Дерек Ланди
Смъртта на светлината (24)

24.
Двойка чудесни екземпляри

Кларабел им подаде сигнал и Скейпгрейс и Бияча бързешком нахлуха в Медицинското крило.

Бяха на минути от това да разкрият малката тъмна тайна на Убежището. Ако онова, което Кларабел беше казала, се окажеше вярно, ако старите им тела все още бяха там, значи имаше въпроси, които чакаха отговор. Въпроси като „защо“? „С каква цел“? „Кога“? „Къде“? Вярно, последните два въпроса вероятно нямаха особено значение, а първите два означаваха едно и също нещо, но Скейпгрейс щеше да търси отговорите на този на практика един въпрос и щеше да ги намери днес.

Когато се увериха, че никой от така заетите доктори и медицински персонал не гледат, Скейпгрейс и Бияча се покачиха на една носилка на колела и залегнаха. Кларабел моментално ги заметна с бял чаршаф. Лежаха неподвижно, а тя ги забута нанякъде.

Това беше опасната част. Все още бяха на открито. Ако някой забележеше, че Кларабел се държи странно, всичко свършваше. Какво ли щеше да им се случи тогава? Дали Чайна Сороуз щеше да поръча „изчезването“ им? Дали тримата щяха да се изпарят мистериозно? Колко дълбоко стигаше тази тайна? Колко навътре беше плъзнала пипала тази конспирация?

Докато ги возеше, Кларабел си тананикаше онази песен от „Замръзналото кралство“. Бияча взе да припява и Скейпгрейс го изгледа кръвнишки. Странно — сега, когато отново имаше цел, установи, че дразнението му към Бияча нараства. Седмици наред му беше липсвала енергията да му заповяда да млъкне. Чувстваше, че това е на път да се промени.

Кларабел спря да тананика. С това, за щастие, и Бияча. След което спря и носилката.

— Кларабел — чу се женски глас.

— Здравейте, доктор Синекдох — отвърна Кларабел.

Скейпгрейс спря да диша. Щяха да ги разкрият. О, мили Боже, щяха да ги разкрият.

— Какво возиш тук? — попита Синекдох.

— Телесни части — отговори Кларабел.

— Моля?

— Телесни части. Части от тяло. Гадни и противни. Сложих им един чаршаф отгоре, че са толкова гнусни на вид, че не се издържа.

Синекдох помълча за миг.

— И къде ги караш?

— Насам.

— Ясно. А откъде ги взе?

Скейпгрейс погледна към Бияча с крайчеца на окото си. Бияча се потеше. И той го усещаше. Това беше краят.

— Скълдъгъри Плезънт ми каза да ги прибера на сигурно място — заяви Кларабел. — Каза ми, че са части от някакъв много важен случай, върху който работи. Това са останките на Луис Холмс.

Кларабел каза името така, сякаш се предполагаше да означава нещо.

— Кой? — попита Синекдох.

— Луис Холмс. Не сте ли чували за него?

— Боя се, че не.

— Луис Холмс умрял с ужасна смърт, докато спасявал света — обясни Кларабел. — Изправил се срещу един зъл Уорлок и Уорлокът го измамил, упоил го и го разчленил. Това означава, че са му отрязали всички крайници.

— Знам какво означава разчленил, Кларабел.

— Злият Уорлок го оставил мъртъв — продължи Кларабел, — но Луис оцелял. Според Скълдъгъри, Луис събрал и вързал четири турникета само със зъби, после се изправил атлетично на задни части и проследил Уорлока с отличен нюх. Сгащен в ъгъла, Уорлокът се метнал да вземе оръжието си, като възнамерявал да го използва, за да унищожи този свят. Но Луис смело се търкулнал на пътя му.

— Има ли поне нещо вярно във всичко това?

— Скълдъгъри каза, че се били осем дни и осем нощи. Острието на Уорлока лишило Луис от няколко части на тялото му, включително и любимото му ухо, но Луис не се давал.

— Кларабел, наистина съм доста заета.

— И те продължавали да се бият още и още. Уорлокът може и да си е мислел, че това ще е лесна битка, но не знаел, че Луис е бил обучаван на повече бойни изкуства, отколкото той някога бил чувал. И колкото повече ранявания получавал Луис, толкова по-опасен ставал. Би било правилно да се каже, че след разчленяването си, Луис Холмс станал истински майстор на невъоръжения бой.

— О, мили Боже, Кларабел.

— Уорлокът паднал назад и се набучил на собственото си оръжие, а Луис Холмс лежал там, пъшкал и се взирал в нощното небе. Триумфално.

Скейпгрейс чакаше. Не изглеждаше правдоподобно някой на този свят да повярва на такава история, особено някой толкова интелигентен като доктора, но пък и Кларабел я разказа доста убедително. Самият той почти беше повярвал.

— И как така Луис свърши тук? — попита Синекдох.

По дяволите.

— Ммм? — се чу от Кларабел.

— Щом е оцелял след осем дни битка и загуба на кръв, без крака и ръце, какво го е убило в крайна сметка?

— О — отвърна Кларабел. — А, да. Е, ами лежал си там, триумфиращ и бездиханен и глутница вълци го намерили и го изяли.

— Вълци.

— Да.

— И къде се е случило всичко това?

— В една земя далеч, далеч оттук. В Британия.

— Кларабел… измисли си цялата тази история, нали?

Скейпгрейс очакваше ловък отговор от страна на Кларабел.

— Нннне — бавно отговори тя.

— Няма Луис Холмс, права ли съм?

