Дерек Ланди
Смъртта на светлината (106)

106.

Вал кирия и Скълдъгъри излязоха от Медицинското крило. Убежището беше пълен хаос. Хората тичаха насам-натам и си крещяха. Спешните екипи поемаха контрола над ситуацията. Валкирия и Скълдъгъри игнорираха всичко. Валкирия и Скълдъгъри вече се бяха наситили.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той, когато влязоха в мирното тихо старо Убежище.

— Добре съм си — отвърна тя.

— Имаш вътрешни кръвоизливи.

— Малко вътрешно кървене не е навредило на никой.

— Това не е съвсем вярно, да ти кажа. Искаш ли да те нося, или…?

Тя го изгледа.

— Да не те бавя нещо? Това ли е? Да не искаш да ходя по-бързо?

— Ами да ти кажа честно… да.

— Ами хубаво.

Повървяха известно време мълчейки.

— Поздравления за спасяването на света — обади се Скълдъгъри. — Или за помощта, де. Че беше в района. Касандра, Финбар и другите го спасиха на практика. Но планът си беше мой, а ти направи възможно осъществяването му, така че… мисля, че всички сме победители, така или иначе.

— Браво на нас.

— Не звучиш много щастлива.

— А ти щеше ли? Аз не помогнах за спасяването на света, Скълдъгъри — помогнах да отменим заплахата, която аз самата му заложих. Онези хора, които ме нападнаха — те бяха прави. Аз съм виновна за всичко, което стана.

— Знаеш, че нещата не са толкова прости.

— Даркесата беше част от мен. Този дребен факт е неоспорим — Валкирия замълча. — Забелязвам, че не си ме питал още как така успях да използвам Скиптъра.

— Не, не съм. И няма да те питам. Понякога ни се налага да правим неща — отново и отново, които никой човек не бива да бъде принуждаван да прави. Но ние откриваме начините, Валкирия. А семейството ти е в безопасност и Даркесата я няма. Изглежда, че този път май ще има щастлив край.

Тя изръмжа.

— Че от кога ние стигаме до щастлив край.

— Рядко се случва — рече той, — но е възможно.

Тръгнаха надолу по едни стълби.

— Мислиш ли, че има шанс срещу Безликите? — попита Валкирия.

— Не знам. Част от реалността, която Долавящите конструираха, беше да я убедят, че е събрала повече сила, отколкото всъщност има. Но тя отвори портала. Вероятно й е отнело всичко, с което разполага, за да го направи, но тази част не беше илюзия. А щом успя да го направи… може и да има шанс срещу един Безлик. Може дори и срещу двама.

— Но не и срещу цялата раса?

Скълдъгъри поклати глава.

— Значи край с нея — рече Валкирия. — Лошото ми настроение си отиде. Странно, но не се чувствам по-весела. Мислех си…

— Да?

Стигнаха до най-долното стъпало и тръгнаха по студения коридор към следващото стълбище.

— Мислех, че Даркесата е лошата ми страна — каза тя. — Но направих нещо толкова… толкова ужасно…

Скълдъгъри я погледна.

— Дългият живот може да е проклятие. Колкото по-дълго живееш, толкова по-голям става шансът да сториш неща, за които ще съжаляваш. Но дълголетието е и благословия — понеже имаш много време да поправиш нещата.

— Ами ако няма начин да се поправят?

Гласът му беше мек.

— Наказанието не е отговорът. Наказанието е лесна работа. Мързелива. Изкуплението е трудно. Изкуплението те кара да работиш.

— Ти вече много време работиш по изкуплението. Стигна ли по-близо до него? Готов ли си отново да си върнеш фамилния герб?

Той наклони глава.

— Помниш.

— Че няма да носиш герба, докато не прецениш, че си достоен? Да, помня. Та, готов ли си вече да го носиш? Как разбираш, че изкуплението ти е завършено?

— Надявам се, че просто… разбираш.

— Научният метод, значи.

Челюстта му се отвори, явно щеше да каже нещо, нещо като „Именно“, но не го каза. Спря. Чайна лежеше без да помръдва в коридора пред тях.

Скълдъгъри хукна към нея. Валкирия се затътри възможно най-бързо и ги настигна, тъкмо когато Чайна отвори очи едва-едва.

— Добре съм — каза тя, а гласът й беше шепот. — Даркесата?

— Свърши се — отговори Скълдъгъри, държейки главата й в ръцете си.

Лека усмивка.

— Още не — Сините й очи проблясваха. — Ревъл. Беда.

Тя изпадна в безсъзнание, а Скълдъгъри я остави и се изправи. Валкирия го последва към Залата с Усилвателя.

Самият Усилвател бушуваше. Жуженето идваше дълбоко от сърцевината му. И ставаше все по-силно.

Инженерът ги гледаше. Ревъл се въргаляше на земята, с ръце, оковани зад гърба му. Беше в съзнание, но очевидно замаян.

— Какво стана? — попита Скълдъгъри.

— Ърскин Ревъл настоя да усиля мощта му с Усилвателя — отвърна Инженерът. — Макар да знам, че титлата Върховен маг сега е притежание на Чайна Сороуз, не съм получавал изрични указания да не следвам заповедите на господин Ревъл.

Валкирия зяпна.

— Значи си казал да?

— Аз съм робот — каза Инженерът. — Подчинявам се на указанията дословно. Няма място за лични интерпретации.

— И сработи ли? — попита Скълдъгъри.

