Дерек Ланди
Смъртта на светлината (19)

19.
Аз и Тя

Стефани се окапа със сладоледа по тениската и направи физиономия.

— Оох.

— Трябваше да ти взема лигавник — измърмори Скълдъгъри, привеждайки се покрай нея, за да погледне отново през прозореца на кафенето в Дъблинската галерия на изкуствата. Лицето от фасадната му татуировка беше красиво и гладко избръснато. Там вън, отвъд прозореца, Дъблин беше на пълен нощен режим — хората се изсипваха от един бар, за да се наблъскат в следващия. Никой не обръщаше внимание на елегантната осветена галерия на изкуствата и изисканата минималистична градина, защитена от висока ограда от вито желязо. Оградата беше нова.

— Май не трябваше да си взимам сладолед — заяви Стефани след малко. — На практика все още е зима. Тук защо изобщо продават сладолед във фунийки посред зима?

— Вероятно защото има хора като теб, които ще си го купят.

Кафенето беше топло и тихо. До касата стоеше едно отегчено девойче и четеше списание. Почти беше време да затварят. Стефани се изправи, метна сладоледа в кошчето и взе да бърше тениската си със салфетка. Беше се окапала и по якето, но това не я тревожеше. Едно забърсване и веднага изчезна.

Тръгна да се връща на масата, но спря, загледана през стъклената преграда на вратата.

— Ей сега ще те глобят — рече.

Скълдъгъри веднага скочи, сложи си шапката и излетя навън. Ухилена, Стефани го последва при мъжа, който стоеше до Бентлито.

Пътният полицай вдигна очи.

— Това вашата кола ли е?

— Да — отвърна Скълдъгъри.

Пътният полицай кимна.

— Много добре, много добре. Но не можете да паркирате тук — нито денем, нито нощем.

— Не бях наясно с това.

— Ето там има знак.

— Не смятах, че се отнася за мен.

— И защо да не се отнася за вас?

Скълдъгъри наклони глава.

— Понеже съм специален.

— Не ми пука за колко специален се смятате, но сте паркирали в забранена зона и затова подлеж…

— Тук сме по специална полицейска задача.

Пътният полицай присви очи.

— Вие сте от Гарда^[1]? Ще се наложи да ми представите някаква идентификация.

— Ние сме под прикритие — рече Скълдъгъри. — Това е много важна тайна операция, която застрашавате само като говорите с нас. — Отвори сакото си. — Ето, вижте, имам оръжие. Аз съм разследващ инспектор Аз. А това е партньорката ми — детектив Тя.

Полицаят се намръщи.

— Тя?

— Аз — рече Стефани.

— Той?

— Не аз — поясни Скълдъгъри. — Тя.

— Аз — потвърди Стефани.

— Вие? — попита полицаят.

— Да — отговори Стефани.

— Простете, но коя сте вие?

Стефани го изгледа.

— Аз съм Тя, а той е Аз. Ясно ли е вече? Хубаво. А сега по-добре да се махнете по-бързо, преди да сте прецакали прикритието ни. Имат снайперисти.

Полицаят се извъртя, оглеждайки покривите.

— Снайперисти?

— Не се оглеждайте! — прошепна Стефани. — Искате да ни избият ли? Махайте се оттук! Бягайте, но нека не изглежда все едно бягате!

Полицаят се отдалечи бързо-бързо, ококорил очи, като преминаваше от скоростно ходене в паникьосано подтичване.

— Добра работа — похвали я Скълдъгъри.

— Благодаря — отвърна Стефани. — Та, може ли вече да влизаме?

Скълдъгъри погледна джобния си часовник.

— Е, след като си толкова нетърпелива… Не виждам защо не. Хайде идвай.

Приближиха се към желязната ограда и се огледаха, уверявайки се, че никой не ги гледа.

— Ти пази — рече Скълдъгъри и се издигна от земята.

Стефани напъха ръце в джобовете и направи всичко възможно да изглежда нормално. Усещаше успокояващата тежест на Скиптъра в раницата, която приспиваше тревожността във връзка с онова, което предстоеше да направят. Помагаше. Доста.

Минута по-късно, повей на вятъра я отдели от земята. Тя мина над оградата и се приземи на тревата до Скълдъгъри.

— Обезвредих камерите и външните детектори за движение — обясни той, докато тя го следваше през градинската част към стената на галерията, където се спотаяваха сенките.

