Дерек Ланди
Смъртта на светлината (22)

22.
Завръщането на Валкирия Каин

Стефани отиде на пазар.

Докато всички още се суетяха покрай завръщането на Валкирия предната вечер, тя се разходи из търговската зона на Роърхейвън. Няколко магазина вече бяха започнали да усещат трудности, след като не получиха обещаните тълпи от магьосници, готови да се разделят с парите си, но поне още работеха. Откри един, в който продаваха защитно облекло — не толкова ефективно като това на Гастли Биспоук и със сигурност далеч от неговата фина изработка, но все пак вършеха работата, за която бяха предназначени. Купи си един цял тоалет, плати на касата, а докато чакаше рестото си, продавачката зад щанда определено излъчваше ненавист. Но Стефани беше свикнала.

Нямаше вина, че изглеждаше като Даркесата.

Върна се пеш до Убежището, без да бърза, наслаждавайки се на самотата. Слънцето вече беше напекло и беше доста горещо, въпреки ранния час. Подмина няколко човека. Те също я мразеха. Не им обърна внимание.

Качи се по стъпалата към Убежището. Секачите на пост бяха единствените хора, които игнорираха присъствието й през последните два часа. Тя се подготви за много повече и влезе в лобито. Наоколо се суетяха сума превъзбудени магьосници.

Даркесата беше победена. Даркесата вече я нямаше. Кризата беше приключила. Нямаше нужда от паника, нямаше нужда от тревога. Нямаше нужда от Стефани.

Намери една празна стая, където се преоблече. Черното не беше нейният избор. Тя не беше Валкирия Каин. Беше Стефани, а Стефани винаги беше обожавала палтото, което веднъж беше ушил Гастли с ръкави в яркочервено. Обу си панталони и яке в същия цвят — тесен, но доста ласкателен към тялото й тоалет, с който изглеждаше сякаш бе покрита със засъхнала кръв. Усмихна се широко на отражението си, после сложи черните дрехи от Гастли в една чанта и отиде да се разхожда. Озова се в залата с Усилвателя.

— Здравей, Стефани — каза Инженерът. — Как си днес?

— Велико — отвърна. — Страхотно, исках да кажа. Или би трябвало да съм страхотно. Не знам защо не съм.

Инженерът кимна.

— Човешките емоции са трудни за разбиране.

— Така е — съгласи се тя. — Та колко време ни остава?

— Усилвателят ще се претовари след единадесет дни, четири часа и осем минути.

— Ясно.

— Би ли желала да използваш душата си, за да го деактивираш?

— Дори да исках, съмнявам се, че щеше да свърши работа.

— И защо?

— Аз съм отражение — отговори Стефани. — Не съм родена. Не съм естествена. Аз съм малфункция. Животът не ми беше даден, взех си го сама. Не мисля, че дори имам душа.

— В такъв случай, влез в Усилвателя, стъпи върху платформата и аз ще се опитам да извадя душата ти. Ако наистина вярваш, че не притежаваш душа, няма да пострадаш, така че от какво има да се страхуваш?

— Не се… Не се страхувам, аз…

— Но ако има една част от теб, която се осмелява да се надява, че заедно с живота идва и душата, независимо под каква форма, то тогава бих те посъветвал да отклониш любезното ми предложение.

Стефани присви очи.

— Много хитро успяваш да помагаш на хората.

Инженерът направи някакво движение, което наподобяваше вдигане на рамене.

— Харесвам хората. Помогнах на мнозина по време на пътешествията ми.

— А защо напусна поста си въобще? Бил си създаден да наглеждаш Усилвателя. Това е било твоето предназначение. Причината за съществуването ти.

— Стоях тук десетки години. Отегчих се.

— Не, разбирам това, просто… По-скоро те питам как? Как така реши да загърбиш първоначалното си предназначение и нали се сещаш, да поемеш по нов път?

— Беше лесно — отвърна Инженерът. — Хрумна ми мисълта, че съм господар на собствената си съдба. Веднъж осъзнал, че мога да съществувам, и имам предвид на чисто вътрешно ниво, светът се отвори за мен. Сам дефинирах предназначението си.

— Но ти отново си тук, където започна.

— Понеже тук имат нужда от мен. Когато вече не съм потребен, отново ще предопределя предназначението си. Защо питаш?

— Ами… не знам. Предполагам, че самата аз размишлявам над това какво е моето предназначение. Преди дни всичко ми беше толкова ясно. Свърши работата, живей си нормално живота. Но сега съм… сега не знам дали ще го получа.

Навън се чуха стъпки и Стефани се обърна, когато Флетчър надникна в помещението.

— Сетих се, че може да те намеря тук — рече. — Здрасти, Инженер.

— Здравей, Флетчър. Би ли желал да използваш душата си, за да деактивираш Усилвателя?

