Дерек Ланди
Смъртта на светлината (26)

26.
Странни чувства

Хаосът завладя всичко, а Даркесата се наслаждаваше на всяка минута.

Засвириха аларми. Завиха сирени. Екипи магьосници бяха изпратени до различни части на Убежището. Други екипи се връщаха окървавени, понесли ранените си другари. Ренегатите бяха полудели и изглеждаше невъзможно да се разбере къде се намират. Даркесата седеше със Скълдъгъри и останалите в лобито, а те се чувстваха като у дома си. Едва когато Зафира Кериас отиде при тях, положението се промени.

— Детектив Плезънт — започна тя, а паниката беше завладяла всяка дума, — изглежда имаме спешен случай.

Скълдъгъри се огледа, после кимна.

— Мда.

Зафира се намръщи.

— Бих била благодарна за… каквато и да било помощ от ваша страна. Повечето от оперативните ми работници липсват вече поне от двайсет минути.

— Значи официално се обръщате за помощ?

— Да, да, както искате го наричайте. Ще помогнете ли?

Скълдъгъри се изправи.

— За нас ще бъде удоволствие. Къде бихте желали да отидем?

— На по-долните нива — отвърна Зафира. — Изпратихме два екипа натам, а нямаме никаква обратна връзка.

— Значи тъкмо това е мястото, където искаме да бъдем — рече Скълдъгъри. — Ще ви уведомим, щом ги намерим.

Даркесата тръгна с всички останали, вътрешно ухилена. Това беше весело.

Хванаха асансьороподобното нещо до долните нива. Тук долу воят на сирените беше като далечен вик.

— Стойте плътно — нареди Скълдъгъри, с пистолет в ръка, докато ги водеше по коридора. — Не знаем на какво точно са способни конкретно тези ренегати и не сме наясно дали силите им отслабват, или се усилват. Във всеки един миг, всеки един от тях може да ни убие с поглед или сам да падне от лоша дума. Не бива да ги подценяваме.

Нямаше нужда да го казва на Векс и Ру, а Ловците на чудовища изобщо нямаха нужда да го чуват. Думите бяха предназначени за Стефани, Флетчър и Даркесата. Да ги предпазят. Подобни малки жестове караха Даркесата да се усмихва.

Отпред имаше тела.

Две мъртви. Едно в безсъзнание. Тя разпозна раненото момиче. Тиа. От раната над окото й течеше кръв. Продължиха тихо напред. Даркесата усещаше мощта пред тях, която чакаше в засада, но не каза нищо. Беше виждала списъка с ренегатите. Знаеше кой точно беше пред тях. Името й беше Стар^[1]. Красиво име. Беше англичанка, а силата й беше да скача и да се движи бързо с нервите си.

Стар изскочи от прикритието си, щом се приближиха. Изненада ги всички, с изключение на Даркесата, която наблюдаваше как Дей полита, а Флетчър залита. Стар удари Грейшъс и той отлетя. О, тази величествена мощ я правеше силна! Даркесата едва не се изсмя, докато я гледаше. Скълдъгъри сграбчи Стар, а тя — него и двамата се свлякоха долу. Стефани и Сарацен се хвърлиха и се опитаха да я отскубнат от хватката. Векс и Донегън също се намесиха и успяха да дръпнат Стар от Скълдъгъри. Стар се усука и се освободи, а ръцете й светнаха. Преди да осъзнае какво прави, Даркесата пристъпи напред и използва магията си да запрати струя въздух, който се удари в лицето на Стар. Стар се завъртя, сякаш я беше ударил чук.

Странна, странна нужда да помогнеш.

Даркесата наблюдаваше как Стар се втурна измежду останалите, тръгнала право към нея, замахвайки за удар. Даркесата можеше да увеличи плътността на тялото си в миг и да гледа как юмрукът на Стар се раздробява. Но не го направи. Остави се на удара, остави го да я хвърли назад. Падна на земята и се претърколи, и преди дори да успее да се просне по гръб, Скълдъгъри и останалите вече бяха до нея, за да я защитят. Гледаше ги как се бият, гледаше как Стар се отбранява от яростната атака. Тя се метна наляво и се нахвърли върху Сарацен. Свлякоха се на пода, Сарацен се мяташе под нея, докато се търкаляха, а после Стар изкрещя, когато ръката й изхрущя. Успя да се изправи, но Скълдъгъри я срита странично в коляното и Даркесата чу как то изпука. Пореден рев от устата на Стар, докато се олюляваше, а магията вреше и кипеше в нея.

Даркесата можеше да я убие дори от мястото, на което лежеше. Можеше да я пръсне като балон или да й откъсне главата с енергиен лъч. Можеше да стане и да изскубне сърцето й от гърдите. Не направи нито едно от всичките. Това, което направи, беше да се пресегне с магията си и да потуши тази на Стар, да я предпази от прекипяване. Забеляза объркването върху лицето на момичето ренегат, когато нещото, което трябваше да се случи, не се случи. Грейшъс довърши битката с десен лакътен удар, кой то изтри объркването и го замести с поглед на спокойна отпуснатост, докато Стар се свличаше на пода. Донегън сложи белезниците на китките й.