— Та, как викаш, ще влезем? — попита Стефани. Последния път беше през оберлихта.

— Ще откъснем страница от книгата на Били Рей Сангуайн — отговори Скълдъгъри, докато прилепяше двете си ръце плътно към стената.

Стефани се намръщи.

— Стига бе? Ще се опиташ да…

Стената се пропука, а хиляди дребни цепнатини се отвориха и се разпръснаха надолу.

— Така значи — промърмори Скълдъгъри, — това или ще е много яко, или ще е страшно тъпо… Той набута ръката си в стената и продължи, докато не беше вътре до лакътя.

— Е? — попита Стефани.

Той я изгледа.

— Все още съм цял. Хващай се.

Веждата на Стефани сама се изви.

— Ъъ, не, не мисля.

— Нямаме време да спорим.

— Че кой спори? Задавам логични въпроси. За пръв път ли правиш това?

— Всъщност от известно време развивам този аспект от Елементалната дисциплина. Умението на Сангуайн е просто съсредоточаване върху земната магия, в крайна сметка, така че си рекох „що пък да не мога и аз да постигна същите резултати с малко работа?“

— А, да, много интересно, само че това ли е първият път, в който се опитваш да минеш през стена?

Той се поколеба.

— Ами всъщност, не.

— Опитвал си и преди?

— Да.

— Успя ли?

— Стриктно ли да се придържаме към фактите? — Още едно колебание. — Не. Може да се каже, че позаседнах.

— Позаседнал си в стената? — попита тя. — И за колко време?

— Ами за няколко минути. Половин час. Абе най-много един час. Може и два да са били. Или един ден. Помниш ли онзи ден, когато се обадих на Валкирия и й казах да си вземе свободен следобед? Да, тогава бях заседнал в стената. Само че излязох, де, и оттогава не спирам да работя по въпроса. Така че, давай, Стефани, хващай се.

— Аз ще почакам тук, много благодаря.

— Ако не рискуваш, няма да спечелиш.

— Бързата работа — срам за майстора.

— Валкирия щеше да ми се довери.

Тя го изгледа, докато той стоеше със свободната си ръка, подадена към нея, после въздъхна.

— Ако ме заклещиш в стената, сериозно ще ме вбесиш.

— Записано в протокола.

Тя го хвана за ръката, а той я придърпа към себе си. Тя стисна очи, а в следващия момент минаваше през нещо студено и ръбесто. Острите ръбове я драскаха отвсякъде по цялото тяло. Болката беше непоносима. Тътенът беше силен, сякаш огромни камъни стържеха един в друг.

И после внезапно се озова навън, залитайки в свободното пространство. Отвори очи, за да види неясните очертания на вътрешността на галерията след работно време.

— Ето на — прошепна Скълдъгъри, — казах ти, че мога да го направя.

— Звучиш изненадано — отвърна му и тя шепнешком.

— Всъщност съм смаян — заяви той и продължи напред.

Минаха през една зала с картини, а Скълдъгъри обработваше въздуха така, че да заглуши стъпките им. Щом стигнаха до ъгъла, той надникна пръв, после се обърна към нея и вдигна пръст до устните си. Тя кимна.

Той надникна отново и й направи знак да го последва. Тя тръгна напред. Последва движение в мрака в края на широкото помещение, което беше свързано с това. Тя зърна алабастрова кожа. Някой, нещо, почти на четири крака. Гологлаво. Голо. Големи черни очи. Уста, която не можеше да се затвори заради множеството остри, неправилни зъби в нея.

Ръката на Скълдъгъри се сключи около китката на Стефани и тя видя още един вампир, и още един. Мястото гъмжеше от вампири. Тя и Скълдъгъри се отдръпнаха на такова разстояние, че да не бъдат чути.

— Изглежда са наели повече охрана, откакто бяхме тук за последно — рече той меко. — Може и да е малко по-сложно, отколкото очаквах.

Избраха друг маршрут и се качиха безшумно по едно стълбище, като Скълдъгъри водеше, разчитайки въздуха наоколо. Стигнаха до тъмното кафене, минаха между столовете, които бяха обърнати върху масите в мрака. Отляво на масите имаше балкон, който гледаше към изложените в залата долу картини.

