Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (9)

7.
Сарацен

На Валкирия й трябваха малко повече от два часа, за да се добере обратно до Роърхейвън. Да запомниш един маршрут от седалката на пътника беше едно, но да се сещаш за всяка отбивка и завой иззад волана — съвсем друго. На всичкото отгоре не съществуваха табели, които да сочат към градчето, а и самият път беше добре скрит от любопитни очи. Освен онези, които изрично знаеха как се стига до Роърхейвън, само някой извънредно решителен или пък извънредно загубен шофьор можеше да се натъкне на града случайно. В края на краищата, на Валкирия й се наложи да признае, че напълно се е объркала, но това помогна и петнадесет минути по-късно момичето най-сетне паркира оранжевата кола пред Убежището.

По улиците патрулираха секачи: гледка, която рядко можеше да се види. Жителите на градчето умишлено се държаха настрани от суетнята и, облегнати на вратите си или скрити зад пердетата на прозорците, се въсеха неодобрително срещу агентите на Убежището. Валкирия се остави да я обискират на входа, а след това налетя на Йени, млада магьосница от Корк, която в момента спореше с един по-възрастен магьосник. Някой повика магьосника и той си тръгна, а Йени се обърна към Валкирия:

— Добре ли си? — попита момичето.

— Твърдят, че аз съм виновна — натърти Йени, а в очите й блестяха сълзи. — Аз само стоях на пост, някой се промъкна зад гърба ми и… Казват, че аз съм виновна, задето Сълт е влязъл в Убежището. Само че той и хората му не нападнаха само мен, нападнали са и други постове по пътя си.

— Не се тревожи — отвърна Валкирия. — Сега просто всички са объркани. Какво се е опитвал да направи Сълт?

— Сложили експлозиви на Усилвателя. Обаче старейшина Биспоук ги хванал.

— Така — рече възрастният магьосник и отново пристъпи към Йени. — Можеш да се считаш за подследствена, ясно ли ти е? Не мога да повярвам, че някой може да бъде толкова некадърен, колкото ти твърдиш, че си, така че стигам до извода, че си работила в съюз с врага.

— Не! — очите на Йени се разшириха от ужас. — Заклевам се, че не е така!

Валкирия тъкмо се накани да се заяде с непознатия магьосник, когато един мъж с чудесен костюм се появи до тях.

— Оставете момичето на мира — рече той, правейки така, че заповедта му да прозвучи като предложение. Беше по-нисък от Валкирия и леко пълен в кръста, но усмивката му беше приятелска и целият излъчваше спокойствие. — Професионалисти са я издебнали и са я хванали неподготвена. Случва се и на най-добрите от нас.

Възрастният магьосник се вторачи в непознатия.

— Не знам кой сте, но съм напълно сигурен, че всичко това изобщо не е ваша работа.

— Не знаете кой съм аз? — отвърна мъжът. — Сериозно? Аз обаче знам вие кой сте, господин Декъни. Новоназначеният шериф на Роърхейвън, прав ли съм? Дали са ви дори малка значка и карта, с която да се легитимирате — все неща, от които в момента доста се срамувате, но те са си у вас, пъхнати в ето този ви джоб отпред.

Декъни се надвеси зловещо над по-ниския непознат.

— Не обичам разни екстрасенси да ми ръчкат из мозъка.

— Е, слава Богу тогава, че не съм екстрасенс. Казвам се Сарацен Ру. Знам разни неща — само при споменаването на името на Сарацен, Декъни си сви и отстъпи две крачки. — Знам например, че вие ще напуснете настоящия разговор в рамките на следващите пет секунди. Четири… три… две…

Декъни се свъси и се обърна към Йени:

— Ще те държа под око.

После си тръгна с фучене, а Сарацен се приведе към двете момичета:

— Той може да е законът в Роърхейвън, но не и в Убежището. Нека да не ви притеснява.

— Благодаря ви — отвърна Йени.

— Дали да не отидете да ви прегледа лекар? Струва ми се, че няма да е излишно.

Йени кимна и бързо се отдалечи, а Сарацен се обърна към Валкирия, отстъпи назад, за да я огледа хубавичко от глава до пети и се усмихна:

— Валкирия Каин. Точно каквато си те представях.

Момичето повдигна вежда.

— Това комплимент ли е, или не?

— Комплимент е — отвърна магьосникът и й стисна ръката. — Чудесно е най-после да се срещнем. Хайде, всички ни чакат в конферентната зала.