Стефани се надвеси над Даркесата. С едната ръка държеше Скиптъра. С другата се протягаше към нея.

Даркесата се поколеба за миг, после хвана ръката на Стефани и се остави да я издърпа.

— Добре ли си? — попита Стефани.

— Да — отвърна Даркесата. — Май съм отвикнала малко.

Стефани вдигна рамене.

— Всичко ще си дойде на мястото.

Това беше. Това беше всичко, което получи. Стефани се отдалечи, плъзвайки Скиптъра в раницата. Даркесата я гледаше как върви. Намръщи се. Какво беше това чувство? Това странно усещане?

Беше ли… топлина?

Разтръска глава в опит да се отърве от него. Беше едновременно странно приятно и неприятно странно.

Разбра, че се суетят около Флетчър. Седеше опрян на стената и се държеше за главата.

— Добре съм — мърмореше.

Сарацен приклекна пред него с разперена длан.

— Колко пръста виждаш?

Флетчър преброи, намръщи се и пак преброи. После удовлетворен кимна и заяви:

— Шест.

— Божке — промърмори Стефани. — Увредила му е мозъка.

Сарацен помогна на Флетчър да се изправи.

— Добре си е, само има нужда от доктор.

— Ей сега се връщам — рече Флетчър и продължи да си стои. Мигна към Сарацен. — Здравейте, докторе.

— Не се телепортира — съобщи му Стефани.

— О.

— Има нужда от някой, който да го придружи — рече Скълдъгъри. — Валкирия, ще свършиш ли тази работа?

Стефани се намръщи.

— Тя ли?

— Валкирия може да го защити, ако срещнат някое от приятелчетата на Стар и, ако трябва да съм честен, ти и Скиптъра ни трябвате.

— Хубаво — отговори Стефани, не напълно убедена. На Даркесата й се щеше да беше поспорила повечко. Не искаше да пропуска веселбата.

Докато другите продължаваха напред, Флетчър се приближи до нея с треперещи крака. Изглеждаше пребледнял.

— Може да се наложи да ме носиш.

— Няма да те нося.

— Ами ако падна?

— Ще те влача.

— Това звучи болезнено.

Тръгнаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Влачеха се толкова бавно.

— Вече можеш ли да се телепортираш? — попита тя.

— Ще се пробвам — каза той и след малко попита: — Телепортирах ли се?

— Не.

— А сега?

— Не.

— Не мисля, че мога да се телепортирам — призна той. — Главата ми трябва да е ясна. В момента не е ясна. В момента е леле-мале.

— Може би наистина ще те понося.

— Наистина? Това ще е яко. Не ми харесва да вървя. Скучно е и направо безкрайно.

Продължи да дрънка, но Даркесата не го слушаше. Отпред имаше някой. Някой с кипяща, бълбукаща мощ. Мъж. Грамаден. Силен. Дариан Вектор, може би. Даркесата си позволи да се усмихне. Изглежда нямаше да пропусне веселбата, все пак.

Стигнаха до странното нещо, което приличаше на асансьор.

— Качвай се горе — нареди Даркесата.

Флетчър изглеждаше объркан.

— Нали трябваше да ме водиш на доктор?

— Не. Трябваше да те доведа до тук и да продължа сама. Ти се качвай сега. Ще ни трябваш, за да ни телепортираш у дома, когато приключи всичко.

— Мисля, че Скълдъгъри имаше предвид да останеш с мен.

Даркесата хвана Флетчър за ръката, въведе го в асансьора и излезе.

— Ето — рече. — Оправяй се бързо.

Вратите се затвориха, преди той да успее да отговори.

Даркесата продължи по коридора. Беше тъмно. Тихо. Празно. Идеално.

Зад гърба й се чу лек звук и тя се обърна.

Дариан Вектор надвисна над нея. Хубавец. Небръснат. С блясък в очите, който граничеше с лудост.

— Виж ти, кой е тук — рече той. — Или си отражението, или си истинската. Няма значение коя си. Единственото, което има значение е, че не си нея.

— Даркесата — каза Даркесата.

— Какво е — попита Вектор — да се върнеш от онази мощ към това да си… ти? Как е да си убивала всичко, което ти се изпречи пред погледа и да стигнеш до това да трепериш от ужас?

— Ще ти кажа, като започна да треперя.

— Ама още си устата, а? Я да видим как ще дрънкаш, когато ти откъсна ръцете и краката. Ти уби някои мои приятели.

— Да ти изглеждам изплашена? Дали ти изглеждам дори съвсем малко притеснена? Дори някой като теб, Вектор, дори някой толкова очевидно глупав и интелектуално осакатен, би трябвало да се позачуди защо така. Дали блъфирам? Дали не очаквам подкрепление всеки момент? Дали съм глупава, колкото тебе?

