Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (78)

76.
Последното дело на Чайна

Във всяко Убежище има Мемориална зала. Някои са съвсем обикновени, с накачени по стените снимки на починали старейшини и служители на съответната Убежищна администрация. Някои са създадени с по-голямо въображение — например онези, в които при стъпване на дадена плочка на пода, във въздуха се появяват проектирани лицата на починалите старейшини и служители. Мемориалната зала в роърхейвънското Убежище беше точно толкова пищна, колкото Чайна беше очаквала. Грамадно помещение с издигаща се в центъра му дървена колона, стигаща от пода до тавана и оформена като вулкан. Върху колоната бяха издълбани стотици имена.

Когато Чайна и Скълдъгъри влязоха, Ърскин Ревъл и мадам Мист продължаваха да допълват бройката, дълбаейки в дървото.

— Имате ли нещо против да дойдете по-късно? — обади се Ревъл, без дори да се обръща. Носеше робата си на старейшина. — Към списъка с падналите трябва да се добавят имената на още неколцина магьосници. Само да приключим и сме готови за разговор.

— Няма да има никакъв разговор — отговори Скълдъгъри.

— А, ясно — рече Ревъл. — Чудех се кой от нас двамата ще атакува пръв.

После остави настрани тънкото длето и натисна с пръст едно от имената. Образът на Антон Страха в цял ръст се появи от лявата му страна. Ревъл натисна второ име и до Антон се изправи образът на Гастли. Изображенията бяха толкова плътни и живи, че Чайна вече очакваше да се раздвижат и да заприказват.

— Добре са изработени, нали? — попита Ревъл. — Много близки до оригинала. Образите на други не са чак толкова добри, защото използвахме твърде стари и неясни снимки, но като цяло съм доволен от онова, което сторихме, за да почетем паметта на загиналите — после помълча. — В момента, в който първият от подсилените магьосници излезе от Усилвателя, трябваше да го пратя при теб да те убие.

— Но не го прати — отбеляза Скълдъгъри.

— Не, не го пратих. Изскочи ми от ума. Сигурно си си помислил, че ще победим, а? Очаквал си да те атакувам в момента, в който битката започне да клони в наша полза, нали?

— Да, така си помислих — отвърна скелетът, — щом взе да подсилваш магьосници.

— Добре — отвърна Ревъл. — Хубаво. Противните уорлоки. Защо просто не нападнаха Дъблин, както бях планирал?

Гласът на Скълдъгъри беше станал студен като лед:

— Уби Гастли и Антон за нищо.

Ревъл го погледна в очите и помълча секунда, преди да отговори. В тона му звънтеше тъга, безкрайна тъга:

— Нищо не разбираш. И това е най-лошото от всичко. Сигурно ме мислиш за втори Серпин или Скарабей. Не виждаш, че онова, което сторих, беше необходимост. Не ми ли вярваш? Пусни си телевизора. Виж какво причиняват смъртните сами на себе си. Виж какво причиняват на света. Обезкървяват планетата. Тровят въздуха, земята и морето, като при това отлично знаят какво вършат, но политиците им са толкова корумпирани и прогнили, че не правят нищо, за да спрат това. Смъртните обръщат внимание все на дребните неща, които ги разделят, а не на големите, които ги обединяват. Затова трябва да бъдат управлявани. Трябва да излезем от сенките и да поемем властта. Ако проявим малко далновидност, ще разберем, че така смъртните ще бъдат по-щастливи.

— Ще бъдат роби.

— Все повтаряш тази дума — Ревъл започваше да се гневи. — Ти все я повтаряш и настояваш да я използваш. Аз от своя страна не я използвам никога. Никой от нас в Роърхейвън не я използва, защото нищо подобно не целим. Ние не искаме да владеем. Ние трябва да управляваме.

— Това не е наша работа.