Надникнаха отгоре. Трезорът беше в дъното на един тесен коридор с табела „Само за служители“. Стефани виждаше знака от мястото, на което бяха застанали. Скълдъгъри й кимна и тя прехвърли единия си крак над парапета на балкона, после и другия и се подпря на място, готова да скочи. Скълдъгъри едва се издигна във въздуха, прелетя над балкона и се спусна надолу до ниво, на което Стефани да може да обгърне врата му с ръце. После се понесоха ниско, току над изложените предмети и кацнаха меко пред знака „Само за служители“.

В края на този коридор имаше дървена врата подсилена с метал. Скълдъгъри се залови да разбива ключалката, докато Стефани стоеше на стража. Не минаваха никакви вампири. Тя се промъкна до Скълдъгъри, когато падна и последната преграда, и двамата прекрачиха прага. Скълдъгъри затвори вратата зад тях възможно най-леко и щракна с пръсти. Водена от светлината му, тя го последва надолу по стълбите. Беше студено тук долу. Студено и зловещо. Минаха покрай половин дузина врати, всяка от които беше гравирана с уникален герб.

— Някога ще си върнеш ли отново фамилния герб? — попита тя, като гледаше да не вдига много шум.

— Сега не му е времето, Стефани.

— Мисля, че трябва. Да си го върнеш, де. За Бога, нали спаси света. Това би трябвало да плати дълга ти за всички злини, които си сторил.

— Ето това му е проблемът с изкуплението — отвърна Скълдъгъри. — Ако го търсиш, може и никога да не успееш да го откриеш.

— Ами аз пък мисля, че семейството ти би се гордяло с теб и смятам, че би се гордяло още повече, ако си върнеш герба.

— Ето това търсим — прекъсна я Скълдъгъри. Гербът на тази врата беше дърво и падаща светкавица.

— Сменяш темата.

— Да, представи си — отвърна той и протегна двете си ръце. Въздухът се задвижи надолу по тесни пролуки, които тя не виждаше, но чуваше леките звуци — като мишки по дървен под. Последва щракване и врата се отвори.

Влязоха бързо, Скълдъгъри затвори зад тях и светлината лумна. Помещението беше тясно, с две стени покрити с депозитни касети от пода до тавана, а всяка касета беше запечатана със символ върху ключалката. Известно време Скълдъгъри не продума. Когато най-сетне се обади, не прозвуча много окуражаващо.

— По дяволите.

Стефани пристъпи напред.

— Това са много кутии. Десет вертикално и колко са тези, петдесет хоризонтално? Поне петстотин касети от всяка страна. Имаме ли време да отваряме всяка една?

— Изведнъж въпросът с времето стана крайно нерелевантен — отвърна Скълдъгъри. — Тези ключалки не могат да бъдат разбити. А дори да могат, всяка кутия има аларма, която ще извести вампирите в момента, в който се опитаме да я отворим. Трябва да съм честен в този момент. Това не го очаквах.

Стефани рече:

— Наели са повече вампирска охрана след последното ви нахлуване тук. Някак си е разбираемо да са затегнали и вътрешната охрана в Трезора. Всяко действие си носи последствията, нали така? Онова, което си правил, когато за пръв път срещна Валкирия, сега ти се връща, шест години по-късно. Кара те да се замислиш какви ли последици ще предизвикат днешните ти действия след още шест години.

— Ако не се доберем до гримоара, се съмнявам, че ще има нужда да се тревожим за това. — Скълдъгъри забарабани с кокалчета по една от касетите. — Хубаво, тогава. Искахме да свършим работата тихо, така че никой да не забележи. Това вече не е опция. Така че хващаме мегафона.

— Какво предлагаш?

— Предлагам — рече Скълдъгъри — да насочиш Скиптъра към касетите и да взривиш вратичките. Възможно най-много и възможно най-бързо.

Стефани се нахили и извади Скиптъра от раницата.

— Само не се цели директно в тях — предупреди я Скълдъгъри. — Цели се леко под ъгъл. Един директен удар вероятно ще изпържи всичко вътре в кутиите, а не само повърхността.

Стефани кимна.

— Ще се опитам.

— Алармите ще привлекат вампирите — каза Скълдъгъри. — Вземем ли гримоара, правиш дупка в далечната стена. Ако не греша, тя трябва да ни отведе до залата с ръкописите. Опитай се да не разрушаваш нищо там, всичко е адски ценно. Вратата от дясно ще ни отведе обратно до главната изложбена площ. Ще трябва да се издигнем нагоре, на покрива.

