Дерек Ланди
Смъртта на светлината (36)

36.
Влизане в потока

Скълдъгъри излайваше заповеди и раздаваше команди, а хората изпълняваха всичко с решимост, в спешен порядък, така че Валкирия можеше само да си стои там и да тъне в ступора си. Най-накрая се отдалечи, закрачи из Убежището, докато не се озова в Столовата. Не беше хапвала нищо от часове. Взе си чиния с храна, седна сама на една маса и осъзна, че изобщо не е гладна. Избута чинията настрани и положи глава върху ръцете си.

Ступорът не се оттегляше.

— Чух за отражението ти.

Валкирия вдигна глава и разтърка очи. Соломон Рийт седеше срещу нея, положил бастуна си на масата и скръстил ръце върху му. Облечен в черно, както обикновено. Красив, както обикновено. С угрижен вид. Ето това беше новост.

— Тя беше повече от отражение — каза Валкирия.

Той кимна.

— Така чух и аз. Приеми съболезнованията ми.

Валкирия подсмръкна.

— Ти си некромант. Наистина ли е редно да ми поднасяш съболезнования, когато някой умре? Не е ли срещу правилата ти?

— Да поднесеш съболезнования няма нищо общо с човека, който е преминал нататък, а касае изцяло хората, които е оставил след себе си.

— Я ми припомни пак какво става като умрем?

Рийт се усмихна.

— Според моята религия? Ние отново навлизаме във Великия поток на живота и смъртта. Стефани обаче ще е уникален случай. Ти и аз — ние просто ще се влеем отново там, откъдето сме дошли. Но от онова, което съм чувал, твоето отражение се е превърнало в завършен, осъзнат истински живот, и като такава, вероятно ще е единственият човек, който ще добави към потока, вместо просто да го възстанови.

— Е, такава си е Стефани — промърмори Валкирия. — Все трябва да е особената.

— Някакви признаци от Даркесата до този момент?

Тя поклати глава.

— Потъна обратно в сенките. Наблюдаваме всички с долавящи способности. Ако продължим да й пречим да си намира съдове, може да успеем да я уморим. Боже, не знам. Прекалено съм уморена да мисля за всичко това. А ти какво правиш тук, всъщност?

— Реших да те навестя, когато чух, че си паднала в жертва на тъмната си страна.

— Това беше преди седмици.

— Задържаха ме малко. Но ето — връщам се най-сетне, а ти си се справила без мен. Почти.

— Аха, почти.

— Забелязвам, че не носиш пръстена — рече той. — Това ли е краят, значи? Решила си да бъдеш Елементал, когато дойде Приливът ти?

Валкирия се поколеба.

— Малко… малко по-сложно е. Загубих пръстена. В момента всичките ми некромантски сили са в един малък нищо непредставляващ амулет… не че мога да се добера до тях.

— Отнели са ти амулета?

— Отнета ми е магията.

Той се намръщи.

— Моля?

— Даркесата е моята магия — тихо продума тя. — Когато се разделихме, тя взе всичко и ме остави с нищо.

Рийт се облегна назад, като не откъсваше поглед от нея.

— Не… съм чувал подобно нещо да се е случвало някога.

Валкирия извади една полуусмивка.

— М-да. Уникална съм.

— Никаква, ама никаква магия?

— Нито зрънце.

— Колко стресиращо.

— Доста съм стресирана, вярно си е.

— И какво ще правиш?

— Не знам — отвърна тя. — Мислех, че животът ми ще бъде магия и чудовища, и битки, и… каквото там друго има. Но ако нямам магия, тогава…

— Това означава ли живот на смъртен? — попита Рийт. Тя можеше да се закълне, че леко е пребледнял.

— Би могло. — Забеляза през рамо, че Скълдъгъри влезе в Столовата. — Е, хубаво тогава — промърмори.

Усмивката на Рийт отново се появи.

— Скълдъгъри, нали?

— Моля те, не го ядосвай.

— Кой, аз? Че аз ядосвал ли съм някога великия Скълдъгъри Плезънт?

Скълдъгъри цъфна на масата. Рийт надигна усмихнато лице.

— Здравей.

— Ще те гръмна в окото — отвърна Скълдъгъри.

Рийт хвърли поглед на Валкирия.

— Мисля, че го ядосах.

— Ти какво търсиш тук, Рийт? И как, по дяволите, си се вмъкнал през главния вход?