— А трябва да бъде наша работа. Помисли какво би било, ако някой като мен беше поел юздите още преди време. Нямаше да съществува екстремизъм. Нито фундаментализъм. Нито тероризъм. Нито престъпления от омраза. Хората щяха да постигат всичко, което желаят, защото, ако никога не си причиняваха зло, щяха да имат възможност да живеят в мир и щастие. Но не, ние трябва да се крием! Нека смъртните сами ръководят съдбите си! Ние контролираме собствените си хора и разчитаме на смъртните да постъпват по същия начин. И ние успяхме. Победихме Меволент. Победихме генералите му. Но смъртните? Те се провалиха. Проиграха шанса си. Оттук нататък ние поемаме властта.

— Не, Ърскин — поправи го Скълдъгъри. — Никаква власт не поемаме. Победим ли уорлоките, нещата ще си се върнат към старото положение.

Ревъл поклати глава.

— Твърде късно е за това. Кой управлява Убежищата? Мои хора. Застреляй ме. Убий ме. Няма да има никакво значение. Нещата задълбаха и аз вече не съм най-важната фигура. Тези събития са по-големи от мен, по-големи от теб, от всички ни. Революцията не може да бъде спряна.

— Може и да има хора като теб, които ръководят Убежищата, но самите Убежища са пълни с хора като мен. Планът ти щеше да сработи единствено, ако уорлоките бяха нападнали смъртните. Тогава магьосниците щяха да се обединят и да ги отблъснат пред очите на световните медии. Но уорлоките избраха друг път и сега, независимо от всичко, ще бъдат победени — от твоите собствени магьосници.

Ревъл се усмихна.

— Умен си. Много, много умен. И въпреки това дори ти пропускаш да видиш очевидното. Уорлоките бяха просто вариант. Китана, Шон и Дорън? Те бяха друг вариант. Как не разбираш? Всичко, от което се нуждаем, е някаква заплаха. Нужен ни е някой достатъчно страшен и силен, че да може да изпепелява смъртните градове до основи. А в момента в лицето на Валкирия разполагаме точно с това.

Скълдъгъри застина на място, напълно неподвижен и смълчан.

— Вече всички долавящи имат видения за Даркесата — продължи Ревъл. — Виждат я ясно като бял ден. Снощи ми съобщиха. Момичето със Скиптъра трябва да е отражението на Валкирия, нали? Ти сам каза, че то е еволюирало неестествено. Но нямах представа колко е напреднало. Направо впечатляващо.

— Няма да използваш Валкирия, за да…

— Стига вече, Скълдъгъри, не ставай смешен. Валкирия вече я няма. Така че не ми разправяй какво щяла или нямало да направи Валкирия! Забрави и за всякакви прояви на добродетелен гняв и възмущение от твоя страна. Ти си я защитавал. Знаел си какво представлява тя, знаел си в какво ще се превърне, но си я скрил от нас. Позволил си й да се развие и точно по тази причина сега трябва да я убием.

— Няма да я убиваш — отговори Скълдъгъри ледено и свали шапката от главата си. — Нищо няма да правиш.

Ревъл откопча катарамата на гърдите си, старейшинската роба падна в краката му. Отдолу беше облечен в костюм, най-вероятно шит от Гастли Биспоук.

— Е, как ще стане? — попита. — Ще ме гръмнеш в главата или ще ме пребиеш до смърт?

— Не знам — отвърна скелетът и пристъпи напред. — Да видим как ще тръгнат нещата.

После нападна. Ревъл му се изплъзна и го препъна, като го сграбчи, преди да е паднал. Блъсна го в колоната с имената и образът зад всяко име, което скелетът неволно натисна, изникна в Залата.

Внезапно наоколо се напълни с човешки фигури и Чайна изгуби от поглед мадам Мист. Скълдъгъри и Ревъл се биеха, наоколо изникваха все повече и повече мъртви магьосници. Чайна обикаляше сред тях и търсеше жената с черния воал. Без да усети, промуши с лакът образа на магьосник, когото някога познаваше. Образите на починалите може и да изглеждаха солидни, но всъщност представляваха просто холограми. А после мадам Мист връхлетя изневиделица, протегнала закривени като нокти на хищна птица пръсти.

