Дерек Ланди
Смъртта на светлината (3)

3.
Да хвърлиш ръкавицата

Роърхейвън беше млад град — на малко повече от три седмици. От скромното си начало като малко селище до мъртво езеро беше израснал до чудо на архитектурното майсторство с едно мигване на окото. Изграден в паралелна реалност, след което преместен в тази, безупречно покриваше старото градче. Тесните улици на Роърхейвън вече бяха широки, а скромните жилища сега бяха лъскави и стилни. Границата му беше огромна и беше затворен за света със силата на защитната стена, която го ограждаше — стена, която с помощта на трикове, наука и магия, го предпазваше от любопитните очи на смъртните. В центъра на града беше Убежището, палат по всички правила на играта — бляскав, с камбанарии, с кули — беше обект на силна завист сред магическите общности по света.

Това трябваше да е първият магически град на Новия световен ред. Други щяха да последват примера му, както предвиждаше планът на Ревъл. Когато Уорлоките започнеха да убиват смъртни и смъртните щяха да имат нужда от спасители, магьосниците щяха да нахлуят, да избият ордите и да бъдат приветствани като герои. Щяха да се докажат като незаменими съюзници срещу новооткритите сили на мрака. Магьосник и смъртен щяха да се изправят обединени. И тогава, бавно и подмолно, магьосниците щяха да избутат смъртните настрани и светът щеше да е техен. Но каква беше онази мисъл, която Валкирия Каин беше чула веднъж, която Стефани си спомни сега?

Никой план не оцелява след първия контакт с врага.

Уорлоките се появиха значително по-многобройни от очакваното. Свалиха щита, разрушиха стената и пробиха портала. И за да изравни резултата, Ърскин Ревъл изпрати магьосници, минали през усилване на мощта в Усилвателя, да се бият с тях — но тези свръхзаредени оперативни работници се оказаха равносилна заплаха както за врага, така и за своите. И тогава се появи Даркесата.

В хаоса, който последва, загинаха мнозина. Уорлоките, след като видяха как убиват водача им, се разпръснаха и се оттеглиха, деветнайсетима свръхзаредени магьосници избягаха, а Даркесата наложи наказанието на всички наказания върху Ърскин Ревъл.

Роърхейвън оцеля, но мечтата беше разбита.

Сега, шестнадесет дни след края на битката, само част от луксозните сгради бяха населени. Улиците бяха тихи и хората се скатаваха, бяха уплашени и засрамени. Бяха им обещали величие и доминация, бяха им казали, че ще могат да изискат рожденото си право, да завладеят света. Какъв ли шок беше за тях да разберат, че те са злодеите в цялата тази история.

Стефани не изпитваше съчувствие към тях, обаче. Може да се бяха възприемали като лъвове, но всъщност ги водеха като овце.

Все пак не беше променила мнението си за града. Да, беше впечатляващ, и на места красив, а празнотата му прибавяше известна загадъчност, която тя установи, че харесва, но на бентлито му трябваха осем минути, за да стигне от градските порти до Убежището. И не беше заради трафика — почти нямаше такъв, ако става дума, а заради нелепата система, която бяха избрали, за да построят улиците. Нямаше да има проблем, ако тези осем минути бяха изпълнени с разговор, но тази сутрин Скълдъгъри беше в едно от мълчаливите си настроения, така че и Стефани пазеше тишина.

Стигнаха до Убежището или онова, в което се беше превърнало то, и поеха по рампата към нивото под улицата, където паркираха, след което се качиха с асансьора до лобито.

Не бяха спестявали разходи, за да напомнят на посетителите, че това е мястото, където се крие силата. Лобито беше видение от статуи и картини, бял мрамор и най-дълбокото тъмно на обсидиана. Секачи в сиви одежди стояха на пост, а косите им проблясваха зловещо.

Администраторът излезе да ги посрещне.

— Детектив Плезънт — рече Типстаф, — госпожице Еджли, Върховен маг Сороуз ще ви приеме след малко.

Скълдъгъри кимна, а Типстаф вече се отдалечаваше, съсредоточен в това да провери какво следва в списъка му от задачи за деня. Скълдъгъри изчака с ръце в джобовете, неподвижен като статуите наоколо. Стефани не беше толкова търпелива, затова се махна, доволна от възможността да се отдели от него. Имаше си своите моменти на остроумие, когато старият Скълдъгъри излизаше на повърхността, но бяха кратки и мимолетни. Съзнанието му беше фокусирано върху други неща. Съзнанието му беше фокусирано върху Валкирия Каин.

Нямаше нужда да е около него, когато мислеше за нея.

Тя напусна мраморните и ярко осветени коридори и навлезе в зоната, която беше добила името Старото Убежище — онова, което беше останало от оригиналната сграда с бетонните й стени, примигващи светлини и танцуващи сенки. Не много магьосници се осмеляваха да слизат насам и точно затова Стефани го харесваше. Онези другите я гледаха с неприязън. За тях тя беше отражението на разрушителката на света, евтино копие на момичето, което щеше да избие всички. Нямаха й доверие. Не я харесваха. Със сигурност не я оценяваха.

