Дерек Ланди
Смъртта на светлината (108)

108.

Гант я вдига само, за да я блъсне отново в земята. После я сритва и Валкирия започва да се търкаля по платформата, дишайки тежко.

— Познавам това момче отпреди който и да е от вас да е бил роден — казва, а гласът му е съвсем малко повече от гърлено ръмжене. — На практика го отгледах. Имаше си слабите места, разбира се, че си ги имаше, но беше добро момче и работеше здравата и единственото, което искаше, беше да ме направи щастлив. А вие… вие идвате в дома ми и… — Гант я сграбчва за яката и я повдига. — Кое ти дава право? Какво ти дава право да убиеш горкото момче?

Валкирия се бори за въздух.

— Колко… души е… убил?

— Те не се броят! — крещи Гант. — Не се броят! — Удря я с челен удар в главата и я оставя да падне, а Валкирия се олюлява и се отдалечава от него със залитане, докато кръвта й се лее по лицето.

— Те са добитък! — продължава да крещи той. — Те са учебни пособия! Животът им нищо не означава!

Дани вижда шанса си. Пътеката е чиста. Но се колебае, краката му не помръдват.

Валкирия го поглежда и маха.

— Тръгвай — казва, плюейки кръв. — Върви.

— Да, Дани — обажда се Гант, като поваля Валкирия, като подкосява краката й с ритник, — върви. Бягай. Ще те хвана много скоро. — Стъпва върху гърба на Валкирия. Тя извиква.

Дани накуцва, залита, прехвърля единия крак пред другия и му се иска коленете му да престанат да се огъват, но успява да прекоси пътеката. Почти се свлича при къщурката, но успява да се задържи изправен. Не поглежда назад. Не се обръща при всеки вик на болка. Шмугва се в къщата, държейки се за опора за висящите вериги. Счупената брънка виси над главата му, той я поглежда за миг, преди да посегне и да я откачи от веригата. Прибира я в джоба си, после тръгва, препъвайки се, към вратата от другата страна. Там си почива за момент. Почти е на края на силите си. Трябва да се стегне за още няколко минути. Само един малък мост, после вратата и накрая свеж въздух и свобода. Това е.

Излиза от колибата. Единият крак пред другия. Ръце на парапета. Лесно става. Не се разсейвай. Не поглеждай към онова, което става с Валкирия. Не поглеждай към онова, което прави Гант.

Единият крак пред другия.

Единият крак пред…

Дани отново пада, но върху вратата. Сграбчва дръжката. Хлъзгава е под пръстите му. За пръв път му хрумва мисълта, че може да е заключена, че няма да се отвори, че някаква магия може да му попречи да избяга, но когато най-сетне се стяга и завърта дръжката, вратата действително се открехва, той я отваря широко, а студеният въздух обвява цялото му тяло.

Изплаква от облекчение и се хвърля напред, а стълбите пред вратата го хващат неподготвен. Пада на алеята отпред, свличайки кожата по ръцете си, без да усеща дори. Пълзи, опитва се да извика за помощ, но улицата е пуста, както когато за пръв път стъпи на нея.

Стига до Кадилака, опипом намира дръжката, която използва, за да се изправи. Пикапът на Валкирия е паркиран точно зад него. Чува я как крещи от болка.

Поглежда назад към къщата. Все още вижда върха на главата на Гант, който подскача нагоре и надолу, докато продължава да налага Валкирия до смърт. Дани си поема дълбоко въздух и избърсва потта от очите си. После се изправя и изважда счупената брънка от веригата от джоба си. Тежка е и голяма.

Обръща се към Кадилака и разбива стъклото при шофьорското място.

Следва страничното огледало. То се пръсва лесно и вдига много шум.

— Ей! — крещи Гант от къщата.

Дани не му обръща внимание и заобикаля пред колата. Замахва със счупената брънка към левия фар.

— Ей! — крещи Гант. — Остави колата!

Дани бавно се придвижва към другия фар, като мимоходом оставя вдлъбнатини по капака. Дран. Дран. Дран.

После тряс. И край с фаровете.

— ЕЙ!

Дани вдига поглед. Кадавъръс Гант стои на прага, опънал устни и оголил зъби. Изглежда бесен. Изглежда като наистина ядосан труп със светлината, която осветява старческите му петна. Дани се смее. Това вбесява още повече Гант.

