичко.

— Не искаш ли да яздя дракон?

— Ще те изяде — отсече Скълдъгъри.

— Не е задължително. Мога да се сприятеля с него. Може да ми е домашен любимец. Или аз да съм му домашен любимец, все тая. Ти знаеше ли, че драконите съществуват? Да не би да си знаел, че съществуват, и да не си ми казал?

— Не знаех. Мислех… Дори не мислех, че съществуват. Те са по приказките, в легендите и нали има бижута Драконово око и драконови плетки, и драконови разни други неща, само че никой никога не е смятал сериозно, че те произлизат от реални дракони. Би било… нелепо.

Валкирия спря да подскача насам-натам, а усмивката й се стопи.

— Ще ми се Гордън да беше тук. Щеше да му хареса.

Къщата беше тиха.

Издърпа упойващия пистолет от пояса си.

— Ето.

— А — отвърна той. — Благодаря ти. А другия?

— Ами май го изгубих.

— Изгубила си го?

— Ами нещо такова — измънка Валкирия.

— Това е комплект от два пистолета.

— Е, сега е комплект от един.

— Това не може да се нарече комплект.

— Наистина съжалявам.

— Хубаво де, няма нищо — нежно отвърна той. — Преживя много неща.

Тя кимна. Минаха мигове. Главата й натежа. Както и сърцето. Тогава се сети за дракона и сърцето й подскочи. — Мислиш ли, че ще се опита да избяга или ще се върне обратно в ямата?

— Не знам — отговори Скълдъгъри. — Нищичко не знам за драконите. Не мисля, че има причина да си търси път навън точно сега, след като не го е направило досега. Просто го събудихме от дрямката му. Да се надяваме, че ще заспи отново.

Валкирия се ухили.

— Дракони.