— Гастли добре ли е? — попита Валкирия, докато крачеха натам.

— Нищо му няма — отвърна Сарацен. — Само главоболие и няколко леки изгаряния. Ей, поздравления за оня път, когато спаси света!

— Кой от всичките пъти по-точно имаш предвид?

Сарацен се засмя.

— Ами избери си. Отдавна не съм се прибирал у дома. Тази сутрин стъпих на ирландска земя за пръв път от десет години, но съм слушал доста за теб.

— И аз съм слушала за теб — отвърна Валкирия. — Въпреки че Скълдъгъри така и никога не ми обясни какъв точно е твоят магьоснически профил.

Усмивката на Сарацен стана още по-широка.

— Знам разни неща.

— Но нали казваш, че не си долавящ.

— Няма нужда да си долавящ, за да знаеш разни неща.

— Значи… това е твоята магия? Магическата ти способност е да знаеш разни неща?

— Да знам разни неща е резултат от магическата ми способност.

— Окей. Не се обиждай, но тия недомлъвки са адски дразнещи.

— Знам. През последните сто и петдесет години Декстър се опитва да разбере каква точно е магическата ми сила. Да гледам раздразнението в очите му е най-забавното нещо, което ми се е случвало някога.

— Някой изобщо знае ли каква точно е силата ти?

— Ърскин знае — отвърна Сарацен. — Двадесетина години преди края на войната с Меволент ме отровиха. Умирах. На смъртния ми одър само Ърскин от приятелите ми беше до мен и в момент на слабост му разказах какво умея да правя.

— Но не си умрял.

— На следващата сутрин взех да се възстановявам. Декстър обича да казва, че не отровата, а бремето на тайната ме е убивало и когато съм я споделил, бремето се вдигнало и съм оздравял. Все ми се струва, че това е причината, поради която с Декстър още сме приятели. Иска му се да се навърта около мен, ако случайно пак легна да мра.

— И ти всъщност знаеш… всичко? Така ли?

— Нищо подобно — отвърна Сарацен. — След теб.

Секачите им отвориха вратите на конферентната зала и двамата влязоха при Скълдъгъри и тримата старейшини в момента, в който Типстаф подаваше на Ревъл някаква бележка. Валкирия веднага погледна към Гастли. Той срещна очите й, намигна й и момичето му се усмихна в отговор.

Ревъл прочете бележката и вдигна глава:

— Така, хубаво — почна. — Преди да се заемем с Бърнард Сълт и разнищването на неговото посещение, трябва да попитам Скълдъгъри и Валкирия дали Тайрън Ламент или някой друг от екипа му някога е споменавал Инженера?

Валкирия сбърчи чело:

— Кой инженер?

— Инженерът — натърти Ревъл. — Долавящите ни успяха да измъкнат някои неща от главата на един от хората на Сълт, преди защитите на съзнанието му да се активират с пълна сила. Върховният съвет е провел известно проучване по въпроса за Усилвателя и, както личи, се е натъкнал на информация за въпросния Инженер.

— И кой е той? — попита Скълдъгъри.

— Не кой, а какво. Инженерът е машина. Очевидно е единственото нещо на света, което може да деактивира Усилвателя.

— И къде е сега тоя Инженер?

— Никой не знае. Тръгнал си е.

— Как така ще си тръгне?! Нали е машина?

— Хуманоидна машина с независим електронен мозък и най-вероятно притежаваща в известен смисъл съзнание, което…

Очите на Валкирия направо щяха да изскочат.

— Инженерът е робот?

— Ами… да.

Момичето не можа да сдържи вълнението си.

— Робот на свобода? Жестоко! Може ли да се трансформира в други машини?

Ревъл се поколеба:

— Не.

— Стига бе! — разочарова се Валкирия. — Леле. Човек би си помислил, че ако си дадеш труд да конструираш робот, то поне да е такъв, който да може да се трансформира.

— Даа — проточи Ревъл, — и аз така си рекох. Както и да е, Инженерът трябвало да не се отделя от Усилвателя, но той явно си е тръгнал по собствена воля. Мога да допусна, че от Върховния съвет не са успели да го намерят, решили са да не се занимават повече с него, а направо да сложат едно-две кила взрив на самия Усилвател и да забравят за случая. За наш късмет, Гастли ги хвана и ни отърва.

— Гастли е моят герой — обади се Сарацен.