Чайна залитна, помъчи се да я отблъсне, но Мист беше невероятно силна. Удари красавицата с опакото на ръката си и буквално я запрати на пода — Чайна се изпързаля назад през краката на петима-шестима мъртви магьосници. С крайчеца на окото си мерна Ревъл и Скълдъгъри, вкопчени един в друг, разменящи си лакти и юмруци.

После се изправи, докосна символите на раменете си, разпери ръце, от тялото й се отдели стена от енергия, блъсна Мист и я запрати назад. Символът на дясната длан на Чайна също грейна, красавицата замахна, но Мист отби ръката й, така че красавицата я връхлетя с цялото си тяло. Двете се озоваха на пода, разделиха се и Мист отново изчезна от поглед. После образите на почетените мъртви започнаха полека да бледнеят и да изчезват един по един. С периферното си зрение Чайна отново мерна Мист, която я нападна отстрани.

Красавицата събра юмруци, символите на кокалчетата й засветиха. Силата изпълни тялото й и когато Мист налетя, Чайна стисна китките й, изви ги докрай и принуди старейшината да коленичи. Широкият ръкав на робата на Мист се хлъзна нагоре до рамото й, откривайки бледата кожа на ръката й, а Чайна замахна отново и я удари с всичка сила в лакътя. Мист изкрещя ужасно, лакътната става стана на парчета, остри късове кост щръкнаха от нежната й кожа. Вместо кръв обаче от раната бликна порой от паяци. Те покриха бързо дланта на Чайна и плъзнаха нагоре към рамото й. Чайна трескаво се отдръпна, като пътем съдра воала на Мист. Лицето на Детето на Паяка беше също бледо, устните — сухи и напукани. Под кожата й пъплеха дребни паячета.

Мист завъртя глава и черни паяци заизлизаха от ноздрите й, от ушите й, изпод клепачите й. Старейшината отвори уста и избълва порой от още паяци, който блъсна Чайна право в гърдите. Красавицата се подхлъзна, падна и покри лицето си с ръце, но паяците бяха навсякъде върху нея, мъчеха се да се напъхат между плътно прилепените й устни, лазеха по здраво стиснатите й очи. Бяха в косата й, в дрехите, пълзяха по цялото й тяло, ставаха все повече и повече и я притискаха към пода с тежестта си.

Чайна не виждаше нищо и не можеше да диша. Грабеше паяци с шепи от лицето си и ги захвърляше настрани, но все едно се бореше срещу лавина с голи ръце. Опита се да стане, тъпчеше паяците под себе си, но се подхлъзна на мазната каша и пак падна, изпъшка и неволно отлепи устни.

И паяците нахлуха в устата й.

Чайна стисна зъби, а средният й пръст натисна едно точно определено място на гръдната й кост. Плъзна пръст надолу, следвайки очертанията на скритата там татуировка — рисунката сякаш се пробуди и засвети, след нея засветиха и други татуировки, пръснати наоколо. Основната рисунка се извъртя наляво, пръстът на Чайна я последва, после се плъзна отстрани и напряко на татуираното, и магьосницата почувства как горещината се надигна у нея. А когато отлепи пръст от рисунката, която беше изписала в кожата си преди толкова много години, горещината изби навън от тялото й.

Изпепели дрехите й, обувките й, грима на лицето й и лака върху ноктите й. Изпепели и паяците, изгори ги до един, превърна ги в пепел, а пепелта — в дим. Отвори очи и уста, пое дъх, той нахлу в нея свръхгорещ и изгори гърлото и дробовете й. Чайна се надигна и се изправи, подът се топеше под босите й нозе. Магьосницата погледна ръцете си, сведе поглед към тялото си. Цялата светеше отвътре. Тялото й беше пещ. Чувстваше как очите й започват да се варят в орбитите си.