— Спри да ме наричаш глупав.

— Или — продължи Даркесата — наистина съм толкова уверена, колкото изглеждам? И ако е така… защо? Защо съм толкова уверена? Каква тайна държа в ръцете си? Какво знам, което ти не подозираш? Или, ако трябва да сме съвсем точни, какво друго?

Вектор изви устна.

— Ти пак ли ме нарече глупав, току-що?

— Изпускаш същината. Позволяваш на гордостта ти да пречи на мислите. Стоя си тук и те обиждам, бъзикам те съвсем откровено и същевременно не се чувствам застрашена от ужасната смърт, с която ме заплашваш. Така че пак ще те питам — защо, мислиш, става така?

Вектор присви очи.

— Опитваш се да ме убедиш, че си все още нея.

— Да.

— Но не си.

— Можеш ли да си сигурен?

— Детективът-скелет нямаше да се размотава с теб, ако беше още нея.

— Не смяташ, че бих могла да заблудя Скълдъгъри? Наистина ли? Особено, когато той тайничко иска да бъде заблуден?

Видя целия процес. Видя как раменете му се отпускат леко надолу. Забеляза как юмруците му се разтварят едва-едва. Забеляза как преглътна и как очите му се разшириха. Видя как кръвта се отдръпва от лицето му.

Отстъпи назад.

— Моля те…

— Та разправяше нещо за откъсване на ръцете и краката ми?

— Моля те, не ме убивай.

— Говореше нещо за това да ме накараш да треперя от ужас?

— Предавам се. Моля те, предавам се.

— И изглеждаше обиден, когато намекнах, че си глупав. За малко да почнеш да спориш по въпроса. Я ми кажи, Вектор… ще спориш ли?

— Нне.

— Значи си глупав?

— Да. Ще ме убиеш ли?

Даркесата се поколеба.

— Би трябвало. Искам да кажа… желая го. Мисля. Много си досаден, така че… — Тя вдигна ръка и Вектор подскочи. Тя отново се поколеба. — Нещо не е наред — каза тя.

Вектор видя нещо, което му се стори като възможност и юмрукът му полетя и се стовари върху челюстта на Даркесата. Изрева и се олюля.

— Знаеш ли какво е това? — попита Даркесата. — Това е човечност. Това е то. Човечността е заразна. Пет минути се размотавам с хора, които правят добро, и вече и аз обмислям да направя някоя добрина. Не е ли нелепо? Сякаш има нещо в мен, което иска да е част от групата или иска те да ме харесват, или… или нещо такова. Необичайно нелепо. И безсмислено. Без значение колко ми се иска да изглеждам като една от тях точно в този момент, само въпрос на време е да се върна към това да бъда себе си.

— Би трябвало да опиташ да бъдеш добра за по-дълго време — заяви Вектор, стискайки счупената си ръка.

— А, казваш го само, защото си мислиш, че ще те убия след минутка.

— Ще… ще го направиш ли?

Даркесата вдигна рамене. Мразеше спойлерите.

— Не бива да прекарвам толкова много време с тях — рече. — Трябва да се върна при Танит и при Сангуайн, и при Останките. Никой от тях няма съвест и никой от тях не иска да прави добрини на никого. Скълдъгъри и останалите ме заразяват с нещо като…

— Етичност?

Тя щракна с пръсти.

— Да. Това е. Точно. Май не си толкова глупав в крайна сметка, а?

— Моля те.

— Спри да се молиш. Скучно е, когато нямам личен интерес в това да те гледам как се молиш.

— Мога… да ти помогна.

— И как би могъл да ми помогнеш?

— Има… има едно нещо. Едно създание. В Пещерите на празнотата.

На Даркесата й беше нужен миг да стигне до този спомен. Хората наричаха пещерите под къщата на Гордън Пещерите на празнотата.

— Резистентно е на магия — продължи Вектор. — Група учени успяха да го заловят, когато беше малко и го докараха тук, за да го изучават. Казват му Гнарл. Чака приятелите ти.

— На свобода ли е?

— Мисля, че да. Искам да кажа, такъв беше планът. Хванах само част от него, а не трябваше да чувам и тази част. Но разбрах и доста други работи. Подслушвах, когато Кериас се опитваше да се договори с вас. Щеше да ни предаде. Обеща ни убежище, а после предложи да ни предаде. Не може да й се има доверие на тази жена. Вие не се съгласихте на сделката, затова ви прати тук долу, където ви чака Гнарлът. Ще каже, че е било нещастен случай, но всъщност е урок за Чайна Сороуз.

— Зафира смята, че едно същество ще е напълно достатъчно да убие всички, с които дойдох?

Вектор преглътна.

— От това, което съм чувал? Да.

Даркесата изсумтя.

— Трябва да е доста впечатляващо същество. — Загриза устата. — Чудя се какво ли представлява.