Дерек Ланди
Смъртта на светлината (40)

40.
Прочути последни думи

Валкирия почувства как добива смъртна белота от изненада.

— Гордън?

Образът на Гордън затрептя, докато я подминаваше, крачейки към езерото.

— Боя се, че не — отвърна той, надничайки във водата. — Трябва да разбереш, Ехо-камъкът имаше всички свойства, които ми бяха необходими за място, където да отседна. Прецених, че щом може да приютява личност, значи може да приюти и… как беше? Свободна единица? — макар и само временно. Нещо като лятна вила, сещаш ли се? Господин Фоу, вече може да извадиш тялото ми.

Фоу и Мърси нагазиха в езерото, докато Гордън се обръщаше към Валкирия.

— Така че поразместих малко мебели — продължи Даркесата, — съборих някоя и друга стена, префасонирах интериора…

— Какво стори на Гордън?

Смигване.

— А. Да. За нещастие, предишният наемател се оказа… неохотен да окаже съдействие. Така че се наложи да го изгоня от имота.

— Какво си…?

— Имам предвид, че го няма вече, Валкирия. Изтрих съзнанието му, преди да се нанеса.

Вътрешностите на Валкирия се вледениха и натежаха като камъни.

— Убила си го!

— Гордън умря преди шест години. Просто му отне повечко време да миряса най-сетне по въпроса, това е.

Фоу и Мърси положиха тялото на Стефани на земята, после Фоу извади един Диск от якето си и го постави на гърдите й. Устройството започва да присветва.

— Не е ли яко? — попита образът на Гордън. — Скълдъгъри използва такъв за теб. Рестартира наведнъж и мозъка, и сърцето, и цялата ти нервна система с това. По-висок шанс за успешно съживяване от стандартен дефибрилатор, а този беше тунингован, за да се увеличи мощта му. Точно каквото ми трябва.

Символът върху уреда вече пулсираше в червено.

— Пожелай ми късмет — донесе се гласът на Гордън, а след това образът му изчезна, а Ехо-камъкът присветна в ярка светлина. Изведнъж главата на Валкирия се изпълни с мъчителни писъци и тя се изви назад, залитайки, докато Фоу и останалите правеха същото.

После писъците стихнаха, тялото на Стефани изпъшка и рязко се изправи.

— Еха — рече Даркесата.

Фоу я хвана за ръката и й помогна да стане. Даркесата се заклати нестабилно.

— Не ме пускай — нареди. — Няма да съм най-сръчният човек на света, докато кръвта ми не започне да циркулира както трябва. Оха, това е супер. Върви идеално. — Самюъл й помогна да облече якето. — Валкирия, как изглеждам? Как ти се струва този цвят, отива ли ми? На мен ми харесва.

Валкирия я погледна с омраза.

— Ще те убия.

Даркесата се усмихна. Мократа коса висеше пред лицето й, а то вече беше започнало да добива цвят.

— С упойваща стреличка? Не, няма да го направиш. Дори докато чакам това тяло да се адаптира към нивата на мощ, на които ми е нужно, пак съм по-силна и по-добра от теб. Наистина ли искаш да видиш коя от нас ще победи в една битка? Нима? Хайде тогава. Още нямам достъп до цялата си сила, дори не мога да се движа както му е редът, но се басирам, че мога да ти откъсна главата.

— Може да има само една — ухили се Фоу.

Даркесата му се намръщи.

— Сигурна съм, че това е отпратка към нещо, което съм твърде млада да схвана, но при всички случаи най-добре млъкни. Това е между мен и…

Валкирия се извъртя, спусна се към тунела, но успя да направи само няколко нестабилни крачки. Танит се изправи пред нея с почернели устни и лице, покрито с мрежа от черни вени. Мечът беше в ръката й и стоеше впила поглед във Валкирия.

