Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (80)

78.
След войната

Родителите на Стефани изпитаха огромно облекчение, когато тя се прибра вкъщи.

Не че я смятали за слаб шофьор, казаха й те. Само дето почвали да се притесняват всеки път, когато седнела зад волана. Знаели, че е глупаво да се притесняват така — Стефани имала книжка, карала добре, а и те били наясно, че е разумно момиче. Но работата на родителите била да се тревожат.

Стефани не можеше да проумее от къде на къде на Валкирия й беше хрумнало, че близките й са готови да чуят истината за живота й. Те така силно се тревожеха дори от най-обикновените и скучни неща в ежедневието! Ако знаеха за магиите, битките, опасностите и смъртта, нямаше да могат да мигнат от ужас.

Но сега Стефани си беше у дома и само това имаше значение. Беше оцеляла. Беше дала своя принос към победата над уорлоките, към залавянето на Ревъл и сега семейството й беше свободно, щастливо и в безопасност — поне към момента.

Докато майка им приготвяше обяд, Стефани си поигра с Алис в дневната. Седна на пода, нагласи презрамката на раницата на рамото си и изсипа пред детето камара от кубчета. Алис им се нахвърли радостно и се зае да ги хвърля над главата си. Кубчетата се удряха в стените, в огледалото, задрънчаха по стъклото на новата врата към задния двор, подменила онази, която Валкирия беше разбила преди няколко седмици.

— Внимавай — рече Стефани. — Нали не искаш да счупиш нещо.

Алис се засмя и метна последното кубче, а Стефани се усмихна широко, грабна я и започна да я гъделичка. Детето запищя от смях, когато го претърколиха по гръб на пода и го обсипаха с целувки. Най-сетне я пуснаха и Алис се настани на земята до отражението на сестра си. Стефани остана да седи неподвижно, загледана в тавана — мислите й се понесоха обратно към събитията от изминалите дни. Валкирия вече я нямаше и Стефани беше наследила семейството й. Сега имаше онова, за което винаги беше мечтала, и нямаше ни най-бегло намерение да прахосва и миг от новия си живот в размишления за смърт и разрушение.

Усети, че Алис необичайно се е умълчала. Обърна се към нея и сърцето й подскочи. Раницата й се беше отворила, откривайки Скиптъра, и мъничките пръстчета на Алис се бяха обвили около черния кристал. Стефани се извъртя, бърза като светкавица, грабна раницата и я дръпна от детето. Алис избухна в раздразнен плач и момичето я загледа безпомощно с широко отворени очи.

Сърцето й биеше бясно, а приливът на адреналин караше всеки нерв в тялото й да трепти като струна, но въпреки това Стефани се изправи и вдигна детето на ръце.

— Извинявай — рече кротко, — извинявай много, мила. Не исках да те плаша.

Нямаше нужда и самата тя да се плаши. Също като Валкирия, Алис беше наследница от кръвта на Древните и да пипа кристала беше безопасно за нея — всеки друг би загинал на секундата. Самата Стефани не смееше да го докосва. Не знаеше какво правило важеше за отраженията в този случай, независимо колко напред са отишли тези отражения в развитието си.

— Ето — каза момичето и повдигна раницата, за да може Алис отново да бръкне в нея. — Това е Скиптърът на Древните. Виждаш ли кристала? Можеш да го пипаш, колкото поискаш. Ето. Кристалът е изработен от Безликите, едни ужасни древни богове, и всеки, който го докосне, се превръща на прах. Освен Древните. И ти. Ти си едно много специално момиченце, Алис, но аз ти обещавам, че ще направя всичко по силите си да водиш нормален живот. Няма да те оставя да свършиш като Валкирия. Заклевам се. Дай целувка.

Алис обърна нагоре към нея грамадните си очи и наклони главичка, така че Валкирия да може да я целуне. А когато детето отдръпна личицето си, Стефани вдигна поглед и видя, че вън пред стъклената врата се е изправил Скълдъгъри Плезънт.

Момичето остави Алис на пода да тича и да събира разпилените кубчета, а тя самата се обърна и се качи по стълбите горе в стаята си. Затвори плътно вратата зад гърба си и отвори прозореца. Отстъпи назад, а Скълдъгъри се появи и приседна на перваза.

— Има проблем с Усилвателя — рече. Беше привел леко глава и под периферията на шапката му момичето виждаше само бялата кост на челюстта му. — Изключването му няма да е толкова проста работа, както се надявахме. Изисква се жертва.

Момичето кимна.

— Сигурна съм, че ще намериш как да се справиш.

— Така е, ще измисля нещо. Тази сутрин преместиха Ревъл в затвора. Опитаха се да го упоят, но не става — лекарствата не му действат.

— Ясно.

— С него за килиите заминаха и Децата на Паяка, както и седмина други магьосници. Тече разследване, което да установи кой още е знаел за развоя на Ревъловия план.

— Окей.

— Решихме да не търсим разправа с никого от другите Убежища. Знаем, че са съучаствали на Ревъл и ще ги изнудваме с този факт, за да сме сигурни, че няма да ни нападнат отново. Така от врагове стават наши хора.

— Е — отвърна Стефани, — явно нещата се наредиха и всички са доволни.

Скълдъгъри кимна.

— Уорлоките отново се скриха вдън земя, а отряди секачи прочистват останалите Окаяници. Не са успели да избягат кой знае колко далеч от Роърхейвън. Установихме периметри за претърсване чак до…

— Скълдъгъри — прекъсна го момичето, — какво искаш?

Скелетът вдигна глава и я погледна право в очите.

— Не знаем къде е Даркесата — отвърна. — Не знаем къде изчезна тя след преобразяването си в Африка, не знаем къде е и сега.

Стефани потупа с длан раницата.

— Точно затова нося Скиптъра навсякъде със себе си.

— Смяташ ли, че би навредила на семейството си?

Момичето се поколеба за момент.

— Не — отвърна. — Но може да иска да навреди на мен.

— И аз така мисля. Стефани, имам нужда от помощта ти. Трябва да я намерим, трябва да върнем Валкирия.

— Валкирия вече я няма.

— Не ми се вярва.

Стефани отиде до бюрото и пусна радиото, за да прикрие шума от гласовете им.

— Няма значение какво ти се вярва, защото не знаеш какво е да живееш всеки ден с Даркесата в главата си. Валкирия беше наясно, че ако отклони вниманието си от нея само за момент, ще е за последно. Валкирината личност не беше достатъчно силна, за да оцелее. Голяма част от нея дори не желаеше да оцелее.

— Лъжеш.

— Не. Изобщо не лъжа. Валкирия обожава мощта. Обожава да се превръща в Даркесата. Тогава се чувства напълно свободна.

— Тогава ми помогни да я спра.

— Но ти не искаш да я спираш, нали? Ако я намерим, ако ни се отвори възможност да я убия, ще ми позволиш ли да го сторя?

Скълдъгъри леко отвърна поглед встрани.

— Ако не успея с разговор да стигна до Валкирия, да, ще ти позволя.

— Това не е достатъчно — отговори момичето. — Ти вече се опита да говориш с нея. Не се получи. Ако се опиташ пак, Даркесата ще убие и двама ни. Няма да има време първо да пробваш да се свържеш с Валкирия, а после аз да стрелям със Скиптъра. Ще има време само да стрелям. Затова пак те питам: ако се съглася да ти помогна, ако намерим Даркесата и ако ни се отвори възможност да я убия, ще ми позволиш ли да го сторя?

Скълдъгъри дълго мълча, преди да отговори. После каза:

— Да.

Стефани кимна.

— Добре тогава. Партньори сме.