Дерек Ланди
Смъртта на светлината (23)

23.

Стефани вдигна рамене.

— Става — отвърна, крачейки към вратата, след това излезе и в стаята настана тишина. Всички тестове бяха проведени, Долавящите си бяха свършили работата, въпросите бяха зададени, а Даркесата беше успяла да ги измами всичките.

Стана от леглото и се облече. Черните панталони — тесни. Черното яке — закопчано. Черните ботуши — страшни. Бяха й липсвали, дрехите на Гастли, ушити специално за нея. Е, всъщност за Валкирия, но каква разлика имаше?

Хвана се за тази мисъл и се разсмя. Всъщност вече имаше разлика. Сега, когато Валкирия беше в капана на Уловителя на души, Даркесата най-сетне беше сама в главата си.

Беше хубаво.

Само трябваше да не забравя как се държи Валкирия. Трябваше да се сеща за нещата, които бяха важни за Валкирия. Семейството. Приятелите. Да удря хората. Не знаеше колко време ще успее да поддържа този театър, но така или иначе нямаше нужда да е твърде дълго. Само колкото да разбере кой и къде е Аргедион, да вземе Хесианския гримоар и може би да попалува малко, ей така за забавление, докато свърши тези неща.

Излезе от Медицинското крило и тръгна на разходка.

Убежището се беше променило от последния път, когато беше тук. Напомняше й за палата на Меволент в алтернативната реалност. Всъщност, самият Роърхейвън доста наподобяваше целия град, та чак до предпазната стена, която защитаваше границите му. Чудеше се дали това малко съвпадение притеснява Скълдъгъри. Вероятно да.

Меволент. Е, това беше веселба. Той беше предизвикателство. Не беше открил истинското си име, а при все това можеше да се мери с нея и едва не я победи.

Очакваше с нетърпение реванша.

Мотаеше се из коридорите, усмихваше се на всички, които подминаваше, докато не мерна Дийкън Мейбъри да се скрива зад ъгъла. Последва го, като се отдръпваше всеки път, щом се появяха хора наоколо. Когато най-сетне остана сам, тя пристъпи в стаята зад него.

— Здрасти — рече му.

Дийкън вдигна очи. Тя забеляза изненадата по лицето му. Беше свикнал да го презират — особено Валкирия. Не беше очаквал усмивка.

Даркесата влезе вътре, самата небрежност.

— Май трябва да ти благодаря, задето извади Даркесата от главата ми.

Дийкън примига няколко пъти, преди да отговори.

— Предполагам, че да — отвърна. — Искам да кажа… бяхме цял екип…

— Но ти беше ключовият елемент, нали така? Никой друг не би могъл да раздели личностите ни така добре? Никой друг не разполага с това умение? Е, поне така каза Чайна.

— Така ли каза? Е, да, така де…

Даркесата се засмя.

— Просто скромничиш.

Той се засмя с нея.

— Не е нещо, с което съм свикнал.

Тя се остави смехът й да избухне до искрено забавление по повод шегата му и забеляза как той светна от тази нейна реакция. Лъчезарната му усмивка й каза всичко, което трябваше да знае. Горкият малък Дийкън Мейбъри — всичко, което бе искал някога, бе да получи от някой знак на обич и привързаност.

— Благодаря ти — каза тя. — Съвсем искрено ти го казвам. Не знаеш какво беше, да си вътре и да не можеш да контролираш нищо, нито дори да можеш да говориш. После почувствах ръцете ти на главата си и чух гласа на Скълдъгъри и се концентрирах, както ми казаха да направя. И трябваше да изтърпя малко, докато я изтеглите, ритаща и пищяща…

— Сигурно е било ужасно.

— Но си заслужаваше. Сега вече съм свободна, и това — благодарение на теб.

— Е, както казах, бяхме цял екип, но…

— Но най-вече ти — завърши тя изречението и отново се засмя. — Та кое беше по-трудно — попита, сякаш между другото, — да ме разделиш от Даркесата или да пренапишеш личността на Аргедион?

Дийкън заклати глава, обмисляйки отговора си.

— Всяко си имаше своите предизвикателства — каза най-сетне. — При теб проблемът беше, че трябваше да изолирам два набора от мисли и да ги подредя така, че другите Долавящи да могат да изтеглят единия набор. Това не го бях правил преди. Никой не беше. Проблемът, с който се сблъскахме, не беше точно обичайната трудност. С Аргедион трябваше напълно да потиснем личността, да я пренапишем с фалшиви спомени и различна идентичност. И въпреки че съм много по-запознат с този тип работа, пак ми отне доста усилия.