— Първо убивате Джеремая, а после нападате колата ми?

Дани стоварва брънката върху капака. Дран.

— Спри! Джеремая с огромна гордост се грижеше за тази кола. Лъскаше я с восък всеки ден, така че можех да виждам отра…

Дранн.

— Спри! — пищи Гант. — Спри веднага!

— Накарай ме — заявява Дани. Гърлото му е толкова пресъхнало, че изпитва болка, като говори. — Излез навън. Изправи се срещу мен като мъж.

— Какво е това? — подигравателно пита Гант. — Мислиш се за герой ли? Мислиш, че можеш…

Дани не мисли нищо подобно. Дани просто разбива другото странично стъкло.

Гант изревава от яд и ужас и изскача надолу по стълбите. Дани дава назад и застава насред улицата, оставяйки си пространство. Гант стига до него, Дани вдига юмруци, като размишлява дали може да използва брънката, за да избие няколко от пожълтяващите зъби на Гант, сега, когато вече не е в къщата и не е неуязвим. Но дори тук навън, старецът го изненадва със скорост и сила. Дани едва зърва юмрука, който измята главата му назад. Директно изпуска другия, който го поваля долу.

Замаян, успява да види само как Гант изважда ножа на Джеремая Уолоу от джоба си. Затваря очи. Не иска да вижда идването на края, а не му е останала никаква сила да се бори.

Тогава внезапно усеща, че го вдигат и го завъртат. Гант го държи изотзад и притиска ножа в гърлото му. Дани отваря очи.

Валкирия стои на стълбите на къщата. Лицето й е маска от кръв, а тя придържа ребрата си с лявата ръка. Дясната ръка е изпъната и свети с бяла светлина.

— Мерникът ти е крив — излайва Гант почти директно в ухото на Дани. — Ще уцелиш приятелчето си. Може дори да го убиеш.

— Мерникът ми става все по-добър — отвръща Валкирия. — Просто съм изгубила тренинг, това е.

— Давай тогава — подканя в Гант. — Стреляй. Щом мислиш, че можеш. Давай. Виж какво ще ти кажа, ще те улесня. Ще броя от три надолу. Ако не си стреляла дотогава, ще му прережа гърлото. Звучи ли ти като честна игра?

— Имам контра предложение — казва Валкирия, слизайки по стълбите. Очите й горят. — Ти го пускаш и хвърляш ножа. Предаваш се, а аз те арестувам. Казваш ми защо си по петите ми и кой иска смъртта ми. Това ми звучи като честна игра.

Дани чува усмивката в гласа на Гант, докато Валкирия се присъединява към тях на улицата.

— Три.

Ръката на Валкирия засиява още по-ярко.

— Две — продължава той.

Ножът се забива по-надълбоко в шията на Дани.

— Едно — довършва Гант.

— Добре! — казва Валкирия, а сиянието в ръката й веднага угасва. — Добре, печелиш.

— Естествено — заявява Гант. — Носиш си белезници, предполагам? Слагай си ги.

Лицето на Валкирия се вкаменява.

Смехът на Гант не е от радостните.

— Мислиш ме за глупак ли, момиченце? Мислиш, че ще ти оставя и най-малката възможност да се добереш до някой коз?

Тя се колебае.

— Белезниците са в пикапа ми — отговаря и тръгва напред. Замръзва, когато Гант притиска острието достатъчно дълбоко, че да пусне кръв по врата на Дани.

— Нито стъпка повече, нагло пале.

Валкирия присвива очи.

— Искаш да взема белезниците, взимам беле…

— Нищо няма да правиш — казва Гант. Влачи Дани към пикапа. — Чул съм всички истории за теб. До този момент все се чудех на коя твоя версия ще попадна — на ангела или на демона. С Джеремая се бяхме подготвили и за двата варианта.

Валкирия се усмихва наистина.

— Никога нямаше да сте подготвени за Даркесата.

— Щеше да се изненадаш — отвръща Гант. — Убивал съм какви ли не хора в хода на работата си.

— И каква точно ще да е тази работа?

— Да убивам хора като теб — Спират при вратата на пикапа. — Ангел или демон — това се чудехме ние. Сега вече знам.

— Не — отвръща Валкирия. — Само си мислиш, че знаеш.

Дани усеща как хватката на Гант отслабва, докато посяга към дръжката на вратата.

