Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (8)

6.
Безмилостната действителност

Да видиш шок да се изписва на лицето на най-красивата жена на света беше рядкост и Валкирия се хвана, че й се наслаждава повече, отколкото би било редно. Светлосините очи на Чайна Сороуз станаха кръгли и огромни и магьосницата разтвори съвършените си устни с леко ахване. Косата й, черна като грях и също толкова великолепна, беше по-дълга, отколкото я помнеше Валкирия. Чайна носеше копринен халат, прихванат на кръста с широк лъскав колан.

— Здрасти — рече момичето.

Чайна я погледа мълчаливо още няколко секунди.

— Здравей, Валкирия — отвърна, възвърнала незабелязано самообладанието си. — Трябва да призная, не очаквах да те видя на прага си. На какво дължа това удоволствие?

— Отдавна се канех да се отбия. Преди време ти ми разказа за това място, за конете. Много е красиво.

— Скривалището ми — отговори Чайна. — Бягам тук, в провинцията, за да си ближа раните и да тъна в самосъжаление. Това… твоята кола ли е?

Валкирия хвърли поглед през рамо към умпа-лумпата.

— Дамм. Нали е красавица?

— Забележително оранжева е. Заповядай, влез.

Чайна отстъпи встрани и Валкирия влезе в дома й. Мраморно стълбище се издигаше над мраморен под. Мрачни картини в готически рамки висяха по стените. Извратени скулптури седяха на бели като изсъхнала кост постаменти.

Прозорците откриваха панорамна гледка към стария, настлан с каменни плочи двор, към конюшните, а отвъд тях — към полята, моравите и гората, ограждаща земите на магьосницата.

Чайна я покани в голяма стая с дебел килим и библиотечни рафтове, които покриваха стените от пода до тавана. В дъното Валкирия мерна старомодно писалище, но не успя да го разгледа, защото Чайна веднага затвори капака му. Магьосницата покани момичето да седне и Валкирия се подчини, както повеляваха добрите маниери.

— Да ти предложа нещо? — попита домакинята. — Чай или кафе?

— Не, благодаря.

Чайна седна в отсрещното кресло и кръстоса крака. Беше босонога.

— С какво мога да ти помогна? — попита красавицата, но Валкирия не беше готова да отговори на този въпрос. Още не.

— Забележителна библиотека — отвърна вместо това. — Не толкова впечатляваща като предишната ти, но…

— Да, книгите ми сега са значително по-малко на брой — отговори Чайна. — Боя се, че подновяването на колекцията ми ще отнеме време. Освен това никога не може да бъде възстановена в пълния си вид — някои от книгите бяха единствени екземпляри. Бяха незаменими. Естествено, действително ценните книги аз винаги съм държала тук, а не в библиотеката в града, така че да сме благодарни и на това.

— Ще отвориш ли отново библиотеката за общо ползване?

— Нямам такова намерение. Както казах, напоследък чувствам дълбоко самосъжаление. Преди редица влиятелни личности посещаваха библиотеката ми и аз смятах, че мога винаги да разчитам на подкрепата им. Но когато Елиза Скорн изгори всичко, нито един не ми се притече на помощ. Не ме разбирай погрешно, Валкирия — отдавна съм свикнала да гледат на мен като на парий. Просто не смятах, че нещата ще се обърнат толкова бързо.

— Значи не се шегуваш? През цялото време си стояла тук и си се самосъжалявала?

По устните на Чайна се мерна усмивка, тъжна и вяла.

— Не през цялото време. Няколко дни се възстановявах от нараняванията си. Физическите рани оздравяха и от тях не остана и драскотина. Но раната, която беше нанесена на гордостта ми… Какво да говорим. Още щом си стъпих на краката, не мислех за нищо друго, освен за мъст и започнах да се приготвям.

— И какво стана?

— Елиза се оказа изумително последователна. Авоарите ми в Америка, в Швейцария, в Италия… всичко беше унищожено. Хората, които работеха за мен, междувременно или бяха загинали в подозрителни инциденти, или бяха изчезнали. Единствените, които останахме невредими, сме аз и смъртните, които се грижат за конете ми. Сама съм, Валкирия. Без съюзници и без приятели.

— Много… съжалявам.

— Глупости. Така и трябваше да стане. Точно това заслужавам след всичко, което съм сторила през живота си.

— Ами асистентът ти? Онзи с папийонката?

— Мъртъв е, горкият. Удушен.

— О, Чайна…

Чайна махна пренебрежително с ръка.

— На мен ми е позволено да се съжалявам, Валкирия. Но на теб не ти е позволено. Та, разкажи ми за себе си, как си?

— Нима не знаеш?

— Напоследък дочувам само слухове за предстояща война между Убежищата — въобще, тъжни работи. Източниците и информаторите ми сега работят за Елиза и за Църквата на Безликите. Лишена съм от всичко, нали ти обясних.