— Да. Но когато господин Ревъл излезе, беше някак си дезориентиран. При пристигането си, Върховен маг Сороуз се впусна в битка с него, която беше доста зрелищна и по време на която тя успя да постави белезници на този човек.

Валкирия се намръщи към Усилвателя.

— Претоварва се.

— Боя се, че да — каза Инженерът. — Предупредих господин Ревъл, че употребата му може да ускори обратното броене. Той избра да ме игнорира.

— И колко време имаме в такъв случай?

— Дванадесет минути, единадесет секунди.

Валкирия пребледня.

Кръглата платформа в Усилвателя — подиумът, светна.

— Една душа — каза Инженерът, — дадена доброволно. Индивидуалните стъпки на платформата. Смъртта е мигновена. Енергията на този човек, която моят създател наричаше душа, ще се използва за деактивиране на Усилвателя.

— Ами, добре — рече Валкирия. — Добре, горе има сума ти ранени. Много умиращи. Сигурна съм, че ще намерим все някой доброволец сред тях.

Инженерът вдигна метален пръст.

— Едно пояснение — каза. — Когато се използва душата за деактивиране на Усилвателя, тя се използва в нейната цялост. Ако има рай или живот след смъртта, тази душа няма да продължи пътуването си нататък. Енергията й няма да се върне обратно към Великия поток, ако съществува подобно нещо. Душата ще се употреби изцяло — тук и сега. Никога няма да се върне.

— Но… — рече Валкирия. — Но… чакай… Ърскин, ти направи това, това е твоят шанс да…

Ревъл вдигна очи към тях и поклати глава.

— Жертвах достатъчно — отговори той. — Оправяйте се сами.

Тя погледна към Скълдъгъри. Той наклони глава към нея.

Валкирия скочи към платформата, но той я хвана и я дръпна назад. Тя извика, избута го, той я удари силно по бузата и тя се сгъна, борейки се за въздух.

— Съжалявам — рече той.

Сълзи в очите й, и не само от болка.

— Не смей — избълва тя между глътките въздух.

— За нещастие, нямам много голям избор — Скълдъгъри погледна Инженера. — Душа, дадена доброволно — повтори. — Това ли е? Това ли е цялото указание?

— Вярно — отвърна Инженерът.

— Никакви извъртания? Никакви допълнителни условия?

— Никакви.

— Душа, дадена доброволно. Така те е програмирал създателят ти? Точно тези думи и никакви други? Никакви тълкувания? Никакви квалификации? Никакви изключения?

— Никакви.

Скълдъгъри погледна надолу към Валкирия.

— Чу робота.

Тя игнорира болката и се насили да стане.

— Моля те, не го прави. Нека аз да вляза вместо това.

— Дрън-дрън.

Той понечи да се обърне, но тя го сграбчи за ръката.

— Не! Чуй ме! Можем да измислим нещо друго! Можем да измислим!

— Нямаме време.

Валкирия застана на пътя му, притисна ръце към гърдите му и почувства ребрата отдолу.

— За Бога — рече, — моля те, не го прави. Скълдъгъри, моля те. Не мога да те изгубя.

Той наклони глава и с пръст, облечен в ръкавицата, избърса една сълза от бузата й.

— Никога няма да ме загубиш, Валкирия.

— Но аз имам нужда да си до мен — каза тя. — Направих ужасни неща. Аз… Скълдъгъри, аз убих Алис.

— Алис е още жива.

— Но аз все пак я убих. Няма значение какво съм направила след това. Аз убих собствената си малка сестричка. Какъв човек ще направи подобно нещо?

— Човек, който няма друг избор.

— Имам нужда от теб тук. Моля те. Направих отвратителни неща. Мразя… мразя се. Трябва да се махна. Но имам нужда от някой, при когото да се върна после. Не можеш да ме оставиш сама.

— Валкирия…

— Моля те, не отивай. Скълдъгъри, умолявам те.

— Наистина вдигаш голям шум за нищо.

Тя го фрасна, удари го с юмрук право в зъбите, а болката премина мигновено през юмрука, а после по цялото й тяло.

— Ти не си нищо, проклет идиот! Ти промени живота ми! Ти направи живота ми по-хубав! Ти направи мен по-добра! Какво мислиш, че ще правя, когато те няма? Мислиш, че ще бъда щастлива? Кълна се в Христа, че ако ти тръгнеш и аз тръгвам.

— Е — рече той, — сега вече се държиш просто глупаво.

— Имате девет минути, четиринадесет секунди — обяви Инженера.

— Девет минути — избъбри Валкирия. — Девет. Можем да измислим нещо за девет минути. Можем да намерим доброволец за девет минути. Моля те!

Скълдъгъри постави ръце на раменете й.

— Валкирия, имай ми доверие за това единствено нещо и се помести от пътя ми. Налага се да го направя.

Тя вдигна очи към него.

— Не искам да ме напускаш.

— И никога няма да го направя.

— Каза, че ще сме заедно докрай.

Той кимна.

— Да, така беше.

По черепа му се плъзна лице — незабележително лице с незабележителни черти. Той се наведе и нежно я целуна по бузата. Лицето се свлече. Той я прегърна, после отлепи ръцете й от врата си, свали си шапката и я постави на главата й. Отдели цял миг да нагласи ъгъла.

— Ето — рече. — Добре ти стои.

Тя не можа да продума, когато я заобиколи. Отиде до Усилвателя. Инженерът го наблюдаваше невъзмутимо. Ревъл извърна поглед.

— Обичам те — избълва Валкирия.

Скълдъгъри не се обърна.