— Тъй ли? Е, тогава ти ми кажи, млада госпожице. Коя си? Ангелът или демонът?

Валкирия отново се усмихва.

— Аз съм като всеки друг — казва. — По малко и от двете.

Гант отваря вратата и Дани вижда само петно от кафяво и черно, когато Ксена скача от седалката. Дани се свива, Гант пада, а огромната немска овчарка ръмжи, докато слиза от гърдите му. Отново го напада и стиска между челюстите си ръката му. Гант крещи, а Ксена яростно тръска глава. Старецът се изправя, залитайки и изритва кучето настрани. Ксена изскимтява, отскача назад, втурва се отново в атака и го захапва за глезена.

Крещейки, Гант замахва с ножа срещу нея. Този път Ксена изскимтява от истинска болка и пуска плячката. Гант отново замахва, не уцелва, а в този момент Валкирия връхлита върху му. Ножът пада. Валкирия го хваща с лакът, който изпуква в брадичката му. Той се опитва да освободи пространство помежду им, но тя вече го държи здраво и не пуска. Забива пръсти в лицето му, разкъсвайки чертите. Той се паникьосва и се опитва да я избута. Тя е като пиявица. Няма отърване. Гант стиска очи. Лицето му кърви. Дани наблюдава как гневът на Валкирия набира сили. Ужасяващо е.

Падат, а Валкирия е отгоре. Ксена танцува наоколо, лае яростно, жадува за кръв. Валкирия излазва над Гант и започва да го налага с дясната ръка по лицето.

Той се опитва да я изблъска, тя го сграбчва за китката, извива я, а Гант крещи от болка.

Валкирия се привежда и изръмжава.

— Вече не е толкова забавно, когато си получателят, а?

— Моля те! — пищи Гант. — Аз съм стар човек!

— Такъв си, дявол да те вземе — отвръща тя и стоварва лакътя си в челюстта му. Гант губи съзнание.

Валкирия поставя двете си ръце на лицето му, прехвърляйки тежестта си, за да се изправи. После се надига, отдалечавайки се от крайниците му.

— Ксена — казва, — тихо.

Ксена моментално притихва. Но не спира да маха с опашка, фиксирала поглед върху Гант.

Валкирия отива до Дани и му помага да се изправи. Дори не е разбрал, че се е свлякъл.

— Добре ли си?

Той кима. Чиста лъжа, но на Валкирия изглежда не й пука.

Веднъж станал, тя го пуска и отива до предната врата на пикапа. Затваря я.

Кучето лае, Дани поглежда назад — Гант е на половината път до Кадилака, а Ксена е захапала вече кървавия му крак. Той псува от болка и се мята през счупения прозорец, отървавайки се от Ксена, като издърпва крака си вътре. Ръцете на Валкирия светят и бяла мълния поразява Гант в рамото, докато той се намества пред волана. Двигателят изревава, оживял внезапно и колата потегля рязко. Валкирия стреля отново, прегаряйки дълбока дупка в Кадилака, но вече е твърде късно да го спре. Наблюдават как се отдалечава скоростно, докато прави опасни извивки.

Щом се скрива от поглед, Ксена спира да лае.

— По дяволите — мърмори Валкирия. Поглежда отново към Дани. — В настроение ли си за гонка?

— Ти давай, ако искаш — отвръща той. — Аз ще те чакам тук.

Валкирия поклаща глава.

— Мнее. Мисля, че направихме достатъчно за последните няколко дни, как смяташ?

Ръката й се обвива около верижката на белезниците му и свети в бяло, а само след миг, веригата се чупи.

— Качвай се в пикапа — казва тя. — Аз трябва да звънна няколко телефона и ще се прибираме към Мийк Ридж.

Той се качва в колата и изстенва леко, когато Ксена скача отгоре му. Настанява се по средата, после се заема да облизва кръвта по козината си. От време на време близва и лицето на Дани. А той е твърде изморен, за да я спре.

Валкирия говори известно време по телефона, после се качва зад волана.

— Едни хора идват насам — казва. — Ще запечатат мястото и ще се уверят Гант да не може да се вмъкне вътре отново. Да се надяваме, че ще успеят да го хванат някъде по пътя. Ако не — ще получиш двайсет и четири часа охрана, докато не го арестуват.

Дани кима.

— Добре — отвръща.