— Мерси много, но не — отвърна и влезе вътре. — Всъщност дойдох да видя Стефани.

Стефани се насили да докара усмивка на лицето си.

— Е, как е Валкирия?

— Добре върви — отвърна той. — Доктор Синекдох провежда някои тестове, но освен че е адски гладна, изглежда си е добре. Явно Даркесата е действала отвъд нуждата да консумира храна.

— Браво на нея — каза Стефани. — Та защо не си със Скълдъгъри, притихнал край постелята на Валкирия, да се благодариш, че се е върнала жива и здрава?

Флетчър я изгледа.

— Какво те притеснява?

— Мен ли? Изобщо нищо не ме притеснява. Добре съм си. Супер. Направо съм…

— Стеф…

— Трябваше да я убием! — избълва Стефани. Веднага почервеня. — Имам предвид… не Валкирия. Даркесата. Такъв беше планът. Затова се съгласих да участвам изобщо. Ще убием Даркесата и се прибираме вкъщи. А какво си имаме вместо това? Даркесата в преспапие, Валкирия на болничното легло и къде съм аз в цялата тази работа? Къде е моето място сега? Просто ей така — тя щракна с пръсти — вече не съм партньор на Скълдъгъри. Просто ей така се върна оригиналът, истинската и за пореден път аз съм страшното отражение, на което никой не може да има доверие.

— Аз ти имам доверие — каза Флетчър.

— Ти? В момента, в който Валкирия ти запърха с мигли насреща, ще забравиш за…

Той протегна ръка към лицето й, обърна главата й, целуна я и заглуши последните думи.

Когато се откъснаха един от друг, я погледна в очите.

— Ти си моята приятелка — каза. — Ти. Не тя.

— Но тя е…

— Ти, Стеф. Разбра ли?

Стефани кимна.

Флетчър се усмихна.

— Тоалетът кърти, между другото.

 

 

Качиха се по стълбите до Медицинското крило.

Валкирия си имаше собствена стая. Разбира се. Само най-доброто за Валкирия Каин. Стефани и Флетчър влязоха вътре, а Скълдъгъри и Валкирия вдигнаха очи.

— Здрасти — рече Стефани.

— Здрасти — отвърна Валкирия.

Мина един миг.

— Е, поне не е неловко — весело се обади Флетчър.

По лъскавия под затракаха токчета и Стефани отстъпи настрани, тъкмо навреме, когато влетя Чайна и се спусна право към пациентката. Черния секач остана на вратата.

— Добре дошла обратно, мила моя — каза Чайна и разцелува Валкирия по бузите. — От всички възможни изходи от ситуацията, да не умреш снощи беше може би най-добрият.

— Това значи много за мен — отвърна Валкирия, — особено от устата на Върховния маг. Как успя да извъртиш тази малка маневра?

Чайна махна нехайно с ръка.

— Уплашените и отчаяни хора правят уплашени и отчаяни неща. Но стига за изборния процес. Къде е Даркесата?

Скълдъгъри извади Уловителя на души и го приближи към Чайна, за да надникне вътре.

— И това ще я удържи? — попита тя.

— Няма причина да смятаме противното — отговори Скълдъгъри. — Ще го подсилим още. Ще се уверим, че няма шанс да се измъкне, никога.

Чайна почука по стъклото.

— Значи приключи. Свърши се. Нали се свърши?

Скълдъгъри кимна.

— Свърши се.

Чайна се поизправи.

— Време е за празненство, тогава. Това можеше да свърши страшно зле, но вижте ни сега. Заплахата е предотвратена, злодеят е в капан, а дори и Валкирия е отново сред нас. Типстаф!

Типстаф се появи на вратата.

— Да, Върховен маг?

— Организирайте парти, моля. Нещо празнично — екстравагантно, без да е твърде разточително.

— Разбира се, екстравагантно, но не разточително — кимна Типстаф. — Ще има ли още нещо?

Чайна огледа останалите.

— Някакви поръчки? Нещо, което бихте искали да видите на партито? Балони? Изпълнение на трапец? Слонове? Трябва да е нещо грандиозно. Хората имат нужда от уверения, че нещата се връщат в руслото си. Ще поканим всички Съвети от всяко Убежище по света. Ще бъде чудно. Ще бъде разкошно — очите й се спряха върху Скълдъгъри. — А ти ще връчиш поканата на Зафира Кериас лично.

Главата на Скълдъгъри се килна под ъгъл.

— Чудех се колко дълго ще продължи тази почивчица.

Чайна отново махна с ръка и Типстаф се отдалечи.

