Дерек Ланди
Смъртта на светлината (17)

17.
Глас от мрака

— Дръжте се за ръце — нареди Касандра, а Стефани се намръщи.

Това беше нелепо. Да седят около някаква маса, да се държат за ръце и да се взират в трепкащата свещ. Това си беше жалък сеанс от жалко телевизионно шоу. От едната й страна беше Скълдъгъри, а от другата — Касандра, срещу нея гледаше спокойното лице на Финбар Ронг.

Зачуди се колко ли дълго щеше да се наложи да седят така.

След няколко минути, брадичката на Финбар увисна и се опря в гърдите. Беше заспал. Отново.

Стефани преглътна ироничната забележка, която й беше на устата. Ако кажеше нещо и прекъснеше каквото там по дяволите и да ставаше, вероятно щеше да се наложи да започнат от начало. Най-доброто, което можеше да направи, беше да чака, докато всички останали около масата не осъзнаят цялата тази глупост, с която…

— Валкирия? — попита Касандра. — Чуваш ли ме?

Стефани се огледа предпазливо. Не беше съвсем сигурна какво да очаква. Може би да се появи призракът на Валкирия?

— Валкирия — отново се обади Касандра, — дай ми знак, ако можеш да ме чуеш.

Нищо. Никакъв призрак. Никаква светкавица. Нито пък свещта изгасна. Нищичко. Точно както бе предполагала.

— Чувам те, — измънка Финбар, без да вдига глава.

Стефани се намръщи. Тъкмо щеше да отбележи, че Касандра не говори на него, когато той промърмори нещо друго, след което попита: — А Скълдъгъри? Къде е Скълдъгъри?

— Тук съм — обади се Скълдъгъри. — Вече бях започнал да мисля, че сме те изгубили.

Устата на Финбар се изви в лека усмивка.

— Съжалявам. Няма лесно да се отървете от мен.

Стефани се облещи. Няма начин.

— Валкирия, какво можеш да ни кажеш за мястото, на което се намираш? — попита Касандра.

— Тук… тук е тъмно, — отвърна Финбар. — Студено. Финбар сякаш е… сякаш съзнанието му е на другия край на някакъв мост, а вие сте точно отвъд. Вие представлявате някаква неясна светлина…

— А знаеш ли къде се намираш физически? — попита Скълдъгъри. — Къде се намира Даркесата в този момент? Какво прави?

Намръщената физиономия на Финбар се изкриви още повече.

— Експериментира — отвърна той. — Експериментира с магия. Разширява уменията си. Когато е така, мога… мога да говоря, а тя не забелязва.

— Чакай малко — обади се Стефани. — Спри за секунда. Как можем да сме сигурни, че наистина си Валкирия?

— Изобщо не ми говори, точно ти — каза Финбар, с метален глас. — Последния път, когато се видяхме, ти се опита да ме убиеш. Скълдъгъри, тя защо е тук?

— Стефани ни помага — отговори Скълдъгъри.

— Не можеш да й имаш доверие.

— Той не може да има доверие на теб — заяви Стефани, а гневът се надигна в нея.

Финбар посочи с пръст право в лицето на Стефани.

— Млъкни — Ръката му отново се стовари върху масата. — Хубаво. Както и да е. Ще се оправя с нея, когато си върна контрола. Та, как да го направя?

Касандра се наведе напред.

— Валкирия, ще се наложи да се концентрираш.

— Концентрирана съм.

— Не сега. Трябва да се приготвиш, физически, за онова, което ще се наложи да направим.

— Ъ — каза Финбар, — как да го направя?

— Като слушаш и разбираш. Говорила съм с всеки един Долавящ, с който си е струвало да говоря, и, макар и не съвсем убедителен, смятаме, че има начин да изпъдим Даркесата от тялото ти, поне на теория.

— На теория някак не успява да ми вдъхне особена надежда — рече Финбар.

Касандра се усмихна меко.

— Дийкън Мейбъри има дарбата да пренаписва личностите. За да го направи, изгражда мисловни стени, гради коридори за мисълта и затваря всички аспекти на личността, които трябва да се скрият. Фундаментално реконструира архитектурата на съзнанието. Дори и Аргедион, който също знае истинското си име, не е успял да мине през тези стени.