Тя тършува из якето си, вади тънко пакетче някакви сушени листа. Прегъва едно и го предлага на кучето. Ксена го глътва, а Валкирия я чеше зад ушите.

— Кой ми е добро кученце, а? Кой е доброто кученце?

Ксена маха с опашка в равномерен щастлив ритъм.

Валкирия пъха едно листо в собствената си уста, дъвче го и подава едно на Дани.

— За болката — обяснява.

Той го взима, без да пита какво е. Има очакван вкус — на листо. Но усещането, което залива тялото му, го хваща абсолютно неподготвен.

— Еха — казва.

Валкирия пали пикапа и се отдалечава от тротоара.

— Пътят до Мийк Ридж е дълъг — казва. — Искаш ли да пусна радиото?

Преди това му се искаше да спи, но сега листото върши чудото си и в главата му се въртят по-важни неща.

— Не — отговаря. — Искам да знам какво става. Стефани, Валкирия, както и да се казваш… моля те. Коя си ти?

Тя му се усмихва.

— Ами, добре. Предполагам, че си го заслужи. Ще започна от самото начало, как ти се струва?

— Звучи добре — казва той.

Тя застопорява поглед върху пътя.

— Всичко започна със смъртта на чичо ми.

 

 

Докато Валкирия свърши с историята и разказите за Скълдъгъри, Танит, Гастли, Даркесата, и за Усилвателя, вече са стигнали Мийк Ридж и минават покрай магазина.

Не е изгорял до основи, което е добър знак. Поемат по пътя към дома на Валкирия. Подминават колата на Дани, но не спират, докато не стигат до къщата.

Излизат. Ксена веднага изчезва. Валкирия се протяга. Дани я поглежда, но не казва нищо. Следва я по стълбите към къщата. Вътре е студено.

— Направи си кафе — подканва го тя и той тъкмо това прави, докато тя се занимава с нещо в другата стая.

Когато приключва с кафето, сяда на кухненската маса и оглежда отражението си в прозореца. Бяха се попочистили на една бензиностанция, но лицето му е една огромна подутина, дрехите му са целите в засъхнала пот и кръв. Очите му се плъзват встрани към чашата с кафе, която е приготвил за нея. От ръба се надига пара.

Минути по-късно влиза Ксена. Отива право при Дани, мушейки муцуна в ръката му, докато не я погалва.

От друго място в къщата се чува шуртене на вода.

Ксена отива до леглото си, обикаля в кръг няколко пъти и си ляга. Полага глава върху лапите си, после отново поглежда нагоре към него с влажни тъмни очи.

Валкирия стои там, облечена в сини дънки и яке. Косата й е току-що измита. Не я беше чул да влиза.

— Сега вече знам, защо си безшумна като нинджа — казва той. В краката й стоят две чанти. — Отиваш ли някъде?

— Вкъщи — отвръща тя.

Това го изненадва.

— След… след всичко, което се е случило?

— Време е. — Тя се приближава, вдига кафето и го опитва. — Студено е.

— Нямало те е известно време.

— Май да.

— Защо си си тръгнала? — пита той. — Искам да кажа, знам, че травмата трябва да е била… невъобразима, обаче…

— Ние победихме — отвръща тя. — Но нещата, които направих, докато бях Даркесата и нещата, които сторих по-късно, за да я победя… Трябваше да се махна. Не можех да остана. Не и след онова, което причиних на…

— Алис.

Тя кима.

— Не заслужавах сестра или семейство. Стефани… Стефани заслужаваше семейство. Всичко, което правеше, го правеше от любов към тях.

— Но ти също си го правила от любов. Сама го каза — причината да сториш всичко, което си сторила, е била да ги защитаваш.

— Но го правех по грешния начин. Правех го лошо.

— Направила си каквото се е налагало. Не мога да повярвам, че си живяла тук сама през последните пет години и си се обвинявала, мразила си се за нещата, които се е наложило да направиш. Ти си спасила всички ни.

— Не. Не съм ни спасила. Не и този път.

Дани довършва кафето си. Хладко е.

— Скълдъгъри ми звучи като… удивителна личност.

Валкирия му се усмихва по онзи мек начин.

— Да.

— Бил е истински герой, да жертва живота си по този начин.

— Ммм? — казва Валкирия. — О, не, той не жертва своя живот.

Дани се смръщва.