Валкирия сви леко рамене.

— Ами при мен всичко е супер. Справям се. И при Скълдъгъри всичко е наред. Чу ли, че с него ходихме до една паралелна реалност?

Чайна повдигна вежда.

— И кога стана това?

— Преди няколко месеца, в началото на май.

— Тогава не се ли разправяхте с Аргедион?

— Той и пътуването до другата реалност бяха части от една и съща история.

— Много заети сте били. И как беше паралелната реалност?

— Ужасна — отвърна момичето. — Там Меволент е още жив и практически управлява света. Смъртните са роби. Серпин също е жив. Както и Венгос. Но той междувременно умря.

Чайна приседна на ръба на креслото.

— Такава късметлийка си! Сигурно е било забележително.

— И с теб се срещнахме там.

Чайна плесна с ръце и се засмя от удоволствие.

— Друга аз! Каква бях, разказвай!

— Ти водеше Съпротивата.

— Сериозно? Аз? Извинявай, казваш ми, че там съм една от добрите?

— Да, беше герой — отвърна момичето. — В известен смисъл. Предаде ни на няколко пъти. После умря.

Лицето на Чайна се изопна и тя отново се отпусна на мястото си.

— Класика. И кой ме уби?

— Серпин.

— Тази жалка отрепка — красивата магьосница помълча за момент, после вдигна глава: — Ами брат ми?

Валкирия поклати отрицателно глава.

— И там Меволент го беше убил преди десетилетия.

— Мъртъв и в двете измерения значи. Жалко. Как се справи Скълдъгъри със задачата да си общува с мен?

— Честно? Отлично се справи. Той е професионалист.

— А какво е отношението му към мен? Към тукашното мен, имам предвид. Не към онази в другата реалност.

— Отношението му към теб е… неизвестно. Все едно те няма. Но Скълдъгъри и една лоша дума не е казал за тебе, ако това е, което те тревожи.

— Обидите са едно от последните неща, които ме тревожат, мила. Ще ми кажеш ли вече точно защо си дошла или ще продължаваш да отбягваш темата?

— А, да, вярно. Преследваме един тип, когото никой не си спомня както трябва. Хората не помнят името му, не помнят лицето му, нито пък каквито и да било подробности за него. Ти случайно да познаваш такъв човек, който кара хората да го забравят веднага щом го видят?

— Познавам неколцина долавящи, които, стига да разполагат с достатъчно време, умеят да отстраняват някои части от паметта на околните.

— Не, оставам с впечатлението, че в случая нещата се случват мигновено. Все едно да говориш с някого, после той да се обърне и да си отиде, а ти да не можеш да си спомниш кой всъщност е бил той.

— Интересно — отвърна замислено Чайна. — Има един немска магьосница, отново долавяща, която прави така, че хората я забравят напълно в секундата, в която я изгубят от поглед. Името й е Миозотис Тера.

— Никога не съм я чувала.

— Така като се замисля, единственият друг предмет, който може да предизвика подобен ефект, е един определен вид аметистов кристал, притежаващ свойството да влияе на психиката. Уверена съм, че ако се използва правилно, той може да причини известна степен на амнезия. Разбира се, трябват ми книгите ми, за да проверя със сигурност, но, за съжаление, вече не разполагам с тях.

— Значи не става дума за определен магически профил или тип умение? Всеки, който притежава кристала, може да е онзи, когото търсим?

— Боя се, че е така.

Раменете на Валкирия увиснаха.

— Страхотно. А да имаш представа откъде човек би могъл да се сдобие с такъв кристал?

— Повечето от тези аметисти са прибрани на сигурно място. Ако не ме лъже паметта, имаше един в Хранилището на старото Убежище. Може дори да е оцелял при пренасянето на инвентара в Роърхейвън.

— Ясно. Е, благодаря ти, Чайна. Много ми помогна.

— О, няма нищо — отвърна с усмивка красавицата. — А сега вече ще ми кажеш ли истинската причина, поради която си ми дошла на гости?

— Моля? Какво имаш…?

Пред повдигната вежда на Чайна Валкирия млъкна, после си пое дълбоко дъх и приседна обратно на мястото си.

— Имам нужда от съвет.

— По какъв въпрос?

— По въпроса за бъдещето ми.

Чайна замълча и изчака момичето да продължи.

— Родителите ми очакват да постъпя в колеж. Справих се отлично на матурите — така де, отражението ми се справи отлично — и сега получавам покани от десетки престижни колежи, в които не желая да ходя. Все си мислех, че когато училището свърши, вече няма да ми се налага да търча напред-назад както досега. Наследството на Гордън е мое, така че на практика не се налага да уча повече, но така пък нашите ще решат, че съм намерила на баницата мекото и ми се усладило.