— Даде ли му поне готина идентичност? Като рок звезда или милиардер, или нещо такова? — попита тя.

— И аз това исках! Обаче не ми позволиха. И бяха прави, разбира се. Ако имаме късмет, това пренаписване може да стигне до края на живота му. Ключът към това да сме сигурни, че Аргедион никога няма да се покаже отново, бе да го заклещим в едно скучно съществуване. Не включвай нищо, което би могло да го отключи.

— И какъв е тогава?

— Гимназиален учител.

Даркесата се разсмя.

— Ама наистина ли мислиш, че това е най-добрата професия за него? Всеки учител, когото съм срещала, е бил или стресиран, или се преработва! Ако нещо може да го отключи, то това със сигурност е цял клас нагли тийнейджъри!

Дийкън се ухили.

— Никога не бях се замислял за това. Изборът беше между учител и библиотекар, обаче при скоростта, с която се закриват библиотеките, досега щеше да е изхвърчал от работа и със сигурност щеше да се е забъркал в нещо.

— А защо учител или библиотекар?

Той примига насреща.

— Ами защото това са най-скучните професии, за които успях да се сетя. Нямаше как да го превърна в ченге или в пожарникар, или пилот на самолет, или…

— Е, да. Така си е. Ами защо не, например, чиновник в служба или нещо такова?

— Каква служба?

— На кой му дреме? Слагаш го на едно бюро, даваш му един телбод и невзрачна кариера без изгледи за развитие с нулеви отговорности и без стрес и готово.

— Е, да — отвърна Дийкън. — Виж, изобщо не съм се сетил за такава работа. А може би трябваше.

Даркесата поклати глава изумено.

— Моля те, кажи ми поне, че работи в някое добро училище.

— Всъщност не знам — рече Дийкън. — Подробностите ги довърши после Върховният маг… ъъъ, бившият Върховен маг — Ревъл. Той избра мястото, където да работи и да живее Аргедион. Не мисля, че е казал на някой друг. То е като „Защита на свидетеля“, нали се сещаш? Колкото по-малко хора знаят, толкова по-безопасно.

Даркесата кимна.

— Значи не знаеш дори приблизително къде може да е?

Дийкън се изкикоти.

— Дори не знам фамилията му!

— Аха. Добре тогава. Сега май трябва да те убия, така че…

Смехът секна.

— Моля?

— Е, не точно да те убия. Искам да кажа, да, ще сложа край на живота ти и, такова де, личността, която виждам пред себе си, вече няма да съществува, но не бих се тревожила за това. Физическата смърт не значи нищо. Всички ние сме просто енергия, в крайна сметка, не е ли така? Горкият, малък Дийкън Мейбъри. Един от шестима еднояйчни близнаци, от които само двама са все още живи. Как умряха останалите, Дийкън? Я, ми припомни?

— Аз не… Валкирия, какво става? Защо си…

— Давит се заключил в стаята, но забравил да си подсигури вентилация, толкова знам. Дафид паднал в чукова мелница. Ето този ми е любимият. Как умряха другите двама?

Дийкън бавно отстъпи назад.

— Гастроинтестинални нарушения и козел с бяс.

Даркесата плесна с ръце.

— Изяден от козел, болен от бяс, точно така! Мисля, че този май ще ми стане вече любимият, ако трябва да съм честна. Та значи, сега само Дай и ти сте останали сред живите.

— Ти не си… Ти не си Валкирия…

Даркесата му се усмихна.

— Не, не съм. Та значи, как ще те убия, Дийкън? Кой да бъде необичайният почин на твоята смърт? Все пак става дума за семейни традиции.

— Ти… няма нужда да ме убиваш. Защо се налага това? Аз не съм заплаха за теб.

— Ти си единственият човек, който може да прави каквото прави със съзнанията на хората, Дийкън. Ако му падне възможност, съм сигурна, че Скълдъгъри ще намери начин да използва уменията ти срещу мен, преди да успея да си изградя защитата.

Сълзи се стичаха по лицето на Дийкън и той събра длани пред себе си в молба.

— Моля те… Не искам да умирам…

— Няма нищо — отвърна Даркесата. — Няма да усетиш нищо.

Тя махна с ръка и той експлодира на атоми.

Сега идваше пиперливата част. Тя все още имаше контрол върху тези атоми, завъртя няколко около оста им, обработи ги, промени ги, доколкото беше способна и доколкото позволяваше ограниченото й познание, а после ги взе и ги събра отново, след което във въздуха се появи едно малко жълто гумено патенце и падна на пода.

Тупна с леко изписукване.

Даркесата се ухили и излезе.