— Никъде няма да ходиш — каза Даркесата. — Знам колко мразиш да бъдеш в плен, така че нека те наричаме Устройство за спешни преговори и имаме сделка. Сигурна съм, че Скълдъгъри, ако изобщо е жив още, има резервен план да ме срази… но ако те държа до себе си, мисля, че ще се справя. Мърси, ще сложиш ли белезници на нашата гостенка и да намериш местенце, където да седне?

— С най-голямо удоволствие — отвърна ухилено Мърси. Приближи се, изби пистолета от ръката на Валкирия, а мечът на Танит се вдигна почти лениво и отряза ръката на Мърси от китката.

Мърси се вторачи в остатъка от ръката си и кръвта, и преди някой да успее да отреагира, Танит отсече главата й.

После сграбчи Валкирия и я избута в тунела.

— Бягай.

Валкирия побягна. Бягаше от гневните крясъци на Винсънт Фоу и отекващото ръмжене на Самюъл, после се обърна странично и се промуши през цепнатината. Напъха Ехо-камъка в якето си, докато влизаше, залитайки в пещерата. Танит не я последва.

Тя продължи да бяга бързо.

Излезе от пещерата и намери, доколкото можа, обратния път по следите си, редувайки леко подтичване и тежък спринт, когато дробовете и краката й позволяваха. Но се загуби. Беше неминуемо, всъщност. Само въпрос на време.

Наложи се да спре. Свлече се на земята и седна, опряла гръб в стената на тунела. Всичко се беше объркало. Трябваше да са победили, за Бога. Даркесата беше сведена до състояние на свободна единица. Беше един призрак. Нищо повече от досадна пречка — това трябваше да е. Леко неудобство. Как, по дяволите, се случи това?

Валкирия извади камъка от якето си.

— О, Гордън — прошепна.

Камъкът се освети леко и Гордън се появи пред нея.

Тя скочи.

— Гордън! Ти си добре!

Образът му притрепери, а той се намръщи.

— Ехо? Аз не… не виждам никого. Кой е? Кой говори?

Тя размаха ръка пред лицето му.

— Аз съм — Валкирия.

Заля го облекчение, но продължаваше да не гледа към нея.

— О, слава Богу. Даркесата, тя беше тук. Превзе…

— Знам — каза Валкирия. — Но сега я няма вече. Ти добре ли си?

— Добре съм си — отвърна Гордън. — Не ме мисли. Камъкът, обаче…

— Какво? Какво му е?

Очите му се разшириха и той се фокусира върху нея.

— Виждам! Виждам те! Няма как да не призная, че положението вече беше станало притеснително. Можех да те чувам, но не виждах нищичко… — Той се огледа. — Познавам това място. Виждаш ли онази каменна формация? Забелязваш ли как прилича на старческо лице? Майър е споменавал за този тунел. Ако продължиш направо по него, ще стигнеш до една пропаст. Не знам как би могла да я прескочиш, но стълбището към къщата ми е точно от другата страна. Може би ако успееш да измайсториш въжен мост от коса и паяжини…

— Какво му има на камъка, Гордън?

Той се поколеба.

— В момента е в процес на тотално изтриване. Даркесата си помисли, че се е отървала от мен, но просто се озовах избутан в едно ъгълче и се криех там през цялото време. Мислех си, че щом се махне веднъж, нещата ще се нормализират, обаче изглежда съм я подценил.

— Но ако камъкът се изтрие…

— Това ще изтрие и моята личност. Боя се, че може да са ми останали само няколко мига.

— Не — извика Валкирия. — Не, моля те, трябва да има нещо, което можем да направим.

— Даркесата промени камъка толкова драстично, че просто няма начин да спрем…

Продължи да говори без звук.

— Не те чувам! — викна Валкирия. — Вече не те чувам!

Гордън отново се намръщи. Посочи към камъка и показа, че трябва да се разтръска. Валкирия го грабна и направи, каквото я беше помолил. Няколко пъти го удари в ръката си и звукът внезапно се върна, тъкмо когато Гордън подемаше припева на „Чудния ми кон“ от Отец Тед^[1].

— Добре — каза тя, — чувам те. Спри да пееш.