Чайна кимна.

— И сега си дошла при мен, тъй като аз познавам родителите ти много добре?

Валкирия не успя да сдържи усмивката си пред иронията.

— Дойдох при теб, защото всеки път, когато стане дума за това, Скълдъгъри започва да се държи супер странно. Мисля, че не иска да ми влияе и ме оставя да реша сама.

— Мъдро от негова страна. Накъде ще поемеш оттук нататък трябва да бъде само и единствено твое решение.

— Но аз вече правя онова, което най-много искам да правя — отговори момичето. — Искам да продължа да работя за Убежището и да върша всичко, което вършех досега. Тук ми е мястото. Но в същото време не искам да свърша като всички останали магьосници.

— И как по-точно свършваме ние, всички останали магьосници?

— Самотни. Не искам да се откъсвам от обикновените хора. Не виждам защо трябва да го правя.

Чайна се усмихна тъжно.

— Боя се, че е неизбежно.

— Е, аз не го приемам!

— Вече дори са измислили име на този феномен. Напоследък на всичко измислят име. Наричат го Синдром на втория живот. Случва се в момента, в който един магьосник вижда как семейството му и приятелите му остаряват и умират пред очите му. От този момент нататък, човек се вкопчва много здраво в останалите магьосници от общността, защото какъв е смисълът да преживява подобна болка втори път? Валкирия, има една безмилостна истина, срещу която се налага да се изправиш. През следващите осемдесет години ти ще продължиш да изглеждаш по същия начин, по който изглеждаш днес. След двеста години ще изглеждаш на двадесет и пет. Няма да бъде възможно да поддържаш пълноценни връзки със смъртни. Те ще забележат, че нещо не е наред с теб в мига, в който се окажат сбръчкани и увиснали, а ти си си все така млада и жизнена. Ще трябва да се сбогуваш с родителите си, преди да са започнали да задават въпроси.

— Или… мога просто да има кажа истината.

Усмивката изчезна от лицето на Чайна.

— Това не е препоръчително.

— Защо не? Те няма да разкажат на никого!

— Твоята задача като магьосница е да ги защитиш от истината, а не да я споделяш, само за да направиш собствения си живот по-лесен.

— Не мога просто да си тръгна от вкъщи ей така. Те са ми родители. Ще почнат да ме търсят. Ами Алис? Не мога да я изоставя.

— Ще инсценираш смъртта си.

— Не — отговори Валкирия. — Няма начин. Не мога да им причиня това.

— Не е нужно да го правиш днес, Валкирия. Но рано или късно ще се наложи.

— Какво лошо има в това да им кажа? Ще ги накарам да разберат и да пазят тайната.

— За това ли всъщност си дошла? Наумила си си да им кажеш и сега пробваш как ще приема аз идеята, преди да я сервираш на Скълдъгъри? Той ще реагира точно като мен. Да кажеш на семейството си истината ще бъде изтезание за тях. Животът им на смъртни ще се обърне с главата надолу. Ще се стряскат от всяка сянка. Ще се вкопчат или в религията, или в разни суеверия, само и само да запълнят празнината, зейнала в ума им. Виждала съм го и преди. Ще промениш самата им същност, само защото си твърде голяма егоистка, та да живееш без тях.

— Ако го направя както трябва, няма да стане така.

— Дори не вземаш предвид колко много ще се тревожат те за теб — продължи Чайна. — Всеки час, в който не знаят къде си, ще си мислят, че са те изгубили. Ти се бориш с чудовища, Валкирия. Някои от тях имат човешка форма, други — не. Ще разкажеш ли на вашите за вампирите? А? Ще им разкажеш ли за Сийлън? Ще им разкажеш ли за нещата, които си вършила?

Телефонът на Валкирия избръмча. Благодарно за навременното прекъсване, момичето го измъкна от джоба си, погледна дисплея и се смръщи.

— Нещо лошо ли е станало? — попита Чайна.

— Арестували са Бърнард Сълт в Роърхейвън — отвърна Валкирия.

— Върховният съвет няма да се зарадва на тази новина.

Валкирия се изправи.

— Трябва да вървя.

— Разбира се. Дългът те зове — Чайна я изпрати до вратата. — Съжалявам, че не можах да ти дам отговорите, на които се надяваше.

— Все още има начин да постъпя правилно — отвърна момичето. — Само трябва да измисля как точно да стане.

— Мнозина са опитвали. Практически всеки един магьосник по света е бил в някакъв момент на твоето място.

— И ти ли?

Чайна се усмихна.

— Нима забрави? Аз съм родена в семейство, което боготвореше Безликите. Мразех смъртните още преди да поема първата си глътка въздух. Понякога подобна перверзия у дома може да се окаже от полза. Карай внимателно, Валкирия. И честит рожден ден.