Дерек Ланди
Смъртта на светлината (21)

21.
Изваждането

Летейки към стъклената стена, Стефани имаше време само да покрие главата си и да затвори очи, преди да почувства удара и да чуе как светът се разпада около нея. Приземи се насред късовете стъкло, търколи се в мрака, накрая забави скоростта и се просна по гръб. Дрехите предпазваха тялото й, но ръцете й отгоре бяха нарязани, целите в открити рани. Кръвта се лееше свободно, стичаше се около дланите й и капеше на пода, докато тя се надигаше на колене.

Огледа кървавите си ръце и намръщено забеляза колко празни изглеждаха. Трябваше й още миг да осъзнае, че е изгубила Скиптъра, но точно в този момент Даркесата вече влиташе през счупения прозорец.

— Разхубавяваш се с всеки изминал ден — рече Даркесата, докато се приземяваше. Тялото й всмука сенките наоколо, а катранено черният й силует ярко се открои на фона на обагреното в оранжево нощно небе на града.

Стефани се изправи, забравила болката в ръцете. Бяха в някакъв магазин, универсален магазин, заобиколени от манекени в замръзнали пози. Не се чу да вие аларма. Никак не беше изненадана. Не много охранителни системи за универсални магазини очакваха хората да нахлуват през прозорците на последния етаж.

— Какво правехте в Трезора? — попита Даркесата, приближавайки бавно. — Да не би Финбар да е имал видение? Да не би да е знаел, че съм тръгнала подир Хесианския гримоар? Да не сте се опитвали да осуетите хитрия ми план?

Тя се разсмя. Беше мек и подигравателен смях, изпълнен със заплаха.

Стефани отстъпи назад. Беше сигурна, че държеше Скиптъра в ръка, когато влиташе през прозореца. Беше убедена, че го е вкарала вътре със себе си. Мислеше. Надяваше се. Значи беше тук. Някъде наоколо, тук. Просто се въргаляше на пода и я чакаше да го намери, да го вземе и да го използва, за да превърне Даркесата в прах.

— Няма да ме убиеш — каза Стефани. Спря да отстъпва. Изправи се гордо.

— Ами?

— Ако ме убиеш, това ще съсипе мама и татко. Не искаш да ги нараниш, нали? Нали това каза? Ако ми сториш нещо, каквото и да било, те ще…

— Те ще го преживеят — прекъсна я Даркесата. — В голямата картина на нещата, малко мое отраженийце, какво може да значи един живот? Какво значат милион живота? Милиард? Не много е отговорът. Всички ние сме просто енергия.

В този момент Даркесата се изправи точно пред нея. Ботушите на Стефани й даваха леко предимство в ръста пред босите крака на Даркесата.

Там. Скиптърът, на земята точно зад петата на Даркесата.

— Хубаво — отвърна Стефани. — Искаш да ме убиеш? Убий ме. Но не и преди да ти разбия носа.

Даркесата се изсмя.

— Ама разбира се. Дай най-доброто от себе си.

Стефани направи гримаса. Това щеше да е доста болезнено.

Замахна с ръка и юмрукът й направи контакт. Носът на Даркесата се смачка, но главата дори не помръдна, а кокалчетата на Стефани направо се сгърчиха от удара. Докато Даркесата се лекуваше, Стефани извика, хвана се за ръката и падна на колене.

— Надявам се да смяташ, че си е струвало — изкоментира Даркесата.

Стефани грабна Скиптъра с лявата си ръка, а Даркесата изруга и се изметна назад, черната светкавица мина покрай лицето й и превърна близкия манекен в облак прах.

Даркесата се хвърли настрани, когато Стефани стреля отново, а самата Стефани се изправи, като се опитваше да уцели, но беше трудно да различи Даркесата в мрака, докато онази се промъкваше между стойки със сака и изчезваше зад вътрешните прегради на магазина. Стефани улови някакво движение, извъртя се и стреля, а този път Даркесата падна назад, препъна се, обърна се да бяга и се хвърли към стената. Прелетя право през нея, оставяйки след себе си зееща дупка.

Със Скиптър в ръката, лепкава от пот и кръв, Стефани бавно се завъртя в кръг. Дясната й ръка я болеше и пулсираше толкова силно, че направо й се крещеше. Движение пред прозореца от външната страна и тя отскочи. Нищо. Зърна нещо с крайчеца на окото си и се извъртя. Не видя нищичко.

Чу смях.

Зад гърба й се донесе почукване, кокалчета по стъклото — толкова силно и толкова внезапно, че Стефани буквално излая от изненада, докато се обръщаше.

Отново почукване, по друг прозорец.

И отново.

Почукване след почукване, Стефани се извръщаше при всяко, все по-бързо и по-бързо, успяваше само да зърне нещо по-черно от нощта, което минаваше в неясен силует покрай прозорците и онзи смях — онзи жесток, самоуверен смях. Стефани надигна Скиптъра, стреля, отново и отново, като се опитваше да хване Даркесата, докато тя преминаваше отвън, опитваше се да предвиди, да влезе в крак с нейната скорост, а черната светкавица рушеше стени и прозорци, и части от пода и тавана. Цял шкаф витрина с изложени вратовръзки просто се разсипа на прах.