— Имахме три проблема — каза тя. — Даркесата беше първият, но вече не е заплаха. Ти спаси всички ни и имаш благодарностите ни. Но остават още два проблема — избягалите магьосници и Останките. За наш късмет, си държах ушите отворени и последните ми сведения говорят за това, че Американското убежище укрива ренегати. Реши първия проблем — сега искам да вземеш Векс, Ру и Ловците на чудовища и да решиш втория проблем. Когато бегълците се завърнат в белезници, ще се захванеш и с третия.

— Като казваш, че си си държала ушите отворени…

Чайна се усмихна.

— Тази информация дойде от поверителен източник.

— Някой от старите ти шпиони?

— Именно. Винаги разполагат с точна информация и не виждам причина да не е така и този път.

— Флетчър — рече Скълдъгъри, — след малко ще се телепортираш обратно при Декстър, нали така?

— Сега, всъщност — отвърна Флетчър. — Искам да им помогна да претърсят следващия град в списъка ни. Няма да ни отнеме повече от час, час и нещо.

Скълдъгъри кимна.

— Хубаво. Щом приключите, ще навестим Върховен маг Кериас.

— Ще им предам — отговори Флетчър. Стисна Стефани за ръката, преди да я пусне и да изчезне.

Чайна се обърна към Валкирия.

— Сега, след като приключи цялата тази шантава работа, наистина е страхотно, че пак си сред нас. Как се чувстваш?

Валкирия се усмихна мрачно.

— Уморена. Не съм съвсем сигурна какво стана, но… но съм добре. Обаче съм изненадана, че правиш лични посещения. Не мислех, че е в твой стил.

— Реших, че бих могла да наруша това правило заради теб. Ти спаси живота ми, все пак. Спомняш ли си?

— Помня, че гореше.

Чайна кимна.

— Можеше да ме оставиш да умра. Даркесата можеше да ме остави да умра. Но не го направи. В нея беше останало достатъчно от теб, за да ме спаси. Няма да го забравя.

— Просто се радвам, че ме спряхте преди да нараня още някого.

— Всички сме правили неща, с които не се гордеем. Някои от нас дори ужасяващи неща. Но сега си отново при нас, в безопасност си и си добре, а ще ставаш и по-добре. — Тя се обърна, когато Синекдох влезе в стаята. — Нали така, докторе?

Синекдох огледа мониторите.

— Абсолютно — промърмори. После вдигна поглед. — Да. Идеално здраве. Няма причина Валкирия да не може да стане и да си излезе оттук в следващите няколко минути. Може ли да погледна Уловителя на души, моля?

Скълдъгъри протегна ръка, а Синекдох прокара длан по стъклото. Ръката й засвети. Дори от мястото, на което беше застанала, Стефани можеше да почувства излъчваната топлина и приятното облекчение.

— Какво търсиш? — попита Скълдъгъри.

— Опитвам се да разчета енергията — отвърна лекарката. — Ърскин Ревъл все още е изтезаван. При положение че Даркесата е затворена по този начин, връзката би трябвало да е прекъсната. Не разбирам защо той все още страда.

— Мислиш, че връзката е още активна? — попита Чайна.

— Така изглежда — отвърна Синекдох. — Макар да не мога да открия никакви следи от нея тук.

— Може би ще трябва да подсилим Уловителя преди връзката да се разруши.

Синекдох измърмори нещо, после кимна.

— Да. Може би. Ще трябва да изолираме Уловителя, обаче. Ако връзката е все още активна, Даркесата може да има още някой друг коз в ръкава. Мога ли да го взема?

Скълдъгъри й го подаде.

— Опитай се да не го изпускаш. Съдържа бог.

— Ще се постарая.

Чайна гледаше как Синекдох излиза, понесла Уловителя с две ръце и рече с лек намек на злоба:

— Надявам се, че Танит не е твърде депресирана от загубата на месията си. Докъде сме стигнали с нейното издирване?

— Изпратихме Секачи до скривалището, за което ни каза Валкирия — отговори Скълдъгъри, — но нямаше и следа от нея.

Чайна погледна към Валкирия.

— Имаш ли някаква представа накъде може да е тръгнала?

— Не знам — отвърна Валкирия. — Сега, когато Даркесата я няма, тя ще бъде отчаяна. Може би… — поколеба се тя.

— Да?

— Може да е тръгнала да търси Аргедион — рече Валкирия, като се поизправи. — Даркесата искаше да използва гримоара, за да го проследи — беше решила, че ако надникне в мозъка му, ще получи най-краткия път до това да разгърне пълния си потенциал. Ако Танит го открие, ще може да го използва за заложник и да го накара да си спомни кой е, ако не предадем Даркесата обратно.

— Няма да разменяме Даркесата за нищо на света — заяви Чайна. — Дори и така да е, Аргедион е в твърде крехко състояние, за да издържи някой толкова дразнещ като Танит Лоу. Само една дума от нейна страна може да го извади от илюзията, под чиято власт се намира, а последиците от това биха били… гибелни.