Тя влезе в залата с Усилвателя.

— Здрасти — рече.

Инженерът се обърна. Усмихнатото лице, което Кларабел беше изрисувала върху гладката метална глава, все още си беше там и придаваше на робота мило и жизнерадостно изражение. От покритото със символи тяло липсваха някои части, а в тези празнини нежно пулсираше синьо-бяла светлина — почти хипнотизиращо.

— Здравей, Стефани — отвърна Инженерът. — Как си днес?

Тя вдигна рамене. Усилвателят се намираше в средата на помещението, приличаше на отворена ваза, а най-горните му части почти остъргваха тавана. Под повърхността на обшивката му пробягваха жици и пращяха ярко. Изтегляше силата си от цепнатината между този свят и Извора на цялата магия, цепнатина с размера на иглен връх, около която беше построена машината.

— Става по-ярък — каза тя.

— Така е — отвърна Инженерът. — Всеки път щом силата направи пълен кръг, расте.

Отначало им беше дал двадесет и три дни, осем часа, три минути и дванайсет секунди преди Усилвателят да се препълни. Натоварен със задачата да удължи този срок, ако изобщо беше възможно, беше бърникал по машината, пренасочвайки потока на мощта и употребата, докато не добави още седем дни към обратното броене. Но този кратък момент на глътка въздух бързо отлетя, с неизменния ход на времето.

— Още колко време, докато всичко стане на бум-бам? — попита Стефани.

— Още четиринадесет дни, седем часа и две минути — отвърна Инженерът. — Макар че звукът, който ще направи, няма да е бум-бам. Ако и когато Усилвателят се препълни, ще се чуе едно много силно фъзз. Вероятно и едно уомп.

— Ясно. Не е много впечатляващо, значи.

— Така е. Ефектът, обаче, ще е повече от впечатляващ.

— Е, да — рече Стефани. — Силата на всеки магьосник по света ще се усили двайсет пъти повече от нормалното си ниво и магьосникът ще откачи по време на това, ефективно виждайки сметката на цялата планета. Това си е доста впечатляващо, няма спор.

— Сарказмът е вашата сила, госпожице Еджли.

Тя се усмихна.

— Колко хубаво от твоя страна да го кажеш, Инженер. Е, някой наминавал ли е вече да предложи душата си в замяна на изключването му?

— Още не.

— Сигурно са били заети.

— Това предположих и аз.

— Остават ни две седмици. Сигурна съм, че ще има опашка от доброволци щом се разчуе.

— Без съмнение.

Тя се разсмя.

— Ти си много як робот, знаеш ли?

— Може би най-якият. Повредена ли си?

— Моля?

— Лицето ти. Има рани.

— А, — отвърна тя — нищо работа. Поредният риск на професията.

— Боли ли?

— Не. Не съвсем. Само като го пипам.

— Предвид това, че болката не е нещо, към което да се стремите, защо бихте го пипали?

— Точно това си мислех и аз — ухили се Стефани, а после усмивката угасна. — Мога ли да те попитам нещо? Става дума за символите по теб. Едно от нещата, които правят, е да осигуряват никой смъртен да не може да те види, нали така?

— Основното нещо.

— Но аз съм смъртна, а мога да те виждам.

— Но вие сте различна.

— Как така? Мисълта ми беше, че аз не съм магична.

— Но вие произлизате от магията — отвърна Инженерът. — Вие сте нещо, родено от магията, както съм и аз. Но, за разлика от мен, вие сте надскочили първоначалния си замисъл. Станали сте личност — доста подобно на Пинокио от старата приказка.

— Пинокио — повтори Стефани. — Ха. Не го бях разглеждала от този ъгъл.

— Моят създател, доктор Роут, ми четеше вечер. Това ми беше любимата приказка. И сега ми е любимата.

— Ау, това всъщност е много сладко. Искаш да си човек?

— О, не, никак даже — отвърна Инженерът. — Искам да съм кукла на конци.

 

 

Тя откри Скълдъгъри в Медицинското крило да говори с Ревъри Синекдох. Не посмя да се приближи много. Синекдох беше отличен лекар, но имаше прекалено силен интерес към независимото съществувание на Стефани, за да бъде нещо друго, освен досадна. Стефани остави Скълдъгъри да говори и се оттегли, за да не се пречка.

Медицинското крило беше част от Научното крило и всички в тази част на Убежището бяха сериозни и усърдни, и винаги заети с работа. Освен Кларабел. Стефани я наблюдаваше как работи — или поне правеше нещо, което можеше да се възприеме като работа. Движенията й нямаха енергията на хората около нея, разнасяше някаква празна папка, но пък съсредоточеният поглед беше толкова яростен, че дважди надвишаваше страстта в погледите на когото и да било другиго. През този ден косата й беше яркозелена.