Стефани се извъртя още веднъж и спря — главата й бучеше, адреналинът беше скочил чак до връхчетата на пръстите й, а страхът разяждаше крайчетата на съзнанието й. Прозорецът пред нея беше цял. Видя собственото си отражение в стъклото. Изглеждаше бледа. Изглеждаше малка и слаба, и ужасена. Изглеждаше като жертва. Като плячка.

После осъзна, че има още едно лице зад лицето на нейното отражение, а то се усмихваше.

Даркесата влетя през прозореца, а ръката й се стегна около гърлото на Стефани. Вдигна я във въздуха и Стефани усети как чуждите пръсти се стягат все повече, а тя не може да направи нищо и ще умре. После ръката я освободи и тя падна. Удари се в една витрина, разпилявайки обувки, докато се изтърколваше от нея. Търкаше врата си докато се бореше за въздух и погледна нагоре, тъкмо когато Скълдъгъри и Даркесата се завъртяха във въздуха и се блъснаха в една стена.

Даркесата понечи да каже нещо, но успя да промълви само едно:

— Виж сега, наистина ли мислиш, че това беше добра ид… — преди Скълдъгъри да й удари една глава. Нейната се тресна в стената, а Скълдъгъри продължи да я блъска с глава отново и отново, трошейки кости, докато не вдлъбна черепа й.

Не че един вдлъбнат череп можеше да спре Даркесата, разбира се. Тя се шмугна под мишницата на Скълдъгъри и застана зад него, обвивайки крака около кръста му. Хвана главата му и взе да я извива, за да я изскубне, а Скълдъгъри полетя назад. Още преди да ударят земята и да се разделят, лицето на Даркесата вече се беше излекувало.

Скълдъгъри щракна с пръсти.

— Стефани — каза. — Бягай.

Вдигна ръце и два еднакви лъча от пламъци обгърнаха Даркесата, а смехът й изпълваше въздуха, докато Стефани тичаше към стълбите. Блъсна с рамо вратата и скочи, а стъпалата направо летяха срещу нея. Приземи се тежко, изръмжа, тресна се в стената и стана отново. Хукна към следващото стълбище и пак скочи. Едва не си изкълчи глезена, когато кацна този път, но отскочи, препъна се и се хвърли към третото стълбище. Кракът й уцели последното стъпало, след което се просна. Прехапа си езика, удари си главата и изпусна Скиптъра.

Стефани полежа така за кратко, зашеметена, преди някакъв трясък изотгоре да не задейства отново мозъка й. Изправи се, мушна Скиптъра под мишница и пое по стълбите, като взимаше по три наведнъж и здраво се държеше с лявата си ръка за парапета.

Стигна до партера. Черна светкавица превърна вратата в огън и тя излезе на улицата. Натика Скиптъра в раницата при гримоара и хукна напред, подминавайки няколко окъснели купонджии. Внезапно осъзна, че няма никаква представа накъде е тръгнала, затова извади телефона си, отвори на Карти, за да изчисли най-бързия маршрут до галерията. Откри го. На пет минути оттук, бегом. Набута телефона обратно в джоба си, хукна, след което спря при звука на стържещи спирачки. Бавно се обърна.

Един таксиметров шофьор спря неочаквано, а фаровете му уловиха Даркесата в пълния й блясък, докато тя бавно пресичаше улицата. Той удари с все сила по клаксона и Даркесата обърна глава към него.

Стефани побягна.

Чу се трясък и скърцане на метал, после виковете на шофьора, а Стефани тичаше и тичаше, и тичаше. Забрави за болката в счупената си ръка. Забрави за горящите си дробове, за уморените крака, за крещящите мускули, за нарезите и драскотините и за кръвта. Бягаше, защото всичко друго би я убило. Бягаше, докато не остана сама. Бягаше, докато не стигна до една синя врата и после спря пред нея олюлявайки се. Засмука въздух и погледна зад себе си. Никакви викове повече. Но пък сирени. Повече от една.

Даркесата изникна от сенките до нея.

— Колко далеч си мислеше, че можеш да стигнеш?

Стефани залитна и се подпря на вратата. Дишаше тежко, потеше се и беше паникьосана, а Даркесата си стоеше — преспокойна и усмихната.

— Скълдъгъри? — успя да продума Стефани.

— Изскубнах му краката — отвърна Даркесата. — Нищо твърде травмиращо. Можех да се позабавлявам, без да бързам, но не ми се щеше да се отдалечаваш прекалено много с малката ми книжка. Чух, че била голяма зарибявка. — Протегна ръка напред. Когато Стефани не помръдна, тя се засмя. — Хайде, сега. Наистина ли искаш да ти я отнема? Няма ли да е по-лесно, ако просто се предадеш и ми я връчиш доброволно?

— Така или иначе ще ме убиеш.

— Не спирате, значи, да я използвате тая дума. Убиваш. Не ви убивам. Просто ви връщам към естествената ви форма.

— Както и да му викаш, все ще го направиш, независимо дали ще ти дам гримоара, или не.