— Секачите ме обожават — отговори Рийт. — Казах няколко вица, посмяхме се малко и те ме поканиха. Освен това, минах скрит в сенки покрай тях. Но съм сигурен, че няма да имат нищо против, де.

Скълдъгъри направи сигнал към някой зад Валкирия.

— А аз съм сигурен, че няма да имаш нищо против да назнача някой от тях да ти прави компания, докато си тук.

— Никак — рече Рийт. — Обичам да завързвам нови приятелства.

Един Секач се приближи, а Скълдъгъри кимна към Рийт и каза:

— Не го оставяй да ти се измъкне от поглед. Валкирия, може ли?

Тя се изправи и отидоха в едно по-закътано ъгълче.

— Само си говорехме — каза тя.

— Рийт изобщо не ме притеснява — отвърна той. — Трябва да се прибереш вкъщи. В цялата лудница, оставихме на една много важна подробност да ни се изплъзне от поглед. Трябва да се прибереш и да се свържеш със Скиптъра.

— Аз ли? — попита тя, мръщейки се. — Не, ти трябва да си този, който да го контролира. Аз дори не разполагам с магия вече.

— Това няма да спре Скиптъра да се свърже с теб.

— Не, имам предвид, че нямам никаква магия, така че каква полза имаш от мен в дългосрочен план?

Той наклони глава.

— Което ще рече какво? Мислиш да се оттеглиш ли?

— Аз… не знам. Не искам. Искам да… искам да правя това до края на живота си. Обаче без магия, ще съм само пречка.

Скълдъгъри скръсти ръце и потупа с пръст, облечен в ръкавица по брадичката си.

— Хммм.

— Ето, виждаш ли?

— Май да.

Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Значи… си съгласен? Искам да кажа, мислиш, че трябвала спра? Сега, когато я няма Стефани, трябва просто да си ида вкъщи и да съм нормална и… Мислиш, че е редно да го направя?

Той въздъхна.

— Ако смяташ, че така е най-добре.

Тя направо изстина отвътре.

— Наистина ли?

Той протегна ръка и прокара пръст по челото й.

— Не ставай идиотка, моля те.

— Ау.

— Отивай си вкъщи и вземи Скиптъра. Ще ти звънна утре сутринта.

— Това беше болезнено.

— Хубаво.

Той се обърна.

— Само се надявам да успея да го намеря — промърмори тя.

Той отново се обърна и я загледа продължително.

— Моля?

— Стефани го скри. Спорехме и… както и да е, де, тя го скри. Не е в дъното на кладенеца, все пак. Така де, не го е заровила някъде. Все някъде е из къщата. Толкова се беше навила да зареже всичко и да живее нормален… нормален…

— Живот — довърши Скълдъгъри.

— Да — Внезапно Валкирия почувства гърлото си страшно стегнато.

— Е — рече Скълдъгъри, — по-добре да идеш да го потърсиш тогава, нали?

Валкирия кимна, но се поколеба, преди да се отдалечи.

— Ако чуеш нещо къде може да е отишла Даркесата…

Той кимна.

— Веднага ще ти се обадя. А сега, за Бога, прибирай се вече.

 

 

Когато приключи с всичко останало, претърси стаята на Алис. Прерови всеки милиметър от гардероба, провери под повивалника, изръчка целия огромен сандък с играчки в ъгъла. Тъкмо да излезе и случайно погледна към креватчето.

Стефани не би го сложила близо до креватчето. Рискът Алис случайно да докосне черния кристал беше твърде голям. Стефани никога, ама никога, не би поставила своята… тяхната… малка сестричка в такава опасност. Само че…

Само че Алис нямаше да е в опасност. Алис беше Еджли, също като Валкирия. Щеше да оцелее след директен допир с кристала. А креватчето… кой би си помислил въобще да търси най-могъщото оръжие, което може да съществува, в бебешко креватче?

Валкирия го вдигна, провери отдолу, после се изправи и вдигна завивките. Матрачето беше леко повдигнато на едно място. Тя го махна. Раницата със Скиптъра беше набутана между празнините. Беше наполовина отворен.

Тя освободи чантата, извади Скиптъра и го стисна здраво. Собствеността върху Скиптъра трябваше да премине в нея още с първия допир. Само че получи само студено усещане в стомаха. Огледа се за нещо, което може да унищожи. Най-накрая отвори прозореца, насочи Скиптъра в небето и се опита да стреля.

Нищо не се случи.

Не се беше свързал с нея. Което означаваше, че вече се е свързал с някой друг.

Валкирия приклекна и затвори очи.

— О, Алис…