Мадам Мист се мъчеше да стане, ужасена и разстроена от загубата на толкова много от паяците си. Притискаше към себе си ранената си ръка. Беше толкова пребледняла и уплашена! Чайна протегна и двете си ръце и я стисна за раменете. Мист се опита да изкрещи, но беше мъртва още преди да издаде и звук. Чайна я пусна и старейшината се свлече на пода — димящо, овъглено, почерняло нещо, неприличащо дори на труп.

Чайна си позволи един-едничък миг на удовлетворение, на някакво подобно на самодоволство чувство, обърна се и се изправи очи в очи със Скълдъгъри.

— Какво стори? — попита скелетът.

Едва го чу през рева в ушите си. Ревъл беше на колене на пода, с ръце, оковани зад гърба.

— Съжалявам — отвърна красавицата. — Съжалявам за онова, което ти причиних. Съжалявам за онова, което сторих на семейството ти.

Скелетът поклати глава.

— Спри го. Каквото и да е заклинанието, отмени действието му.

Чайна се усмихна. Зачуди се как ли изглежда през треперещата наоколо й мараня на горещината.

— Боя се, че няма как. Не се приближавай повече до мен. Нищо не може да устои на горещината. Направих си тази татуировка в деня, в който узнах, че си се върнал от мъртвите. Идеята ми даде Меволент. Едно последно оръжие. Той ми помогна да изработя рисунката. Ако ти узнаеше колко съм виновна пред теб, ако успееше да ме докопаш, щях да я използвам, за да убия и двама ни.

— Това е лудост.

— Не си съвсем прав. Да се изгоря сама отвътре ми се виждаше значително по-малко страшно от онова, което ти можеше да ми причиниш.

— Чайна…

— Млъквай, Скълдъгъри. Никой ли не ти е казвал, че говориш твърде много? Замълчи и слушай. Съжалявам дълбоко за ролята, която изиграх в убийството на детето ти и на жената, която обичаше. Нито заслужавам, нито очаквам да ми простиш. Дори не искам прошката ти — устата й беше пресъхнала. Ставаше й все по-трудно да говори. — Заслужавам си всичко това. Заслужавам болката, която всеки момент ще ме връхлети.

— Ще те заведа на лекар.

— Няма да помогне.

— Тогава ще те оковем и ще ограничим магията ти.

— С какво ще ме оковете? Белезниците ще се разтопят.

— За Бога, все трябва да има нещо, което да направя! Не мога просто да те гледам как умираш.

— Обърни се и няма да трябва да ме гледаш.

— Не! — изкрещя скелетът, после направи крачка назад и изопна рамене. — Не — повтори, този път по-овладяно. — Преди сто години си извършила нещо ужасно. Аз също. Не съм лицемер. Не мога да те мразя повече, отколкото мразя самия себе си.

Чайна се засмя, въпреки болката, която вече я изпълваше.

— Скълдъгъри, скъпи, ти наистина се мразиш!

— Глупости — отвърна скелетът. — Обичам се. Смятам се за възхитителен. А ти няма да умреш.

— Знаеш ли защо те харесвам, мой мили, мили приятелю? Защото, макар никога да не си ме обичал, никога не си ме и отегчавал. Това е рядко качество и аз винаги съм го намирала за особено… привлекателно.

— Нуждая се от теб, Чайна.

— Колко дълго съм копняла да чуя тези думи…

— Имам нужда да ми помогнеш да върнем Валкирия.

— … но те, разбира се, винаги ще са последвани от допълнение, подобно на това. Иска ми се да разполагах с повече време, за да ти отговоря с нещо подобаващо рязко, но, за съжаление, болката вече силно ме разсейва. Довиждане, Скълдъгъри.

Естествено, дори на прага на смъртта, обстоятелствата отказаха да се подредят според плана й. В мига на сбогуването в залата пристъпи Даркесата и открадна ефектния финал на Чайна. Красавицата усети как я напушва смях.

— Валкирия… — почна Скълдъгъри, но в същото време невидима ръка го повдигна от пода и го тресна в насрещната стена.