— Здрасти, Кларабел — рече Стефани.

Кларабел спря, но не промени погледа.

— Здрасти, Валкирия.

Стефани поклати глава.

— Боя се, че все още съм Стефани.

— Защо се боиш? Да не си направила нещо лошо?

— Много вероятно — отвърна Стефани. — Изглеждаш заета.

— Знам. Упражнявам се. Никой от лекарите не ми позволява да правя каквото и да било, докато не се докажа, затова се правя на заета, че да видят колко съм добра в това.

— Мислиш ли, че ще свърши работа?

— Почти съм убедена — отговори Кларабел. — Така накарах доктор Граус да ме наеме. След това ми каза, че веднага е съжалил за решението си, но вече се бях нанесла. Лекарите не са много забавни. Има един, дето мяза на жабешко ако. Може и да си мислиш, че е забавно да се размотаваш с някой, дето мяза на жабешко ако, ама не е. Освен това не е много доволен като му викаш жабешко ако. Дори и доктор Най беше по-забавно от жабешкото ако. А къде е доктор Най?

— В затвора.

— И кога ще излезе?

— Няма да е скоро.

Кларабел присви устни за миг, после кимна.

— Това вероятно е добра идея. Доктор Най не беше много приятно. Харесва да експериментира с разни неща. Чух, че един път комбинирало горната част на кентавър с долната част на минотавър и създанието избягало, а понякога можеш да го чуеш как тича из гората нощем и вие на пълнолуние…

— Не съм сигурна, че това е вярно.

— И все пак — продължи Кларабел, отдалечавайки се, — кара те да се замислиш, нали?

— Стефани — обади се доктор Синекдох и я повика с ръка.

Стефани потисна едно стенание и се включи към тях без особен ентусиазъм.

— Имам нещо за теб — заяви Синекдох, ровейки из бюрото си. — Аз лично не го одобрявам, понеже имам навика да спасявам животи, не да ги отнемам. Но една вещ беше открита съвсем наскоро, затрупана сред вехториите в Старото Убежище и предвид ситуацията, в която се намираш, реших, че… само да я намеря…

— Ситуацията, в която се намирам? — попита Стефани.

— Да си без магия — поясни Скълдъгъри. — Шоковата палка е полезна, но има ограничение, ако не я зареждаш сама. Скиптърът е безграничен, но и той по свой начин има своите лимити. Може да нямаш пространство да се прицелиш и да стреляш.

— Та значи видях едно нещо — намеси се Синекдох — и се сетих за теб. А, ето на. Какво мислиш?

Протегна ръкавица, направена от черен метал.

Очите на Стефани се разшириха и дори Скълдъгъри застина.

Синекдох нямаше как да не забележи реакцията.

— Нещо не е наред ли?

— Това е ръкавицата, която нося във видението — каза Стефани.

— Така изглежда — промърмори Скълдъгъри.

— Видели сте това във видение? — попита Синекдох. — Ама аз я намерих едва вчера. Мислех си, че ще я искаш като оръжие за краен случай.

Стефани се намръщи.

— И какво прави?

Синекдох се поколеба.

— Старото Убежище е било построено от по-безмилостна порода магьосници. Това е принадлежало на един от тях. Казва се Ръкавицата на Смъртоносното докосване. Когато се активира, само едно докосване е достатъчно да отнеме нечий живот. По принцип бих го унищожила незабавно, но предвид онова, срещу което се налага да се изправиш, мислех, че можеш да се възползваш от всяка възможност за помощ. Каза, че Меволент е откъснал главата на Даркесата, а тя си я е закачила обратно, така ли е? Успяла е да използва последните си секунди мисъл, за да се излекува. С Ръкавицата няма последни мисли. Физическата и мозъчната смърт настъпват незабавно, така че, ако Даркесата няма представа какво я чака, няма да има и най-малък шанс да оцелее.

Стефани погледна към Скълдъгъри.

— Ако не я нося, дали бъдещето, което видяхме, ще се промени?

— Да не носиш ръкавицата едва ли ще има какъвто и да е ефект върху това видението да се сбъдне — рече Скълдъгъри. — Виждали сме как се променят детайлите, но резултатът си остава все същият.

— Е, няма да я нося — заяви Стефани. — Ето. Реших. Може ли да идем да видим Касандра? Да проверим дали видението пак свършва по същия начин?

Скълдъгъри кимна, а гласът му внезапно се проясни.

— Ще кажа на Касандра да ни чака, благодаря за усилията, но явно няма да вземем ръкавицата.

— Добре — отвърна Синекдох. — Но ще ти я прибера, Стефани, само за всеки случай.

— Не си правете труда — каза Стефани, като вече се отдалечаваше. — Никога няма да си я сложа.