— Вярно — отговори Даркесата. — Но така ще имаш няколко мига повече в съзнание, преди да те издухам. Не си ли струва малкото отстъпление? Може дори да ми се помолиш малко?

— Искаш… искаш да ти се моля?

Даркесата се усмихна още по-широко.

— Искам да си на колене.

— Не се моля.

— Това, че не обичаш да се молиш, не значи, че няма да го направиш. Давай гримоара, заставай на колене и моли за милост.

Стефани посегна с ръка назад, ровейки из раницата.

— Приятелско предупреждение — обади се Даркесата. — Ако извадиш Скиптъра, смъртта ти ще я удължа с дни.

Стефани поспря, после продължи да рови, доста по-бавно. Даркесата меко се засмя.

Стефани сграбчи дръжката на вратата, завъртя я и я отвори зад гърба си. Влезе навътре клатушкайки се, после падна, изправи се, но Даркесата вече влизаше зад нея, тръгваше да казва нещо, без да забелязва окръжността от символи, изобразена на пода.

Кръгът проблесна в ослепяваща светлина, когато мощта на Даркесата се отрази обратно към нея. Силата я завъртя около оста й, тя се заклатушка с разфокусиран поглед и падна на колене. Подпря се на ръце с тежки движения на тялото. Стефани приклекна до символа в центъра, прокара пръст по него, точно както й бе показал Ен Джей и кръгът спря да свети. Тя се изправи, с лявата ръка рязко извади Скиптъра от раницата и го насочи към главата на Даркесата.

Една заповед. Това беше всичко, което трябваше да направи. Само да си помисли една дума и кристалът щеше да изстреля черната светкавица, а Даркесата щеше да се превърне в пепел. Нямаше да има връщане назад след това. Даркесата щеше да е мъртва, Валкирия щеше да си е отишла завинаги, а Стефани щеше да си живее нормален живот.

Само една проста команда.

Стиснала зъби, Стефани потупа с възглавничката на счупената си ръка върху триъгълното парче метал на колана си и само миг по-късно Флетчър се телепортира с Касандра, Фин бар и Дийкън Мейбъри. Дийкън видя Даркесата и куражът му се изпари, но Касандра го награби и го избута напред. Паникьосан, Дийкън веднага стисна главата на Даркесата между ръцете си, останалите оформиха свой кръг със свързани ръце, а Даркесата си пое рязко въздух и надигна глава.

Очите й се отвориха широко. Разфокусирани. Не се опита да се надигне.

— Хванахме я — прошепна Финбар.

Скълдъгъри влетя в стаята, трясвайки вратата зад себе си. Дори не погледна Стефани. Отиде до мястото, където беше коленичила Даркесата и приклекна пред нея, хвана я за ръцете и ги задържа.

— Врабчето отлита на юг през зимата — каза. — Врабчето отлита на юг през зимата.

Флетчър застана до Стефани, а ръката му докосна нейната. В другата ръка държеше Уловителя на души. Кълбото започна да свети, озари се отвътре с въртяща се светлина. Даркесата отметна глава назад и изпищя, а цялото й тяло се затресе. Скълдъгъри я стискаше за ръцете и я държеше изправена.

— Врабчето отлита на юг през зимата — високо каза той. — Врабчето отлита на юг през зимата.

Уловителят на души светеше толкова ярко, че Стефани почти се принуди да отклони поглед, но след това, по повърхността му се плъзна нещо тъмно синьо, закривайки светлината вътре, след което Долавящите отстъпиха назад, разкъсвайки връзката помежду си.

— Хванахме я — рече Касандра, пое Уловителя на души от Флетчър, държейки го като бомба, която щеше да гръмне всеки момент.

Стефани заобиколи, за да може да огледа по-добре Даркесата. Не, не Даркесата. Вече не. Валкирия.

Сенките, покриващи тялото на Валкирия, се свиха и тя се отскубна от Скълдъгъри, отдалечи се от всички, свивайки се в ъгъла. Очите й бяха широко отворени, неразбиращи и ужасени.

Скълдъгъри се изправи с вдигнати ръце.

— Валкирия — рече. — Аз съм. Скълдъгъри. Добре си. В безопасност си. Слушай ме, слушай гласа ми. Името ти е Валкирия Каин. Сега контролът е у теб.

Мракът, който покриваше тялото на Валкирия, се заизвива и загърчи, а внезапните му движения сякаш я плашеха повече от всичко останало. Скълдъгъри извади от джоба си една дебела огърлица, на която висеше тежък амулет. Той я метна на земята до Валкирия и сенките се закрепиха за него и започнаха да се вливат вътре. После Скълдъгъри свали якето си и хукна напред, покривайки Валкирия, докато амулетът абсорбираше и последната частичка от некромантската й сила.

— Валкирия? — обади се нежно Скълдъгъри.

Валкирия примигна и вдигна очи към него. Дълго време не продума, а накрая:

— Ти… ти си скелет.

Скълдъгъри наклони глава.

— Да, такъв съм. Така съм от години.

Валкирия кимна.

— Харесвам скелети — каза и затвори очи, а Скълдъгъри я пое в обятията си.