— Последния път, когато бяхте тук, Валкирия трябваше да скочи от покрива.

— Но тогава не можех да летя. Сега мога, така че всичко ще е точно.

— Сигурен ли си? — попита Стефани. — Вампирите са бързи.

— Вампирите са надценявани.

— Веднъж ги нарече най-ефективните машини за убиване на планетата.

— Е, не са чак толкоз корави. Готова ли си?

Тя пусна въздишка.

— Защо не, по дяволите?

— Така те искам.

Стефани извади Скиптъра от раницата.

— Сега — каза Скълдъгъри.

Черна светкавица превърна групичка стоманени кутии в прах, завиха аларми, а Скълдъгъри замахваше с ръка. Целият прахоляк прелетя в ъгъла на стаята и скелетът провери съдържанието.

— Продължавай! — извика.

Стефани стреля отново и отново, поддържайки плитък ъгъл, за да избегне разрушаването на съдържанието на кутиите. Прахът се виеше насред тясното помещение, а отвъд воя на алармите, Стефани чуваше бясното суетене и стъргане пред вратата.

— Намерих го! — извика Скълдъгъри, изваждайки дебело томче с кожена подвързия от купчинката прах. Стефани се извъртя, за да може той да го пусне в раницата на гърба й, след което стреля по отсрещната стена. Скълдъгъри тръгна пръв, а тя го последва, кашляйки, препъна се в една стъклена витрина, в която бяха изложени три извити старинни страници. Скълдъгъри я хвана за китката и двамата побягнаха, нагоре по някакви стълби обратно в главната зала на галерията.

Изръмжаване, някъде от дясната им страна. Стефани тъкмо щеше да изкрещи предупреждение, когато я вдигна въздушна струя и я запрати с трясък на балкона. Успя да се задържи на ръба и продължи да се търкаля, като успя да мерне Скълдъгъри, който се обръщаше, за да застане лице в лице с един атакуващ вампир. После се удари в земята лошо и заруга, докато се преобръщаше. Скочи и се изправи. Ако се включеше алармата и ако се разделяха, планът беше Стефани да се качи на покрива.

Е, добре тогава. Просто трябваше да намери стълбището, което води нагоре и ще е…

Космите на тила й се изправиха. Зад нея имаше нещо.

Стефани побягна точно в мига преди вампирът да се хвърли върху нея. Извъртя се тичайки и изстреля със Скиптъра, но вампирът се движеше твърде бързо. Прехвърляше се по сенките, събаряйки маси и столове от пътя си. Стефани спря да се опитва да го вземе на прицел и вместо това взе да се стреля пред себе си, а черната светкавица обърна на прах част от стената отпред. Тя мина през дупката, хвана прекия път през следващата стена, както и през следващата, след което вече препускаше нагоре по някакви стълби, разрушавайки онези, които вече бяха зад гърба й. Успя да стигне върха преди цялото нещо да се сгромоляса и сякаш цялата сграда ревеше срещу й. Надникна зад гърба си, със смелата надежда, че падащите отломки са повлекли и хванали вампира в капана си, но той изскочи от разрастващите се облаци прахоляк, забеляза я и изръмжа.

Стефани продължи да тича, откри вратата и изскочи на покрива. Вампирът я последва.

Тя се отдръпваше, пропускаше мишената с всеки изстрел на Скиптъра и вампирът налетя, а тя отскочи назад и пусна изстрел по онази част на покрива, където току-що бе стояла. Вампирът пропадна надолу, изчезна от поглед, а Стефани се тръшна по гръб, позволявайки си миг почивка, за да си поеме дъх и да си събере силите.

Сетне седна, изправи се и изтръска праха от косата си. Надникна в дупката на покрива и изстина. Ноктите на вампира стискаха ръба.

Съществото се изстреля нагоре от дупката, а Стефани се обърна и побягна към края на сградата. Скочи и литна към едно дърво, стягайки се да посрещне удара, само че нещо се блъсна в нея, нечии ръце се вкопчиха в тялото й и я понесоха в дива спирала към небето и над града, а улиците под нея се превърнаха в размазани светлинни потоци. Ръцете, които я държаха, бяха топли и силни — ръце от плът и кръв, не кости. Не Скълдъгъри. Тя вдигна поглед, за да срещне ослепителна усмивка.

— Привет, привет — рече Даркесата и я хвърли.