— Но ние не искаме да потискаме Даркесата — отвърна Финбар. — Искаме да се отървем от нея. А единствената причина, поради която Аргедион не е разбил стените, е понеже е в неведение относно собственото си положение. Даркесата знае на какво е способен Дийкън Мейбъри.

Касандра кимна.

— Не се тревожи, целта ни все още е да се отървем от нея. Същината на това, което прави Дийкън, е да раздели оригиналната личност на две, като създава джобна личност, която след това се изолира встрани. След като поработих с няколко мои приятели, вярвам, че мога да изолирам тази част и да я премахна от съзнанието ти.

Стефани се намръщи.

— И къде точно ще я сложиш?

Скълдъгъри постави една стъклена сфера на масата.

— Уловител на души ще удържи същността на Даркесата така ефективно, както удържа и Останка. Какво ще правим с нея след това, е разговор за друг път. Валкирия, единственото нещо, с което трябва да се занимаеш сега, е да се държиш с всички сили, щом Долавящите се захванат веднъж за работа.

— Това го мога — отвърна Финбар.

— Няма да е лесно — каза Касандра.

— По дяволите — рече Финбар.

— Ще усетиш как мислите ти се разделят — обясни Касандра. — Ще ти е трудно да се концентрираш, трудно да помниш. Но се налага. Трябва да се концентрираш върху нещо — дума, фраза, нещо, за което да се държиш, докато изваждаме Даркесата от теб.

— Врабчето отлита на юг през зимата — моментално отвърна Финбар.

Стефани чу веселото настроение в гласа на Скълдъгъри. Сега говореше малко по-бързо, с повече живец в думите му.

— Да. Добре. Когато Касандра и другите Долавящи се захванат с тяхната си работа, ще бъда с теб, а тази фраза ще ни свързва. Мига, в който ме чуеш да я казвам, ще се концентрираш върху нея, ще я повтаряш, ще излееш всичко, което имаш, в тези шест думички.

— Не знам колко време ще отнеме целият процес — рече Касандра. — Може да е минути. Може да продължи дни наред. Трябва да си подготвена за всичко.

— Та, кога ще го правим? — попита Финбар.

— Скоро — отвърна Скълдъгъри. — Не ми се ще да ти казвам точно кога. Не искам Даркесата да долови нещо необичайно. Но се готви.

— Хубаво — каза Финбар. — Това го мога. Добре. Искам да кажа, рисковано е, де. Ами ако разбере какво съм наумила?

— Можеш само да се надяваш, че няма — рече Скълдъгъри.

— А ние можем само да се надяваме, че ти наистина си Валкирия, — обади се Стефани. — Иначе ние ще се окажем онези, хванати в капана.

Финбар помълча, а после каза:

— Наистина не те харесвам. — Намръщи се. — Трябва да тръгвам. Твърде дълго говорих с вас.

Скълдъгъри стисна ръката на Финбар.

— Ще се видим скоро, Валкирия.

Финбар успя да докара усмивка, след което лицето му се изпразни от емоции. Миг по-късно, изхърка, надигна глава и отвори очи, за да се огледа.

— Е? Стана ли?

Стефани дръпна ръцете си и ги скръсти пред себе си.

— О, да, стана — отвърна Скълдъгъри.

 

 

Беше непоносим. Стефани крачеше до него, докато вървяха по коридорите на Убежището, а Скълдъгъри направо не млъкваше. То не бяха вицове, не бяха историйки, редуваше самодоволство, арогантност и снизходителност, а най-лошото беше, че й обръщаше внимание.

— Мислех, че искаш да говоря повече — заяви той, когато забеляза колко е притихнала. — Не може да става както ти искаш, Стефани. Не мога да си трая, когато се цупиш и да съм приказлив, когато на теб ти се дърдори. Нещата не работят по този начин. Аз не работя по този начин.

— Не се цупя.

— Е, значи правиш нещо на лицето си, което прилича на цупене. Сърдиш ли се? Може да се сърдиш. Сърденето е нещо като цупенето, само че по-страшно.

Влязоха в асансьора, а Скълдъгъри натисна копчето за последния етаж. Вратите се затвориха с плъзване.