— Има — настоя Кларабел. — Останките му се намират под този чаршаф. Мога да ви ги покажа, ако искате, но са толкова отвратителни, че мозъкът ви сигурно ще експлодира от ужас.

— Луис Холмс не съществува, нали?

Чаршафът, който покриваше Скейпгрейс, внезапно се събра, когато Кларабел го сграбчи.

— Съществува. Той е точно тук. Ще ви го покажа, щом не ми вярвате.

О, мили Боже, тя щеше да вдигне покривалото. Тя вярваше на собствената си история. Щеше да дръпне чаршафа и всичко щеше да свърши.

— Кларабел, чакай — каза Синекдох. — Не се налага да го правиш. Всичко е наред. Стараеш се много да се впишеш в обстановката и… вярвам ти. Наистина. Хайде, продължавай, по-добре прибери тези останки на сигурно място.

— Ще го направя — отвърна Кларабел.

Скейпгрейс чу как Синекдох се отдалечава и изведнъж носилката потегли отново.

— Тя ми повярва! — прошепна Кларабел.

На Скейпгрейс му беше олекнало толкова, че не успя да отговори.

Приглушената шумотевица на Медицинското крило утихна, а светлината отвъд чаршафа се промени. Бяха в ново помещение. Колелата на носилката изскърцаха. Кларабел ги завъртя и ги вкара в друга стая и светлината отново се промени.

— Хубаво — рече Кларабел, издърпвайки чаршафа настрани, — стигнахме.

Скейпгрейс и Бияча седнаха. Беше голямо помещение, пълно с електронно оборудване, което пиукаше и тракаше. Средата на стаята беше заета от контейнер, пълен с течност, в която се носеше старото тяло на Скейпгрейс. До него беше трупът на Бияча.

Скейпгрейс слезе от носилката и се приближи до контейнера. Беше сюрреалистично да вижда старото си аз така. Тялото беше прогнило и изгорено, макар и не толкова прогнило и изгорено, колкото си го спомняше. Всъщност не изглеждаше и наполовина толкова зле, предвид всичко, което беше ставало. Очите му се префокусираха върху отражението му на стъклото. Вътре в контейнера Скейпгрейс беше мъртъв и похабен, и разлагащ се. Извън контейнера беше висок, силен и красив. Но докато местеше поглед от новото си лице към старото, осъзна, че старото е неговият дом и винаги щеше да бъде такъв.

— Та значи това са Луис Холмс, така ли?

Обърнаха се. Доктор Синекдох се приближи с въздишка.

— Кларабел, за последен път — това е зона с ограничен достъп. Това означава, че хора без разрешение нямат право просто да си влизат тук. Имаме много чувствителни проекти, които разработваме и трябва да сме много стриктни в това отношение. И друг път съм ти говорила за тези неща.

— Но те са мои приятели — отвърна Кларабел, поруменяла. — Липсват им старите им тела.

— Не е там въпросът, просто… — Синекдох поклати глава. — О, Кларабел, какво ще те правя?

Кларабел увеси глава.

Скейпгрейс пристъпи напред, присвивайки очи.

— Не я обвинявайте. Ние разбрахме за това нещо и я накарахме да ни доведе. Време е да отговорите на няколко въпроса, докторе. Какво правите с телата ни? Най ни каза, че щом веднъж мозъците ни бъдат извадени от тях, те ще бъдат унищожени. Ще бъдат изгорени.

Синекдох кимна.

— Такъв беше планът, но един от другите лекари помоли да ги запазим, за да може да изучи ефекта от определени процедури върху невротична тъкан.

Скейпгрейс я бодна с пръст.

— Значи това е малката ви мрачна тайна!

— Моля?

— Тайната, която пазите! Конспирацията!

Тя изглеждаше искрено озадачена.

— Ъъ, няма никаква конспирация и това не е малка мрачна тайна. Вероятно е трябвало да ви уведомят, че старите ви тела са все още в пълна цялост, но освен административния пропуск, всичко останало си е напълно официално.

— О.

Бияча се вторачи по-отблизо в стъклото.

— Не изглеждат толкова прогнили, колкото бяха.

— Не са — отговори Синекдох, извръщайки се от Скейпгрейс. — Всъщност успяхме да възстановим голяма част от вредите, причинени от простичкото ежедневно изхабяване. Беше невероятно плодотворно да се работи с двойка толкова чудесни зомби екземпляри като тези. Обикновено подобни изследвания се провеждат върху парчета месо. Работата, която вършим тук, би имала огромно разностранно значение за редица медицински и научни области.

Бияча надигна вежда.

— Наистина ли?

— О, да — отвърна Синекдох. — Вие двамата би трябвало да се гордеете със себе си. Вие наистина променяте нещата.

Това ли беше? Това ли беше търсил Скейпгрейс толкова време? Възможността да направи нещо важно, възможността да промени нещо… Вярно, не това беше имал предвид. Истината беше, че това нямаше нищо общо с него. Беше просто старото му тяло, което беше свършило цялата работа. Но все пак… беше нещо. Той беше нещо. Той имаше значение. Може би това беше. Може би това беше пътят му към задоволството от постигнатото. Нямаше да спаси света, но щеше да даде своя принос за световната наука, е… Това беше нещо, с което да се гордее. Най-сетне.

С лицето му се случи нещо странно. Лицевите му мускули се свиха и се дръпнаха, а устата му се изви.

— Господарю! — възкликна Бияча. — Вие се усмихвате! И това е толкова красиво!