Дерек Ланди
Последната битка на Мъртъвците (77)

75.
Неравни сили

Хиляди въпроси се тълпяха в ума на Стефани. Тя се спря на най-простичкия.

— В какво е облечена?

— Носи дрехите на Невеста на кървавите сълзи — отвърна Векс.

Вятърът плющеше в одеждите на Даркесата. Горе сигурно беше смъртоносно студено, но това явно не я притесняваше.

— От колко ли време стои там? — попита момичето.

— Не знам — рече Векс. — Просто излезе от облаците, сякаш за да вижда по-добре. Един Бог знае откога ни наблюдава.

Под Даркесата битката продължаваше. Магьосниците на Роърхейвън избиваха десетки уорлоки и Окаяници, уорлоките и Окаяниците им отвръщаха със същото, само че с по-бавни темпове. Летящите подсилени магьосници гледаха само надолу, не и нагоре. Биещите се с тях уорлоки пък не отклоняваха поглед от враговете си и нямаха време да се взират в облаците.

— В обсега на Скиптъра ли е? — попита Векс.

— Не… не знам — отвърна Стефани.

— Може и да нямаш друга възможност за изстрел. Сега стои неподвижна.

Стефани го погледна.

— Не искаш ли да се опиташ да поговориш с нея?

— Твърде опасна е. Отвори ли ни се възможност, трябва да я убием.

— Може би първо трябва да кажем на Скълдъгъри.

— И аз, и ти знаем, че той няма да вземе правилното решение. Не искам да убиваме Валкирия. Искам да я спасим. Но нямаме избор. Трябва да унищожим момичето, за да спасим света. С други думи, уравнението е просто. Поемам пълна отговорност. Давай. Убий я. Това е заповед.

Стефани вдигна Скиптъра и се поколеба.

— Твърде далече е, а Скиптърът не е снайпер. Ако пропусна, ще дойде и ще ни убие.

— Тя бездруго ще дойде и ще ни убие — рече Векс. — Поне да й дадем повод.

Светкавицата се движи с 1650 метра в секунда. Докато очите на Стефани видеха черния блясък, оръжието вече щеше да е поразило целта. Момичето пое дълбоко дъх и се прицели.

И точно когато щеше да стреля, Даркесата обърна глава и погледите им се срещнаха.

— Да му се не види — ахна Стефани.

Но вместо да нападне, Даркесата й помаха. А след това, сякаш плъзгайки се на невидим сърф, се изви и се понесе надолу, набирайки скорост.

Блъсна се в земята с такава сила, че Стефани буквално видя ударната вълна, която отхвърли настрани и Окаяници, и уорлоки, и магьосници. Даркесата бавно се изправи в разчистения кръг, бойното поле потъна във внезапна тишина, докато двете страни преценяваха новия играч.

Един Окаяник пристъпи напред. Даркесата му позволи да я доближи. Мечът му грейна на слънчевата светлина. Създанието се хвърли срещу черната магьосница и тя го уби. Всичко трая само неуловим миг, Стефани не видя какво всъщност му стори, но резултатът включваше много кръв.

После късмета си опита един уорлок. Вдигна ръка срещу Даркесата и тя вдигна ръка в отговор. Ръката на уорлока засвети и лъч бяла енергия излетя и потъна точно в разтворената длан на Даркесата. Уорлокът пристъпи напред, цял се сгърчи, напъвайки всичките си сили. Даркесата просто остана неподвижна. После лъчът прекъсна, уорлокът се отпусна на колене, ръката на магьосницата само трепна и тялото на противника й стана на парчета.

Един от летящите роърхейвънски магьосници намери това за изключително смешно. Стефани чуваше смеха му — смях на глупак, който вижда в една схватка победа, само защото е твърде тъп, за да разпознае собственото си поражение. Главата на уорлока се изтърколи по земята и спря пред Даркесата. Тя я вдигна и я хвърли. Главата разкъса гърдите на смеещия се магьосник като гюлле.

Към Даркесата заплува топка бяла енергия. Тя я погледа миг-два, после посегна и полека я докосна с пръст. Стефани беше почти сигурна, че вижда усмивка на лицето й, но после топката избухна толкова ярко, че момичето отвърна очи. Когато погледна отново, Даркесата си стоеше невредима на същото място.

Настъпи втрещена тишина. Всеки момент Стефани очакваше да са разнесе боен вик и някой уорлок или магьосник да се нахвърли върху черната магьосница. Но нищо подобно не стана. Никакви бойни викове. В края на краищата Даркесата беше онази, която започна клането.

Стефани пристъпи към увеличителното прозорче точно навреме, за да види как магьосницата направи широко елегантно движение с едната си ръка, свила пръсти към дланта си. После рязко дръпна ръка към себе си и целият боен ред на уорлоките се пръсна, кривейки се нелепо из въздуха. Уорлоки и Окаяници я нападнаха, а Даркесата затанцува сред тях, без да обръща ни най-малко внимание нито на мечовете, нито на магията им, раните й заздравяваха в мига, в който зейваха по тялото й. Ръцете й бяха нейни мечове, пръстите й бяха ками. Магьосницата се движеше с невъзможна бързина, въртеше се, почти невидима за окото. Тела и части от тела хвърчаха над главите на уорлоките и магьосниците, които продължаваха да налитат отгоре й. А те налитаха и още как. Стефани видя как се струпаха отгоре й, камара от мъжки и женски тела. За момент дори помисли, че може и да победят, когато чу крясъка, а в следващата секунда камарата се разлетя във всички посоки.

В последвалата тишина един роърхейвънски магьосник се надигна с труд на крака. После запрати поток от пламъци право в лицето на Даркесата. Пламъците се усукаха около нея, без да я докоснат, но цветът им се промени — полека започнаха да потъмняват. Даркесата взе шепа от тях и ги запрати — вече черни, а не златни — обратно към магьосника. Черните пламъци го обвиха и той беше изпепелен на място.

Стефани и преди беше виждала същите черни пламъци. Не в свой спомен, а в един от спомените на Валкирия, но Валкирините спомени така или иначе бяха и нейни, тъй че помнеше черните пламъци така ясно, все едно сама беше стояла в изпълненото с пара мазе на Касандра Фарос. Във видението същите пламъци бяха убили семейството й — майка й, баща й, сестричката й.

Уорлоки, Окаяници и магьосници се опитаха да избягат, но черните пламъци заподскачаха като живи от пръстите на Даркесата и плъзнаха по бягащите като горски пожар. Магьосницата се издигна полека във въздуха, протегнала ръце, сякаш дирижираше огъня. Пожарът се извиваше, поглъщаше и ревеше, Окаяниците се пръсваха на части, още преди пламъците да ги близнат, гнилите им тела се разпадаха под невероятната топлина. Уорлоките и роърхейвънските магьосници умираха с писъци, но черният огън не спираше.

Стефани гледаше като омагьосана.

— Тя ще ги избие всичките — рече.

Векс не отговори и момичето усети, че в нея се раздвижи нещо ново. Зад удивлението и възхищението се криеше нещо друго, друго чувство, което растеше ли, растеше, все по-силно с всяка изминала минута, в която момичето ставаше свидетел на случващото се долу.

Чувството беше страх, даде си сметка Стефани. Ужас. Пред очите й се разиграваше краят на света и този край носеше нейното лице.