— Ама определено се мръщиш — продължи той, докато се движеха нагоре. — Знаеш ли колко мускула са необходими, за да се намръщиш в сравнение с мускулите, които са нужни за една усмивка? Аз не знам. Съмнявам се, че някой знае. Какво представлява една усмивка в крайна сметка? Дали е само движение на устата, или участват и очите? И до каква степен се използва всеки от мускулите? Старите дрънканици затова как мръщенето използвало повече мускули от усмихването са безкрайно досадни, освен ако, разбира се, не говорим за посланието между редовете, а като послание — то е чудесно, жизнеутвърждаващо нещо, което надминава всичко педантично като реалните, доказуеми факти.

— Дали не е възможно да се върнем на неловките мълчания, моля?

— Ние минахме отвъд мълчанието, Стефани. Вече сме на ново ниво.

— Мразя новото ниво.

— Искаш ли да те гушна? — попита Скълдъгъри.

— Боже, не!

— Може би си права. Може би трябва да си запазя прегръдките за по-късно.

Асансьорът спря и те излязоха. Приближиха се до една двойна врата, охранявана от Черния секач.

Скълдъгъри почука, после кимна на Секача.

— Здрасти.

Черния секач не го удостои с вниманието си.

— Само исках да кажа, че ми харесва новият ти стайлинг — продължи Скълдъгъри. — Мрачен е. Нервозен. Не оставя много възможности за задълбочаване, обаче. Това ми е единствената критика. Мина от сиво на бяло, сега на черно и така де, какво друго остана? Предполагам, че можеш да пробваш в шаренко. Можеш да изразиш подкрепата си за общностите на гейовете, лесбийките и транссексуалните. Секачът на Дъгата, може би? Не? Твърде много ти идва? Не е твоето? Е, жалко.

Скълдъгъри спря да говори. Черния секач не мръдна и на милиметър.

Скълдъгъри заговори отново.

— Не знам дали знаеш, вероятно да, но хората тук са се навъртали наоколо стотици години и, е, случват се разни неща. Спри да се фиксираш върху някакви работи, които са без значение. Преследване на щастието, ето за какво е всичко. Само това ще ти кажа по въпроса. Няма проблем да си различен, понеже всички сме различни по един или друг начин. Ето на. Проповедта приключи. Искаш ли да те гушна?

Вратите се отвориха.

— Прегръдки ли раздаваш? — попита Чайна.

— Само на онези, които имат нужда — отвърна Скълдъгъри, влизайки навътре.

Чайна надигна вежда.

— Някой май е в добро настроение.

— Не млъква — промърмори Стефани.

Апартаментът на Чайна беше на най-горния етаж на най-високата кула на Убежището. Бели стени и високи тавани. Беше празненство на добрия вкус — изкуство, култура, история, магия. Власт.

Чайна затвори вратата зад гърбовете им.

— Да приема ли, че това добро настроение означава, че свързването с Валкирия е преминало успешно?

Скълдъгъри се приближи до френските прозорци и погледна към Роърхейвън.

— Приеми — отвърна.

— И тя се съгласи с плана на Касандра?

— Съгласи се.

Чайна се усмихна.

— Е, това е добра новина.

Поради някаква причина, да види как последните събития разведряват настроението на Чайна беше дори по-дразнещо от жизнерадостната веселост на Скълдъгъри. Стефани поне беше очаквала тази веселост. Макар и частично.

— За да може Долавящите да си свършат тяхната част — рече Стефани, — ще трябва да задържим Даркесата на едно място поне за известно време, нали? Измислили ли сме вече как да стане, или просто се надяваме, че ще се препъне и сама ще падне?

— Ама че отношение — каза Чайна. — Смея да кажа, че е по-саркастична и от оригинала. Липсва й определена топлина, обаче — качество, което правеше Валкирия толкова скъпа.

— Не съм тук, за да съм топла, нито да ме харесват — заяви Стефани. — Тук съм, за да спра Даркесата и да се прибера вкъщи. Ще ни помагате ли с това, или не?

Ъгълчето на устата на Чайна леко се изви нагоре.

— Но, разбира се, скъпа моя. Приеми извиненията ми, че ти губя времето със светски приказки. Вярвам, че мога да бъда от известна полза, да.

Заведе ги до една голяма маса, отрупана с отворени книги. На едно открито място до ръба имаше журнал, в който беше изрисувана окръжност от символи. Имаше нахвърляни бележки в различни цветове, свързани със стрелки и подчертани за повече ефект. Изчисленията се изсипваха на съседната страница, като идея, която не може да бъде затворена в рамки.