— Значи трябва да се погрижим Танит никога да не се добере до него — рече Скълдъгъри. — Кой знае къде се намира той?

— Доколкото съм наясно — каза Чайна, — само Ърскин Ревъл и Дийкън Мейбъри знаят нещо за новия живот на Аргедион. Ще пазим Мейбъри, а Ревъл е твърде зает с агонията си, за да каже нещо по въпроса, така че смятам, че сме сравнително спокойни по този въпрос засега. Междувременно, искам да се погрижите за проблема с ренегатите.

— Ще се обадя на Декстър за новини — каза Скълдъгъри. Погледна към Стефани. — Какви са твоите планове?

Стефани примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти изпълни твоята част от сделката. Помогна ни да спрем Даркесата. Може да пратим някой да те закара до вкъщи.

Да. Искаше да каже „да“. Искаше да каже „да“, да излезе оттук и повече да не се обръща назад. Само че…

Само че Валкирия си седеше точно там, а Стефани усети как нещо се гърчи в стомаха й само при мисълта да излезе от ситуацията, в която Валкирия с радост ще влезе. Его. Това беше. Гордост и его.

— Ще остана докато се погрижите за ренегатите — рече. — Разполагам с най-мощното оръжие, в крайна сметка. Ще ви помогна един последен път и си тръгвам.

— Помощта ти се оценява — отвърна Скълдъгъри и се обърна да излиза от стаята. Стефани тръгна подире му, а Валкирия понечи да стане от леглото, но той ги изгледа и двете и каза: — Вие двете оставате тук.

— Какво? — извика Стефани. — Казах, че ще помогна.

— Не може да ме оставите тук и да не участвам — запротестира и Валкирия.

— Нямам такова намерение — отвърна Скълдъгъри, — но не искам да ми се дърляте през цялото време.

Стефани се намръщи.

— Разменили сме си само по две думи!

— Именно. Искам да поговорите. Имате много неща да изясните и колкото по-бързо го направите, толкова по-полезни ще бъдете и двете. Ще се телепортираме в Америка след час и нещо. Очаквам топлата ви дружба да разцъфти дотогава.

Излезе рамо до рамо с Чайна. Черния секач ги последва.

Стефани погледна Валкирия. Секундите се влачеха.

— И какво ще стане сега? — попита.

— Не знам — отвърна Валкирия. — Може би…

— Ще ти кажа какво ще стане сега. Ти си тръгна. Предаде се, предаде всичко, за което беше родена. Сега те са моето семейство.

Валкирия присви очи.

— Можем да уредим това, да ти кажа. Нямаше нужда да ме нападаш. Нямаше нужда да се опитваш да ме убиваш. Можехме да поговорим.

— Ти нямаше да говориш с мен — възрази Стефани. — Дори нямаше и да помислиш за някакъв компромис.

— Добре, нека да помислим за компромис. Отново ще имам нужда от отражение, което да…

— Аз не съм твоето отражение.

Валкирия вдигна ръце.

— Извинявай, извинявай, не исках да прозвучи така. Исках да кажа, че сега, когато отново съм тук, пак ще трябва да излизам със Скълдъгъри всеки ден, така че не мога да се справя без теб. Искам да продължиш да правиш това, което правиш. Мисля, че бихме могли да си делим моето… нашето семейство. Когато съм вкъщи, ти ще прекарваш нощта някъде другаде, а през останалото време ще си си там.

Стефани поклати глава.

— Това никога няма да сработи, не и без огледалото. Ами ако си сменим прическите? Ако на някоя от нас й излезе пъпка? Ако напълнееш?

Валкирия се намръщи.

— Защо аз трябва да напълнявам в този сценарий?

— Без огледалото, това няма да работи. А огледалото вече го няма. А дори и да беше тук, нямаше да се върна отново в него.

— Ще бъде процес на учене — каза Валкирия. — Ще си изградим някаква рутина. Ще измислим начин да изглаждаме проблемите. Това звучи ли ти разумно?

Стефани изръмжа.

— Може би.

— Можем да съществуваме заедно, да знаеш.

Стефани отново изръмжа и сложи чантата, която държеше, на леглото.

— Ето ти дрехите.

Валкирия изглеждаше изненадана. Отвори чантата и надникна.

— Не ги ли искаш?

— Не искам хората да ме бъркат с теб. Сега и без това си имам мой тоалет. Шоковата палка също е вътре. Можеш да я задържиш. При мен не се презарежда, а пък и аз си имам Скиптъра.

— Добре. Е… май трябва да ти благодаря.

— Е, приятелки ли сме сега? Мога ли да те оставя сама, без Скълдъгъри да ми пили на главата за това, като се върне?

— Аз няма да му кажа, ако и ти не му кажеш.