Гордън се засмя меко.

— Е, как си, любима моя племеннице? Пак оплетена в неприятности, така ли?

— Гордън, вече те изгубих веднъж. Моля те, не ме карай да минавам отново през това.

— Съжалявам, Валкирия. Не решавам аз. Нито пък ти. — Започна да избледнява. — Но гледай от светлата страна — рече. — Сдобих се с втора смъртна сцена.

Колкото и да беше глупаво, тя протегна ръка към него, а тя мина през рамото му.

— Чакай, нека просто… нека помислим за това. Ами ако изключим камъка и намерим някой, който може да го оправи? Може ли да стане?

— Валкирия, — рече Гордън, вече с далечен глас, — има някои неизбежности, срещу които можем да се борим. И други, срещу които не можем. Тази е от вторите.

Сълзи се стичаха по лицето й.

— Моля те.

— Шшш, сега — рече той. Образът му продължаваше да избледнява. — Всички онези истории, които ти разказвах, когато те гледах, помниш ли ги? Всички имаха едно общо нещо. Знаеш ли какво е то?

Тя поклати глава.

Гордън се усмихна. Вече виждаше каменната стена през усмивката му.

— Смелата принцеса, смелата русалка, смелата ездачка на смелия си кон, каквато и история да искаше… смелото малко момиче винаги побеждаваше накрая. Ето това разделя реалния живот от болшинството книги, които съм написал — понякога добрият наистина побеждава.

— Моля те, не умирай.

— Смъртта на менторския образ е част от пътуването на героя, скъпа моя. Виж например Оби Уан Кеноби в „Междузвездни войни“, или пък Гандалф Сивия във „Властелина на пръстените“. Как ще успееш да достигнеш истинския си потенциал, ако те обгрижват на всяка крачка?

— Обгрижват ли ме? — попита Валкирия. — Кога? Защо никой не ми е казал нищо по частта с обгрижването?

Усмивката му се разшири.

— Ще се справиш отлично без мен.

— Наистина исках Алис да се запознае с теб.

— И аз исках… А исках и отново да поговоря с братята си и с Мелиса… но не и с Берилия.

— Тя вече не е толкова лоша.

— Моля те, остави ми малкото дребнавост.

Валкирия избърса очи.

— Разбира се.

Гордън помълча за миг.

— Странно е — обади се накрая. — Винаги съм си представял, че смъртта ми ще включва повече кашляне и дълги… паузи… между… думите… и може би дори една буза, по която да прокарам пръст. Нещо горе-долу толкова драматично. Може би дори достатъчно, че да оправдае проливането на някоя сълза, когато се разказва за нея някой ден. Но ще бъда ли в състояние да мина през това, без дори да опитам да съборя нормите и да се отклоня от очакванията?

Валкирия се усмихна.

— Известен си с това, че се отклоняваш.

— Това си е така, племеннице. Това си е така.

— Ако ще те накара да се почувстваш по-добре — караш ме да плача.

— Всъщност ме кара да се чувствам по-добре, да — По лицето му премина тревога. — Прочути последни думи! Трябва да могат поне да се мерят с онези, които промълвили Джеймс Френч или Доминик Буур или поне толкова паметни, като онези произнесени от Оскар Уайлд на смъртния му одър. Трябва да ми обещаеш, че като се махнеш оттук, ще накараш да ги издълбаят на надгробния ми камък, става ли?

— Обещавам.

— Добре, благодаря ти. Всъщност ги измислих през последните години. Минаха през много редакции, но така е, когато си писател, в крайна сметка. Все нещо не си доволен. Никога не си удовлетворен. Но ето накрая — идеални са и ще имам възможност да ги използвам. — Той прочисти гърло, изду гръд, отвори уста и изведнъж се намръщи. — Не, чакай…

След което изчезна.

Валкирия се взираше в мястото, където беше стоял до този миг. Разтръска камъка, отново го потупа в ръката си. Но Гордън не се появи повече. Камъкът беше изтрит. Чичо й вече го нямаше.