— През последните няколко седмици, прекарвах скъпоценното си време да проектирам капани — обясни Чайна. — Този проект пред вас е кулминацията на работата ми. Би трябвало да вземе мощта на един магьосник и да я захвърли обратно срещу нея. Щом веднъж влезе в кръга, собствената сила на Даркесата ще се върне обратно към нея и ще я порази, отнемайки силата й за пет до десет секунди. Понеже Стефани е единствената измежду нас, която няма магия и в този смисъл — единствената, която няма да пострада от капана, предлагам тя да изиграе ролята на примамка. Флетчър Рен ще чака заедно с Долавящите на сигурно място и когато Даркесата бъде поразена, Стефани ще деактивира капана, Долавящите ще се телепортират и всичко ще завърши щастливо. Можем ли да сме сигурни, че Даркесата няма да се възстанови, докато те работят?

— Касандра изглежда уверена — отвърна Скълдъгъри.

— Прекрасно. Цялото ни съществуване почива върху уверенията на едно хипи.

— До този момент не ме е подвеждала. Основното ми притеснение е този твой капан и дали ще сработи върху някого с могъществото на Даркесата.

Чайна се усмихна.

— О, скъпи, нараняваш ме. Някога подвеждала ли съм те?

— Безброй пъти.

— Исках да кажа днес.

— Ами днес не. Не си. Не знам да си.

— Значи си имаме капан — прекъсна ги Стефани, — но нямаме идея как ще подмамим Даркесата вътре. Крейфън Сигнет все още се опитва да открие алтернативната реалност на Меволент и докато не стане, Ревъл не може да ни послужи за примамка.

— Нямаме нужда от него — каза Скълдъгъри. — Даркесата търси Хесианския гримоар. Единственото, което трябва да направим, е да влезем в Трезора и да се доберем до него преди нея.

— Трезора? — попита Стефани. — Онзи под Дъблинската галерия на изкуствата? Онази с вампирската охрана?

— Съвсем същата. Охраната беше затегната, след като Валкирия и аз се вмъкнахме вътре преди шест години, но не е нещо, с което да не сме в състояние да се справим.

Стефани се намръщи.

— Но защо трябва да нахлуваме? Нали сега ние сме Убежището. Защо просто не нагласим един капан в галерията, Даркесата ще дойде и ние ще я хванем. Какъв е проблемът?

— Убежището няма юрисдикции в Трезора — отвърна Чайна. — Няма да ни позволят да поставяме капани и не можем да заставим никого да отвори вратите за нас. Освен това, човекът, който притежава точно този гримоар, едва ли ще ни го предостави за временно ползване.

— Просто ще му обясним, че ни трябва, за да спасим света — рече Стефани. — Кой ще откаже на такава молба?

Чайна се усмихна.

— От векове се опитвам да се добера до тази книга като частен колекционер. Може да разгледа тази ми молба като опит да използвам новопридобития си пост, за да сложа ръка на всички малки красотички, на които съм хвърлила око — нещо, което никога, ама никога не бих признала. Така че се налага да пристъпим към известни нарушения на закона.

— Нахлуваме и открадваме гримоара преди Даркесата да има тази възможност — каза Скълдъгъри. — Залагаме капана наблизо. Щом Даркесата пристигне, Стефани взима гримоара и я въвежда в кръга. Долавящите разделят Валкирия от Даркесата и изсмукват Даркесата в Уловителя на души. Никой не е ранен, никой не загива, а Даркесата е заключена завинаги. Някакви въпроси?

Стефани вдигна ръка.

— Как ще деактивирам капана?

— Лесно е — отвърна Чайна. — Ен Джей ще ти покаже.

— Ен Джей? Не ти?

— За съжаление, няма да мога да присъствам — отговори Чайна. — Но ще изпратя Ен Джей и още двама от най-добрите ми ученици и, повярвай, ще разполагат с пълни инструкции какво да правят. Самата аз бих отишла, но все още не съм имала възможност да тествам капана, така че не знам дали ще сработи и не ми се ще да умирам, ако не работи. Някакви други въпроси? Не? Чудесно. Имам добро чувство за довечера. Планът е добър. Няма вероятност, просто никаква вероятност нещо да се обърка. — Тя отново се усмихна. — Абсолютно никаква.