— Но преди да ги прекъсна — подхвана Гастли, без да обръща внимание на ироничния коментар, — Сълт успя да изпрати енергиен отпечатък до американското Убежище. Ако Усилвателят и Инженерът са конструирани заедно — а ние имаме основания да смятаме, че е точно така — тогава енергийният отпечатък на едната машина може да бъде използван, за да се установи местоположението на другата.

— Какво значение има всичко това? — обади се Валкирия. — Нали бездруго няма да използваме Усилвателя?

— Върховният съвет не знае това — обясни Гастли. — Те знаят единствено, че разполагаме с оръжие, което можем да задействаме по всяко време. Това е нашата „ядрена сила“ — начин да им попречим да извършат някоя твърде голяма глупост. Но ако те ни отнемат възможността да усилваме способностите на нашите магьосници…

— Ще бъдат свободни да си вършат каквито си искат глупости.

— За съжаление, да.

Скълдъгъри обърна поглед към Ревъл.

— Каква беше реакцията им на ареста на Сълт?

Ревъл сви уморено рамене.

— Както и очаквахме, Върховният съвет настоява за освобождаването му. Интересното в случая е, че дори не се опитаха да излъжат в отговор на въпроса какво е правил той на наша територия.

— Значи не смятат, че дължат каквито и да било обяснения — отвърна скелетът. — Вече са взели решение да започнат война и сега само чакат повода.

Ревъл тежко се отпусна в представителния си стол.

— По всичко личи, че е точно така. В отговор на нашия отказ да пуснем Сълт, бяха задържани ирландски магьосници по целия свят по обвинение в шпионаж. Използваме всичките си информатори и връзки, за да ги измъкнем и да си ги приберем, но все още не знаем колко души точно са били заловени. Трябва да знаете и още нещо: един от първите арестувани е бил Декстър Векс.

— Известно ли ни е още нещо за него? — обади се Сарацен.

— Само, че не е оказал никаква съпротива при ареста, което е хубаво.

— А ние как постъпваме с чуждите магьосници на ирландска земя? — попита Гастли.

Ревъл се поколеба.

— Настоятелно ги молим да напуснат страната и ги следим, за да се уверим, че действително си заминават. Не можем да си позволим да вземем същите драстични мерки като Върховния съвет. Ако техните магьосници — все хора, които лично познаваме и с които сме се борили рамо до рамо срещу Меволент — видят с какво уважение се отнасяме към тях, въпреки наглостта на Сълт, може би ще си помислят хубавичко в какво ги забъркват шефовете им.

— Слабост — продума за пръв път мадам Мист.

Ревъл я погледна.

— Моля?

— Притеснявате се да не сте твърде груби и ни принуждавате да стъпваме на пръсти там, където трябва да крачим решително. Враговете ни ще видят това като проява на слабост.

— Те не са ни врагове.

— Разбира се, че са ни врагове. Започне ли война, приятелите стават врагове. Ако влезем в този конфликт с плахо сърце, ще ни смачкат веднага. Трябва да стъпваме широко и гордо, трябва да крещим, трябва да бъдем безмилостни. Така се става победител.

— За какво говорите? — поиска да знае Ревъл и се навъси срещу магьосницата с воала. — Да победим? В какво да победим? Ще надвием Върховия съвет и какво? Ще вземем властта? Ще установим контрол на всяко едно Убежище по света? Защо? Не влизаме в конфликта, за да победим. Влизаме, за да оцелеем. Ще се защитаваме. Почне ли война, ще удряме в определени стратегически точки. Ще отслабим Върховния съвет, като малко по малко го лишим от подкрепата му в световен мащаб. А когато изнервим водачите твърде много, ще се оттеглим и ще ги оставим сами да се разберат помежду си и да приключат цялата работа.

Мист го погледа мълчаливо няколко секунди и се отпусна назад.

— Колко… благородно — изкоментира, а в гласа й звънна презрение.

— Ние не желаем война, старейшина Мист — каза Ревъл. — Ако не одобрявате тактиката ни, ние сме отворени за алтернативни предложения от ваша страна. Ако нямате такива, ще се наложи да действаме както вече сме решили. Валкирия, виждам, че си се запознала със Сарацен. Вярвай само на половината от онова, което ти казва. Скълдъгъри, бяхме се разбрали да се поразровиш по-дълбоко във всичките тия слухове за уорлоките. Някакъв напредък там?

В първия момент Скълдъгъри замълча.

— Разследваме — рече лаконично.

— Има ли нещо, което не ни казваш?

— Да.

— Хубаво. Е, поне някой от тук присъстващите знае нещо повече от останалите. Да му се не види, и това е добра новина.