— Така ли? Но нали каза, че е влязъл в Усилвателя.

Тя поклаща глава.

— Казах, че тръгна към Усилвателя. По-късно ми заяви — когато си взимаше шапката обратно, че свят без него не би си заслужавал да се живее в него. Нее, той вдигна Ревъл от пода и натика него вътре.

Дани мига.

— Но… но нали душата е трябвало да бъде дадена доброволно?

— Доброволно беше — отвръща Валкирия. — Но в правилата не се споменаваше нищо дали да дадеш доброволно собствената си или нечия друга душа.

— И това… е сработило?

— Аха. Инженерът вдигна рамене, каза, че Скълдъгъри има право по този въпрос и позволи на душата да изключи Усилвателя, а Скълдъгъри се обърна към мен и ме направи за смях.

На вратата се почуква, а Валкирия поглежда часовника си.

— Това трябва да е той.

Дани скача изправен.

— Скълдъгъри? Това е Скълдъгъри Плезънт?

— Вероятно, да. Обадих му се и му казах, че е време да се прибирам вкъщи. Както той каза, преди години — наказанието е лесният избор. Ако наистина искам да се реванширам за нещата, които направих, трябва да помагам на хората. Ако искам да се реванширам за стореното на сестра ми, трябва да съм до нея. Трябва да бъда част от живота й. Сега е на шест, за Бога. На шест. И едва ме познава. Време е… време е това да се промени. — Вдига чантите. — Можеш да се изпратиш сам, нали?

— Ъъ… да…

Валкирия се усмихва.

— Ще уредя да си изпратя нещата с кораб, а после, не знам… — Тя се оглежда. — Бих продала мястото, но някак си ми харесва.

— Ще те видя ли отново? — пита Дани.

— Възможно е.

— Но аз ще съм старец, нали? А ти ще си изглеждаш все така?

Тя му се усмихна тъжно.

— Да. Може би. Ще дойдат едни хора, които ще те потърсят да си поговорите. Магьосници. Добри хора. Ще подсигурят всичко да е наред.

— Добре. Супер.

Тя надига вежда.

— Ще бъде ли всичко наред?

— Не… не знам. Казваш ми да се върна към скучния си живот след… след всичко това. След теб. Не знам дали мога да го направя.

— Ами недей. Имаш мечти, нали? Не искаш да прекараш остатъка от живота си, въртейки магазина в Мийк Ридж, нали?

— Не. Аз… някога бях подписал договор за албум.

Валкирия накланя глава.

— Сериозно? Еха. Е, ето на. Върни си отново договора. Стани рок звезда. Живей необикновен живот. Няма нужда да спасяваш света, за да го промениш.

Тя се потупва по крака и Ксена дотичва. Дани ги придружава до коридора. През замъгленото стъкло на входната врата вижда тъмните очертания на висок, слаб мъж с шапка.

Сеща се, че като дете го беше страх от Дядо Коледа. Спомня си как лежи в леглото на Бъдни вечер, свит на кълбо, с широко отворени очи и подскача при всяко изскърцване в къщата, в очакване на призрачното присъствие да ги посети. Усеща подобен страх в момента — страх от свръхестественото, смесено с чисто, концентрирано вълнение.

Валкирия спира с ръка на дръжката и поглежда назад.

— Искаш ли да се запознаеш с него?

Дани се колебае, колебае се дълго, после поклаща глава.

— Главата ми гръмна достатъчно, благодаря ти. Мисля, че ако срещна лично говорещ скелет… главата ми буквално ще експлодира.

Усмивката й се превръща в ухилване.

— Мда, така си е. Ей, изживей един хубав живот, Дани, чуваш ли?

— Ти също, Валкирия — Махва й лекичко, усеща внезапна болка в рамото и примижава. — Какво ще кажа на хората за всичко това?

— Така или иначе няма да ти повярват — казва Валкирия, — така че им кажи истината.

Сега е негов ред да надигне вежда.

— Какво, да им разказвам за магьосници, лунатици, отвличания и убийства?

— Нее — отвръща тя. — Разкажи им реалната истина. Разкажи им кое е наистина важно.

— И какво, ако нямаш против да те питам, е наистина важно?

Валкирия надига ръка с дланта нагоре и тя започва да свети в бяло отвътре. Тя му се усмихва.

— Магията — отвръща тя.