Зрението на Чайна вече й изневеряваше, така че не беше много сигурна във видяното, но й се стори, че по някаква неизвестна причина Даркесата е облечена като Невеста на кървавите сълзи. Видя я също как пристъпва към Ревъл.

— Ти уби мой приятел — изрече Даркесата с Валкириния глас.

— Така е — отвърна Ревъл и се изправи на крака. — Не исках да го правя, но нещо трябваше да се промени и…

— Той беше и твой приятел — прекъсна го Даркесата. — Но ти го уби.

— Погледни се само — отвърна й той. — Погледни каква сила притежаваш. Погледни какви неща си извършила. Защо да трябва да живееш в свят, управляван от смъртни? Защо някой от нас изобщо да трябва да живее в такъв свят? Ние сме по-силни от смъртните. По-добри сме от тях. Присъедини се към нас, Даркесо. Ти си една от нас.

Вътрешностите на Чайна вряха. Силата й беше почти напълно изчерпана. Единственото, което можеше да стори в момента, бе просто да остане на крака. А очите й, бледосините й очи, прекрасни и вълнуващи, се пържеха със съсък в орбитите си. Но дори и при това положение тя видя страшното изражение, което се изписа на лицето на Даркесата.

— Аз да съм една от вас? — повтори черната магьосница. — Това ли си мислиш? Гледаш на мен и теб като на равни? Между мен и теб зее такава пропаст, каквато зее между теб и един обикновен смъртен, Ърскин. Аз гледам на смъртните като на насекоми. А що се отнася до магьосниците… Те са просто някакви по-едри насекоми.

Ревъл я загледа с непроницаемо лице.

— Извърши онова, за което си дошла, Даркесо. Няма да се моля за живота си. Не заслужавам милостта ти.

— Каква милост? Не, смъртта е твърде малко наказание за такъв като теб. Знаеш ли обаче кое е подходящото наказание? Кое е ама най-доброто наказание за теб? Болката. Много, много болка.

Даркесата се усмихна и между очите й се оформи и засвети малка топчица светлина. Топчицата се придвижи бавно надолу, греейки през кожата й, премина през гърлото й. Позавъртя се край ключицата й и черната магьосница се засмя тихичко. Топчицата се плъзна под дрехите й, през едното й голо рамо, после пропълзя по цялата ръка до дланта, а после — до връхчето на показалеца й, където остана да свети и леко да пулсира.

Даркесата докосна челото на Ревъл и топчицата светлина премина в неговото тяло. Той се дръпна рязко, обзет от паника, топчица примигна няколко пъти и се стопи някъде.

Ревъл сбърчи вежди. Даркесата се усмихна.

Писъкът на Ревъл свари Чайна неподготвена, цялото тяло на старейшината се скова и изопна. Той падна странично на пода и се затърчи в конвулсии.

— Агония — рече Даркесата. — Непрекъсната агония в продължение на двадесет и три часа в денонощието. Никакви болкоуспокояващи или успокоителни не могат да повлияят на онова, което усещаш. Ако или когато почувстваш, че тялото ти започва да привиква към болката, тя ще се усилва. Ще спира за час всеки ден. Можеш да ядеш, да пиеш, да спиш, ако си в състояние. Но най-вече ще тънеш в ужас пред момента, в който агонията ще се поднови.

Даркесата вдигна очи, вече забравила за Ревъл, докато той продължи да рита и да се мята на пода. Черната магьосница погледна към Чайна.

— Какво си си причинила? — попита я кротко.

Чайна направи крачка напред. После още една. Ако ще умира, по-добре да отнесе и Даркесата със себе си. После протегна ръка. Даркесата също пристъпи напред. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясен ставаше образът й в очите на Чайна. Това беше лицето на Валкирия. Очите на Валкирия.

Секунда преди Даркесата да стисне ръката й, Чайна я отдръпна.

Даркесата се усмихна.

— Интересна жена си ти, Чайна Сороуз. В последните мигове от живота си имаш възможност да ме спреш и да спасиш света, а ти се колебаеш?

Чайна се опита да произнесе името на Валкирия, но езикът й вече беше изгорял в устата.

— Коя съм аз за теб? — попита я Даркесата. — Коя бях? Дъщерята, която никога не си имала? Сестрата, която винаги си искала? Приятелка ли бях? Играчка? Шанс за изкупление?

Зрението напълно изостави Чайна. Тя чувстваше, че очите й всеки момент ще се разтопят.

Чу гласа на Даркесата точно пред себе си:

— А знаеш ли коя беше ти за мен? Мистерия. Загадка. Рядко и красиво създание, родено да му се възхищават и… О, Чайна. Ти си великолепна.

Една дума. Чайна искаше да изрече една-едничка дума. Искаше само да каже Съжалявам, а после протегна ръка през обвилия я мрак, напипа ръката на Даркесата и я стисна.

— О, мила — каза черната магьосница. — Наистина ли смяташ, че така ще успееш?

Чайна затегна хватката си, но вече нямаше сили за нищо, коленете й се подгънаха, тя направи крачка назад и тогава нещо хладно се притисна до гърдите й.

— Всичко ще бъде наред — прошепна в ухото й Даркесата.

Тъмнината пред очите на красавицата се разсея до сумрак, после светлината се върна и ето че тя отново имаше очи и виждаше. Видя Даркесата до себе си, притиснала ръка до гърдите й и изсмукваща с нея горещината от тялото й. Сега горещината изпълваше Даркесата и тя цяла грееше отвътре, дрехите й се посипаха на пепел, златните ленти в косата й изгоряха, гривната на ръката й се разтопи и падна. Некромантският й пръстен се счупи, а после се пръсна на парчета — сенките от него се замятаха наоколо като луди.

Чайна отстъпи пред страшната топлина, но после и самата топлина изчезна, погълната, напълно абсорбирана, и тялото на Даркесата престана да свети. Гърчещите се наоколо сенки се полепиха по него, плъзнаха по силните ръце и широките рамене на черната магьосница подобно на нефт, обляха гърдите й, корема и дългите й крака, покривайки тялото й от главата до петите като втора кожа. Чайна си спомни малкото момиче, което влезе преди шест години в библиотеката й и я сравни с младата жена, която сега стоеше пред нея. Тази трапчинка. Тези очи. Тази усмивка. Толкова еднакви. И така различни.

Скълдъгъри пристъпи бавно към Даркесата.

— Валкирия — повика я.

Даркесата се обърна към него.

— Нея вече я няма. Тя не съществува дори и като малко гласче в дъното на съзнанието ми. Няма да ти обяснявам колко лесно поех контрола. Не искаш да чуваш това.

— Нека да говоря с нея.

— Вече няма никаква нея. Съществувам само аз. С никакви трикове не можеш да промениш този факт. Използвал си ги всичките.

Скълдъгъри наклони глава настрани.

— Какво искаш тогава? Видях виденията. Видях те да убиваш и рушиш. Видях какво стори на семейството на Валкирия.

— Моето семейство — поправи го Даркесата. — Не забравяй, че аз съм виждала същото, което и ти. Но аз не искам да наранявам никого от семейството си. Не искам да наранявам никого въобще. Просто искам да живея.

— Ако действително не представляваш заплаха, ела с мен. Нека те изследваме в медицинското крило.

— Та да намерите начин да ме спрете? Да ме затворите? Не, благодаря. Изчезвам оттук. Вече съм на свобода и нямам намерение да ме оковат отново. Но аз не съм ти враг, Скълдъгъри. Аз съм същото момиче, което винаги съм била. Само, нали се сещаш… Не заставай на пътя ми.

— Какво ще стане, ако го направя?

Даркесата се усмихна и таванът над главата й се стопи.

— Не знам — отвърна. — Ако знаех, нямаше да е толкова весело, нали?

После се издигна нагоре през дупката и изчезна.